Българският Великден в пловдивски аранжимент
Вестник "Култура" седмици наред изнервя Министерството на културата с некултурния въпрос защо е дало на Марин Георгиев 77 000 лева. Аз също се изнервих и искам да приключа глухонямата дискусия с факт. В момента държа част от въпросните пари. Те имат форма на луксозна книга със заглавие "България има нужда от вас".
Предговорът е от самия Марин Георгиев. Следват 5 страници монолог на Иван Костов, по-кратки монолози на други, представляващи нашата Държава и нашата Чужбина, стенограма от разговора на участниците, 22 обсъждани теми (сред които има тема "Риболов", но няма тема "Култура"), после 16 страници с имената на участниците и 15 цветни фотоса на Иван Костов. На хромираната хартия правописните и печатните грешки в тома (под редакцията също на Марин Георгиев) лъщят "със страшна сила". Всъщност, не само темата, и думата "култура" липсва. Най-ценното в книгата е, че тя няма съдържание. Мисля, че и с парите е така - нямат съдържание и не миришат, докато не ги вземе Марин Георгиев. Тиражът на миризмата е 2000.
Как ми попадна книгата ли? Аз попаднах на книгата. Подхлъзнах се и по/паднах. Както случайно по/паднах на пловдивската версия на "Българският Великден", този път с подхлъзващото мото "България има нужда от нас".
Като граждански неосъзната единица на България не знаех, че имам нужда от себе си и отидох да разбера каква е тази работа с културната ми нужда. Освен това много исках да видя Държавата (в случая представена от министъра на културата Емма Москова), която ми съсипа Националното радио. Исках също да видя и Общината (представена от онзи, който замества кмета в културата); да се уверя, че е толкова нагла и некомпетентна, колкото говорят, че е. По-нагла се оказа!
Освен Държавата и Общината, на форума присъстваха много журналисти, няколко общински чиновника, областният управител, председателят на общинския съвет, един издател като водещ, един стоматолог като организатор и аз. Основната тема бе "Политика в областта на културата", а първата конкретна - "Възможности за развитие на традиционните занаяти в Пловдив". Оказа се, че основният занаят е правенето и съхраняването на мозайки.
Някакъв човек (Георги Иванов) претендираше, че ги съхранява в насипно състояние (?) и че Европейският съюз го финансира, за да обучава деца в правенето на същото. На този човек Весела Илиева (директор на общинския отдел "Музейни дейности") обясни, че тя отговаря за мозайките и за първи път чува за тежките отговорности, с които Иванов сам се е нагърбил. С това темата за занаятите се изчерпа тотално и окончателно.
Режисьорът Пламен Панев сподели, че се чувства провинциалист, защото Държавата не се грижи за създаването на културологични общности, а хиперцентрализира културата. Така "вътрешното му социо" не творяло свободно и той нямал никакъв шанс да се реализира в Котел, например. Тук Държавата първо се учуди, после се ядоса. Направо отрече Пламен Панев да е провинциалист. Още малко и щеше да му се накара, че има толкова пропаднало "вътрешно социо". За да не се карат (защото Пламен Панев продължи да упреква Държавата, че му крие информацията), зад/пред Държавата бодро застана Емил Бонев (директор на Драматичния театър) и обяви Пловдив за "най-хубавото място за творците" - всеки го знаел! Услужливо сподели печелившата си директорска формула - пари и лобиране. С този девиз той извел театъра "от последно място до трето", създал "нова духовна ситуация" и пуснал парното. Не разбрах защо Държавата не се зарадва, а му намекна, че не проявява инициатива и не кандидатства с проекти за още повече пари. Тук, ще призная, Държавата ме обърка с това, че нервничеше и когато я критикуват, и когато й се подмазват. Държава с такова поведение издава, че нещо я яде отвътре, а не само отвън.
Темата за Стария град бе подмината демонстративно (...), а тази за стимулиране на младежките инициативи благородно бе преотстъпена на самите младежки инициативи. Междувременно от самото начало се прокрадваше един скрит сюжет, който периодично се отъркваше в темата "Създаване на културно-информационен център в Пловдив". Човекът с насипните мозайки бе така откровено подставен, че не дочака възгласи "Ис-ка-ме цен-тър!!!", а направо посочи сградата му. Прекалено голяма ми се видя за офис, но той убедително усвои пространството й, като се намърда вътре и с мозайките, и с мобифона, и с децата. Превърна я от културно-информационен в полифункционален център. Другото нелепо подставено лице - стоматологът-организатор - го допълни с щатни бройки, заплати, компютри... След него някои се увлякоха и кооптираха туризма. С така запаленият фитил Общината (чрез устата на онзи, който замества кмета в културата) заяви, че такъв център ще съществува само под нейното мъдро административно ръководство. Ето това беше държавно-общинският сценарий, заради който се инсценира цялото маймунско мероприятие. Тези, които не следяха червената нишка, забравиха, че "смисълът на текста е в подтекста" и наивно изплакаха собствени болки, огорчения и неосъществени намерения. Нямаше нужда! Нямаше никаква културна нужда, защото всяко конкретно предложение бе препращано към конкретна програма. (Да знаете само колко програми има Държавата! Чудо!) За съжаление, тези програми се оказаха предстоящи, т.е. несъстоящи. Думите "програма" и "проект" движеха езика, който уж развързва кесията на Държавата, само че тази опера всички са я гледали с Марин Георгиев и други юнаци.
Две бяха обобщенията. Валери Начев опита да ги формулира, но Държавата, като по-образована, му ги продиктува. Първо: форумът поддържа идеята за създаване на културно-информационен център в Пловдив. Второ: специална държавна грижа за изкуството за деца, тъй като пазарът на това изкуство в Пловдив бил стихиен и "на моменти опасен".
А всъщност стратегията на Общината от Европейския месец на културата (1999) насам е да превърне Пловдив в гигантска импресарска къща. За целта си създаде фондация, административно и политически изрекетира всички читави предприятия в града, събра им парите и не ги отчете. Идеята е да не се създава собствена култура, а да се печели от разпространението на готови чужди продукти. В някои случаи тези продукти са прекрасни, но в други са по-зле и от самодейните.
Концертна дирекция (в лицето на Малашинов) реставрира допотопната форма на безсмислено поетично и музикално съжителство, която се пласира само сред бизнесмени. Така пише на афишите - "вход с покани". Пловдивските камерни изпълнители почти не се срещат на тези афиши. Те съществуват само в Академията за музикално и танцово изкуство и в Музикалното училище, където за концерти не се (за)плаща. За Оперно-филхармоничното дружество всичко отдавна е известно, но няма да пропусна да припомня - областният управител дотолкова забрави какво работи, че прописа по вестниците кой може да дирижира и кой не. В тази Община почти няма професионалист от сферата на изкуството. Общината е тесен специалист в аранжирането на въртележки, открити сцени за свободна простотия, бирени фестивали с кебапчета (леле, как вонеше градът тъкмо около Морфовия "Декамерон" на Античния!). Общината пищно се провали с второто издание на Месеца на културата, защото не предвиди, че градът и мизерията не издържат вече мегаломанските напъни на няколко вманиачени семейства. Естетическо ниво, професионални критерии - това са глупости от друг речник. Цяло едно поколение културно изтъпя пред очите ми. Това е положението, Държаво, ти, която ми съсипа и Националното радио. Ела пак и ми кажи, че имаш нужда от мен и че "Христос воскресе".

Албена Димова