Случаят Георги Марков отвън
или Когато гръм удари, как ехото полепва
                          

Толкова много е изписано из българския печат за смъртта на Георги Марков след 10 ноември и такава нула е преди това, че тук не се наемам да споря с автори, да гадая за тънкости или да строя възстановки на случилото се. Всеки знае ключовите думи около историята наизуст, а те са: дисидент, чадър, сачма, отрова, емигрант, писател, тайни служби, тайни служби и тайни служби. Историята може да се възстанови след всяко разбъркване на елементите и подреждането им в произволен ред. Не това е целта.
Желанието ми е да проследя зараждането на казуса в американските, британски и други англоезични всекидневници, оформянето на профила му, срастването му с образа на България и по-нататъшните опити за изваждането му на бял свят и връщането му обратно в гроба. Актьорите са различни институции, държавни глави и отделно взети лица, които се появяват на сцената и дават своя принос от жестикулации за продължаването на драмата. Сюжетът ще бъде с минимални, предимно драматургични авторови намеси, и ще почива изцяло и единствено върху цитати от посочените вестници. Не се наемам да преценявам кои от изложените в тях факти са верни и кои не; аз само ще ги извадя, преведа и съпоставя, за да им дам възможност да влязат в диалог помежду си и евентуално да заговорят сами за себе си.
Мястото на Георги Марков е сред статията за българските писатели, но мястото, което световните медии му отреждат, е като жертва на покушение. Няма нито един текст, който да го споменава като автор отпреди последния за него 11 септември 1978 г. А иначе явлението е могъщо: до средата на 2000 година за него има 136 статии и съобщения в гигантски англоезични вестници, които държат читателите си осведомени по развитието на случая. Георги Марков, съпоставен с който и да е друг негов колега, писал на български език, напомня грохота на лавина в сравнение с шепота на сухи листа формат А4. Разбира се, навсякъде се казва, че е писател, много пъти е определен и като блестящ, но само в три статии се говори за съдбата на конкретни негови произведения, публикувани в Англия, като една от тях е некролог за преводачката му Лиляна Бризби. Иначе центърът на информацията, анализът, текстът, си остава българският чадър, забучен в тялото на беглец от "лагера", дръзнал да протестира. В този смисъл "случаят Георги Марков" се оказва по-голям и същевременно по-малък от самия Георги Марков. Но да не избързваме.
1. Началото. През септември 1978 г. се появяват първите съобщения за покушението. Още най-ранната статия във "Вашингтон поуст" (13.9.1978) щрихира основните елементи, които по-нататък неизменно ще присъстват било като отговори, било като въпроси.
Британските секретни служби разнищват мистериозната смърт на български емигрант, който твърди, че е бил отровен с връх на чадър.
По-рано тази година Георги Марков, един от най-изтъкнатите български драматурзи, подготви серия от 14 предавания за радио "Свободна Европа", в които коментираше личните си впечатления от контактите си с Тодор Живков, президент на България и ръководител на комунистическата партия.
Аутопсията на Марков, 49-годишен, не успя да установи дали смъртта му в понеделник е била насилствена. Полицейски източници твърдят, че в днешно време съществуват отрови, чието присъствие може и никога да не се докаже.
Преди смъртта си Марков не е имал никакви съмнения относно случилото се. От болничното си легло споделил с приятели, че е жертва на мъж с чуждестранен акцент, който го пробол в крака с чадъра си.
Компетентните хора от службите не могат да кажат със сигурност дали Марков е жертва на комунистически агенти. Един от източниците ни призна, че "надушва" професионална "разработка" около мъртвеца. Но той също така изтъкна и че КГБ убива бегълците, които си е набелязало, в срок от няколко месеца, докато Марков е живял в Англия от 1970.
... Няма съмнение, че Марков и предаванията му са били трън в очите на Източния блок. И той, като другите емигранти, е живял в страх за живота си. В продължение на седем години публикува откъси от непубликуваните си мемоари, изобличавайки корумпирани според него български управници.
...(Говорител на радио "Свободна Европа" каза, че Марков е бил един от неколкостотинте журналисти, работещи на хонорар в радиото. Серията за Живков, както и други предавания на Марков за РСВ, се занимавала по-скоро с наблюдения от интелектуално и културно естество отколкото с политически въпроси, заяви говорителят.
Последната програма на Марков, излъчена преди 10 дена, бе описана като насочена най-вече към интелектуалната аудитория.)
Последният му ден на работа е описан от неговия приятел и колега в БиБиСи Тед Лиркоф. Според него четвъртък вечерта около 6,30 Марков вървял по оживения Странд към студиото на БиБиСи. Някакъв човек, най-обикновен на вид, забил в крака му острието на чадъра си. "Марков каза, че бил як. Извинил му се с чуждестранен акцент и взел такси."
В студиото Марков внезапно "почувства остра болка и ме помоли да му погледна крака" каза Лиркоф. "Свали си панталоните и от задната страна на дясното му бедро видях зачервено петно като пъпка.
Същата нощ Анабел, британската съпруга на Марков, телефонира на БиБиСи, за да съобщи, че мъжът й има висока температура. В петък го взимат в болницата "Сейнт Джеймс" все още с треска, но той вече повръща и малки кървави бучки.
Преди да почине, Марков казал на близките си: "Отровиха ме".
...През осемте години на пребиваването си Марков споделял с приятели, че получава заплахи за живота си, също като брат му Никола, който живее в Италия.
....Дали случилото се е плод на преуморено драматургично въображение, или страховете на Марков са били основателни, тепърва предстои да се разбере от службите."
Скотланд ярд и МИ 5, звеното за контрашпионаж към британското Министерство на вътрешните работи работят по въпроса, но още нямат нищо на ръка. "Ако мистерията се разбули, те очакват, че както в повечето подобни случаи, отговорът се крие сред агентите от Западна или Източна Европа."
В тази първа статия е цялата информация за фаталния инцидент на 7 септември 1978 г., която по-нататък ще се повтаря, дообогатява, доизяснява и домистифицира. Прави впечатление, че Марков изглежда по-сигурен в това, което го е сполетяло, от ангажираните по случая институции. Не е ясно дали е убит, но ако е убит, това е дело на тайните служби. Не е ясно и чии тайни служби. Задочните репортажи не изглеждат пряко свързани със смъртта му. Трудно е да се повярва, че статии за Тодор Живков, силно клонящи към културологичен анализ, могат да предизвикат такъв летален изход. Последното, предполагам, се дължи на разликата в представите за позволено и непозволено между цивилизацията, която Марков напуска, и тази, сред която е убит.
Два дена по-късно в същия вестник излиза статия за други "нещастни случаи", които могат да се класифицират като подобни:
"Български емигранти в Лос Анжелис и Париж заявиха, че са били обекти на похищения, подобни на това с чадъра, за което се смята, че е причинило смъртта на Георги Марков.
Стефан Банков, автор на религиозни предавания за България, каза в Лос Анжелис, че дясната му страна е била парализирана около 10 дена след като една жена заляла рамената му с някаква течност в самолет през 1974 г. Владимир Костов, български журналист, избягал във Франция, твърди, че получил висока температура и подуване, когато го проболи в гърба с остър предмет на излизане от парижкото метро."
Това, което на пръв поглед изглежда случайност, започва да изглежда закономерност сред българските емигранти, които излъчват радиопредавания за България.
"Вашингтон поуст" (27.9.1978) обаче в новина от Париж разкрива, че телата на някои от пострадалите носят следи не само от пръста на съдбата. Докторите извадиха метална частица от гърба на български журналист, който твърди, че е бил жертва на нападение, подобно на това, което уби негов колега в Лондон. Тези 98 думи показват, че нещо много важно си пробива път към повърхността и на 30.9.1978 отново във "Вашингтон поуст" гръмва статия със заглавие:
Екзотичен инструмент убива емигрант; Скотланд ярд заявява, че българинът е жертва на покушение.
В тялото на Марков е намерена платинена сачма, по-малка от главичката на топлийка, използвана, за да го отрови. Убийството е доказано недвусмислено и това, което някой се е надявал да мине незабелязано - инцидентната смърт на емигрант от спонтанно развита висока температура - излиза наяве с целия си демоничен ореол. Служители твърдят, че никога не са виждали подобно екзотично средство за убийство. Остава единствено неяснотата около извършителя, но инцидентите с другите български емигранти дават известна насока на мислене и КГБ е настойчиво споменато.
Междувременно се случват и други неща. "Ню Йорк Таймс" (3.10.1978) съобщава, че Владимир Симеонов, отново български емигрант и служител на БиБиСи, е намерен мъртъв у дома си в Лондон. Скотланд ярд подозира връзка с Георги Марков, но нищо не може да се докаже.
Следва кратко съобщение във "Вашингтон поуст" (25.11.1978), което твърди, че главният заподозрян за убийството с чадъра е български доктор, работещ в мюнхенска болница. Името му не излиза наяве, както и резултатите от разследването. Става ясно единствено, че някой някъде работи по случая.
И темата сякаш изстива. Случаят потъва под медийната повърхност, без това обезателно да означава, че е забравен. Във връзка с годишнина от убийството БиБиСи излъчва документален филм, научаваме от "Ню Йорк Таймс" (9.10.1979).
Пак там, пет години по-късно (8.7.1984) излиза пространна рецензия за книгата на Марков "Истината, която убива", преведена на английски от Лиляна Бризби. Това са всъщност задочните репортажи. Ето какво впечатление произвеждат:
Човек би искал да можеше да чете българския оригинал, прославил стила и остроумието на автора. Дали можеше да се преведе и по-добре, не е ясно; книгата на английски не е литература. От друга страна обаче тя е изключително информативна и проницателна и дава крайно ясна представа какво е да живееш при комунизма. Читателят с право би могъл да попита: "Колко книги за зверствата при комунизма се очаква от мен да прочета? Въпросът е резонен и оставя човек да се чуди дали да не прочита всяка година по една книга за живота отвъд Желязната завеса като жест на платонична солидарност към страдащите там. Срещу тази тактика има и контрааргумент: да четеш за живота на комунистите поражда непреодолимо себеомерзение, като знаеш, че само заради удобството на Запада, страна като България днес е поробена, а не свободна.
Марков е бил лично протеже на Тодор Живков и близък с повечето от водещите фигури на режима. Бил е изключително добре поставен, за да наблюдава от първа ръка явленията, които описва: корупция, деспотизъм, двуличие, култ към личността. Иначе е истина, че книгата му никъде не е крайно оригинална." Обяснението е, че е трудно да пишеш за социализма и да не се влееш в канала на хилядите други писания по темата. "Но той изтъква по-силно от всеки друг две неща: тоталната празнота на т.нар. комунистическа вяра и окаяния характер на цяла армия човешки същества, без чието съдействие комунизмът нямаше да просъществува и ден." Вече няма съмнения, поне от американска страна, кой е поискал смъртта му. "През 1969 Марков най-накрая емигрира, оставяйки зад гърба си България - страната, която обича като поет и патриот. Но България не го оставя зад гърба си. Оказва се, че губернаторът Живков, сатрапът начело на държавата, когото Марков опознава така добре по време на краткия си златен период, е имал планове за невъзвръщенеца." В тази статия за първи път се появява и рицинът - отровата, с която Марков е бил инжектиран. Очевидно още едно неизвестно около покушението междувременно е било разкрито. "Българските тайни служби този път не са объркали конците, както направиха преди три години при покушението срещу Папата." Колко истина има в това твърдение не е ясно, но по-нататък името на писателя неведнъж се появява заедно с това на Светия отец. И още нещо: този, иначе крайно интересен текст, започна като коментар за книгата.
Верен на темата си "Вашингтон поуст" също публикува рецензия (1.11.1984), заедно с по-подробни описания на сачмата. Била е платинено-иридиева, за да не я отхвърли тялото, с четири фини отвора за отровата. А рицинът, както разбираме, е рядка отрова, изследвана с подробности в Източна Европа. И няма позната противоотрова. "Четири дена след смъртта на Марков, един български генерал-лейтенант от Държавна сигурност изнесе реч, в която изрази "най-дълбока признателност към нашите съветски братя по оръжие от КГБ и тяхната постоянна подкрепа и взаимопомощ". Ясно е вече накъде отиват нещата, пък макар и в рецензия. (Лично аз не бих се сетила да приведа подобна реч като довод, защото по това време в България благодарности към братята руси се изказваха преди закуска, обед и вечеря, особено пък от генералите.) Тук е и атентатът срещу Владимир Костов, тук е и Папата.
Междувременно "Ню Йорк Таймс" (20.9.1987) съобщава, че външните служители на БиБиСи са под наблюдение, за да не се повтори случаят с Георги Марков. Следват и три едри статии в "Торонто Стар" (20.9.1987, 26.03.1988) и "Крисчън Сайънс Монитър" (11.2.1988), които гледат България, но си мислят за Георги Марков, гледат Георги Марков, но си мислят за България. Към сметката на неизяснения български чадър се добавят насилствените опити за асимилация на етническите турци, тромавата икономика, лъжите на "Работническо дело", че перестройката е наше дело от Априлския пленум, идеологически противоречивото присъствие на богаташкия Шератон в центъра на София, зле организираното селско стопанство и бюрокрацията. Разбира се, и папата. На този фон Тодор Живков преустройва окръзите в области.
Името на Георги Марков се сраства не само с това на България, но се превръща и в знак за дългата ръка на един режим, който убива за изказвания по радиото.
2. Но нищо не е вечно, дори и на територията на "вечно живия" Ленин. Настава 10 ноември 1989 г., Тодор Живков пада от власт и други се качват. България вече е демократична страна и другите демократични страни се обръщат към нея за обяснение на загадките. "Дейли Телеграф" (2.12.1989) пише: "Истината за мрачните епизоди като покушението над Георги Марков, убит в Лондон през 1978 г., трябва да излезе наяве след като Източна Европа навлезе в нова ера, заяви г-н Уолдгрейв, министър на външните работи, пред камарата на общините вчера.
- Истината за убийството на Георги Марков все някога ще се разбере. Нека той се превърне във символ на промяната." Дебатите в парламента в този ден са изключително добре посетени, активни и изцяло насочени към новата ситуация в бившите социалистически страни.
И действително, от "Сънди Телеграф" (7.01.1990) разбираме, че "Георги Марков е бил реабилитиран в родината си. Вдовицата му Анабел, писателка, която подписва романите си с моминското си име Дилк, научи новината от български роднина. Това означава, че сега книгите на Марков могат да се продават в България. Г-жа Маркова замина за София в четвъртък, за да благодари на членовете на СБП и други, които помогнаха за реабилитацията, а също така и да призове новото пост-тоталитарно българско правителство да не забравя престъплението срещу съпруга й. Ще настоява убийството да бъде включено в обвинението срещу сваления диктатор Тодор Живков - сега под домашен арест, - когато започне срещу него процесът, обещан от правителството."
Анабел Маркова следва заявения си ангажимент неотклонно и в рамките на следващите 10 дни (от 7.1.1990 до 17.1.1990) излизат 9 статии по повод на посещението й, в които се съобщава следното:
"Правителствата в Източна Европа имат редкия шанс да служат както на справедливостта, така и на историята, като отключат тайните архиви на бившите си комунистически господари. Когато тираниите се сгромолясват така внезапно, не остава много време за унищожаването на документи. Приблизително за по една нощ реформаторите влязоха във владение на документи, които най-сетне ще разкрият истината за някои грандиозни мистерии." Сред изброените въпроси са "Кой уби Ян Масарик?", "Кой беше Лий Харви Осуалд?" "Кой уби Георги Марков?" "Кой се опита да убие папата?" (Личи си, че от нас се очаква да участваме с повече от един отговор.) "Честното изясняване на истината ще покаже добросъвестността на новите правителства в изпитателния преходен период." ("Ню Йорк Таймс", 7.1.1990)
У нас новата власт прави първия си анонс в тази насока: "Българското правителство състави комисия за разследване на убийството на Георги Марков... Г-н Димитър Жулев, посланик в Обединеното кралство, заяви това на британския министър на външните работи г-н Уолдгрейв по повод заминаването на Анабел Маркова за България да търси справедливост". ("Таймс", 10.1.1990)
Подготвя се и процесът срещу Тодор Живков. "Разследванията откриха, че големи суми държавни пари са били използвани за публикуването на томовете на бившия ръководител както в България, така и в чужбина." (Може би все пак трябваше да сложа статиите за Тодор Живков в раздела за българските писатели - Б.а.) "Българското правителство също така смята да започне разследване и по убийството на Георги Марков... Г-жа Маркова, която е на петдневна визита в София, за да настоява за процес, се надява да се срещне с правителствени ръководители в сряда." ("Ню Йорк Таймс", 10.1.1990)
"Г-жа Маркова каза вчера, че й е била обещана среща с висш функционер от Политбюро, който й казал, че според него е крайно време мистерията да се разбули... Г-жа Маркова настоява убийството да бъде включено в обвинението срещу бившия държавен глава Тодор Живков... Досега никой не е бил арестуван за покушението. Но г-жа Маркова заяви, че то без съмнение е било извършено от професионалист, действащ по заповедите на българското Политбюро заради антикомунистическите предавания на съпруга й." Статията завършва с оптимистичен акорд, че в България всичко е подновено начело с държавния глава. ("Дейли Телеграф", 10.1.1990) "Анабел Маркова получи обещанието на правителството за разследване по време на половинчасовата среща с Александър Лилов, висш член на Политбюро на БКП и един от водачите на ноемврийския преврат, който свали Живков.
Тя каза, че Лилов я посрещнал сърдечно и "нарече себе си голям почитател на произведенията на съпруга ми. Каза, че е важно не само разследването да се състои, но и трудовете на Георги да се публикуват, за да се разберат по-добре тридесет и пет години от тоталитарната история на България"
Лилов не се е ангажирал с твърдението, че старият режим е убил съпруга й, според Анабел Маркова: "Той каза, че това са били ужасни времена за България и нещата, които са се случили не е трябвало да се случват"." ("Вашингтон поуст", 11.1.1990) Това е и първата статия, която обръща внимание, че писателят е убит на рождения ден на Тодор Живков.
"Г-жа Маркова вчера изрази увереност, че новите български ръководители ще изпълнят обещанието си да разследват случая.
Г-жа Маркова, която винаги е вярвала, че Политбюро е заповядало смъртта на съпруга й, каза, че не иска възмездие.
"Аз просто искам те да поемат отговорността за това, което извършиха" каза тя вчера след срещата си с Александър Лилов, който е част от реформаторския елемент в партията, поела властта след падането на Тодор Живков.
Според г-жа Маркова г-н Лилов искал да помогне за изясняване на мистерията около убиството на съпруга й.
"Останах с впечатлението, че той желае разследването да започне час по-скоро." ("Торонто Стар", 11.1.1990) "Бях дълбоко впечатлена. Това е повече, отколкото съм мечтала. Може би ще открият истината за смъртта му, а може би не. Но сега поне книгите му отново ще се продават, хората ще ги четат и ще го знаят като човек, който обичаше родината си и беше не предател, а патриот."
70 водещи интелектуалци са поискали разследване от Петър Младенов преди идването на Анабел Маркова. 270 писатели от СБП гласуват за реабилитацията му като писател.
"Само преди две седмици въпреки реформите в страната името му все още беше забранено. Но през последните няколко дни Марков се превърна от забравен и опасен дисидент в национален герой."
Става дума и за написаното от Марков в Англия. Макар да е получавал анонимни заплахи за смърт, "под напрежение, той продължаваше да твори... Две от пиесите му бяха поставени на сцена, една от които получи награда в Единбърг." ("Сънди Таймс", 14.1.1990)
"- Знаете ли, София е толкова красиво място - замисля се Анабел. - Почувствах моментална връзка със семейството на Георги и приятелите му.
В България, каза тя, вече ще помнят Марков като писател, а не като жертва на "ужасно престъпление". И това е, което най-много я вълнува сега." ("Дейли Телеграф", 17.1.1990)
Анабел Маркова е преизпълнена с надежди към новото време и заслужена радост от добре свършената работа. 3. Следва и ефектът от посещението й, предаден с няколко кратки съобщения от България.
"Говорител на българското Министерство на вътрешните работи отрече страната му да е замесена в покушението над дисидента Георги Марков, който бе убит в Лондон (чадъра, отровата) преди 12 години. Миналия месец български ръководители увериха Анабел Маркова, че убийството ще бъде разследвано."
"БТА цитира говорителя на Министерство на вътрешните работи Йордан Орманков, който каза: "Вярвам и, нещо повече, знам, че българската държава и специализираните й институции нямат нищо общо със случая"." ("Вашингтон поуст", 19.12.1990)
"В статия, озаглавена "Чадърът не беше български", БТА цитира говорител..." и т.н. ("Индипендънт", 19.2.1990)
И все пак, успоредно с декларациите, на ниво действие, нещо става там:
"Очаква се служители на българската прокуратура скоро да посетят Англия, за да разследват убийството с чадъра..." ("Индипендънт", 17.3.1990)
На културния фронт тече обратният процес и докато Министерство на вътрешните работи прави опити да избута духа на Марков обратно в чистилището на неяснотата, културната сцена всячески го призовава.
"Докато хавелманията помита чехословашките театри и книжарници, България се готви да обсипе с овации собствения си литературен гений.
- Има бум на интереса към книгите на Георги тук - каза Анабел Маркова. Българите скоро ще гледат пиесата му за тоталитаризма "Архангел Михаил". На всичкото отгоре живеещата в Лондон г-жа Маркова е организирала публикуване на шест от романите му в България." Но междувременно е отказала да разреши на американска компания да снима филм за съпруга й. "Много внимавам да избегна евтината сензация. Не понасям мисълта, че за него ще си спомнят единствено като за жертва на ужасно, гротескно престъпление." ("Дейли Телеграф", 26.4.1990)
Това са изключително благородни усилия, но едва ли могат да обърнат течението. Малцина знаят, че германският археолог и изкуствовед Винкелман, участвал в разкопките на Помпей и Херкулан, загива в хотелска стая, наръган с нож, вероятно от любовника си. Естествено е този факт да не присъства по енциклопедиите, защото е печален, несъществен и несвързан с научните му трудове, които са достояние на европейската цивилизация. При Георги Марков българският чадър е първото и в повечето случаи последното нещо, за което става дума. Винкелман изследва класическото наследство, към което Западната цивилизация периодично се стреми да се завърне. Марков говори за административния феодализъм из Източните периферии, от който и самият "изток" иска да избяга. С това малко произволно отклонение бих искала да предположа, че сам Архангел Михаил да беше писал текстовете му, те едва ли щяха да се виждат много повече иззад чадъра.
Ето че разсейките на славата не закъсняват.
"Раковоболни ще бъдат третирани с рицин, силната отрова, която бе изстреляна от острието на чадър в емигранта Георги Марков и го уби в Лондон преди 11 години." Учените са разработили лекарство на база на отровата и се надяват да спасяват човешки живот. ("Таймс", 16.5.1990)
Междувременно пак от "Таймс" (21.6.1990) разбираме, че двучленната българска делегация по разследването се е срещнала с детективи от отдела за борба с тероризма в Лондон.
Кредитът на надежда и доверие в новата българска демокрация обаче вече тиктака. Под заглавието "Мрачни сенки все още забулват болезненото българско минало; за разлика от другите източноевропейски демокрации, полицейските досиета остават под контрола на управляващите" следва статия от 1337 думи, която напомня, че по случая Георги Марков все пак се очакват някакви резултати. ("Вашингтон поуст", 29.7.1990)
"В сградата на Министерство на вътрешните работи има 100 подвързани с червена кожа тома разясняващи в 60 000 страници как българското правителство няма абсолютно нищо общо със заговора от 1981 г. за убийството на папа Йоан Павел II." Разбира се, желанието на България да се приключи час по-скоро с делото е обяснимо, особено като се имат предвид декларациите на Мехмед Али Агджа, че е Иисус Христос, и че има по-ясна представа за психопатологията от Чарлз Дарвин и Зигмунд Фройд взети заедно. Обаче липсата на напредък по делото Георги Марков поражда съмнения. "И докато вътрешните министерства из целия Източен блок бяха преобърнати с главата надолу от демократичните промени през последната година, българските тайни служби съумяха да задържат прословутото си мътно минало под ключ. Самият Орманков е персонификация на пазените от правителството тайни, докато всички останали се освобождават от своите.
Работата му е да говори от името на посткомунистическия президент, но той запазва близки професионални, лични и емоционални връзки с ролята си през комунистическото минало. Другаде в Източна Европа - с изключение на Румъния - повечето служители от порядъка на Орманков са пенсионирани или си търсят работа... В Полша човекът, който сега отговаря за вътрешните работи, е бивш редактор на антикомунистически вестник. В ГДР гражданите нахлуха в офисите на тайните служби, страховитата някога Щази, и трескаво прелистваха архивите. В Унгария и Чехословакия изборите наложиха масивни промени в политиката и агенциите за национална сигурност... От целия регион само българските реформирани комунисти, сега наричащи се социалисти, успяха да спечелят парламентарните избори срещу добре организирана опозиция..."
Малко за подслушваните телефони, малко за подслушваните хотели с чужденци и:
"В единствения случай, в който българското правителство обяви, че ще преразгледа случай от миналото - убийството на Георги Марков (емигрант, отрова, чадър) разследването изглежда затлачено.
В началото на тази година Александър Лилов, сега оглавяващ управляващата БСП, обеща на вдовицата на Марков пълно разследване за смъртта на съпруга й, и България и Англия се договориха да обменят информация по случая. Миналата седмица двама български детективи бяха в Лондон, за да видат какво има по въпроса Скотланд ярд; британски детективи се очакват в България в края на годината.
Миналата седмица обаче говорител на Националната служба за разследване каза в интервю, че случаят Георги Марков е закрит. "Няма развитие по случая" заяви Коста Богацевски. "Двамата детективи посетиха Англия просто за да установят контакт. Надяваме се, че това ще е ползотворно за в бъдеще...
Западни дипломати твърдят, че цялата история с разследването не е нищо повече от тактика за печелене на време.
- Имам чувството, че българските власти се опитват да разточат работата - каза дипломат, запознат със случая. - Правят се, че се съсипват от работа, докато в действителност не вършат нищо."
В този момент всичко изглежда загубено, а под "всичко" трябва да се разбира доверието в българската демокрация, новите управници, съдебната система и най-вече, способността на истината да си пробие път през тях.
4. На хоризонта обаче изгрява нова надежда под формата нов български президент. Ето какво научаваме от страниците на "Дейли Телеграф" (15.2.1991) и "Индипендънт" (22.2.1991).
"Дорсетското село Уитчърч Каноникорум е малко странно място за поклонение на един държавен глава, но за българите то притежава особен символизъм. Под надгробна плоча, изписана на български и английски, лежи най-видният дисидент на страната, Георги Марков.
През следващата седмица българският президент Желю Желев ще се отклони от официалния си маршрут, за да направи тихо частно посещение на гроба на Марков."
"Вдовицата на г-н Марков Анабел и дъщеря й Саша, 14-годишна, чуха, че президентът, дребен, опечален човек, обеща убийството, извършено от българските тайни служби, да се разследва докрай.
- Ние повече от всеки друг желаем истината за това политическо убийство - каза той. - За съжаление не можем да дадем отговори веднага. Надявам се, че с времето ще открием истината и ще намерим извършителите на това политическо убийство. Това трябва да се направи не само заради честта на България, но и за честта ни пред международната общност."
Анабел Маркова е изпълнена с нова надежда. "Крайно съм трогната от президентската визита и благодарна за това, което той прави. Той е добър човек и аз се надявам, че има властта и влиянието да отвори отново делото."
Тук през устата на новия си държавен глава България май за пръв път официално признава, че има нещо общо със случая. Иначе той е вторият висш ръководител, който поема личен ангажимент.
И изненадата не закъснява. "Документите за българския писател-дисидент Георги Марков, убит в Лондон с отровен чадър преди 13 години, са били унищожени от служители на Министерство на вътрешните работи" ("Индипендънт", 27.3.1991). "Дейли Телеграф" е по-конкретен, съобщавайки, че "трима генерали" са отговорни за случилото се. Оттам поне научаваме и радостната новина, че мемоарите на Георги Марков са били наградени с Международната награда за журналистика в Прага.
Откриваме и следи на противоборство. "Христо Данов, новият некомунистически министър на вътрешните работи, се захваща с делото" ("Уолстрийт Джърнъл", 24.5.1991)
Оттук нататък тръгва одисеята с генералите, обвинени в унищожаването на документите за Георги Марков.
"България е готова да иска от Съветския съюз екстрадирането на бившия шеф на разузнаването ген. Владимир Тодоров." Според съпругата му той е отишъл да се лекува от сърце и диабет. Авторът на статията в "Таймс" има различно мнение по въпроса: "Ген. Тодоров напусна страната, след като Димитър Луджев, заместник министър-председател и съпредседател на комисия по преразглеждане дейността на бившите тайни служби, каза, че е убеден в участието на генералите в убийството и че "вероятно ще последват разкрития на политически фигури". "Според БТА ген. Стоян Савов, още един от тримата, също е заминал за Съветския съюз." Не пише той пък от какво се е лекувал.
За разлика от бивши български служители "от системата", които тънат в дискретно мълчание и по-скоро гледат да се уединят в чужбина, бившият шеф на контраразузнаването към КГБ Олег Калугин не се притеснява да разказва пред медиите своята версия за убийството. "Миналия месец Българската телевизия излъчи интервю с ген. Олег Калугин, бивш шеф на контраразузнаването в КГБ, сега депутат в Думата. Той твърди, че е присъствал на срещата в Москва с Юрий Андропов, по онова време шеф на КГБ, когато към него е била отправена молба за съдействие за убийството на Георги Марков от страна на България. "Не обичам убийствата", казал Андропов, но променил мнението си, когато един адютант му докладвал, че молбата идва лично от секретаря на ЦК на БКП, другаря Живков, и е предадена от министъра на вътрешните работи (Димитър Стоянов). Тогава Андропов заявил, че съветски служители няма пряко да се замесват в случая. "Изпрати им експерти, подходящо оборудване и специални средства, покажи на българите как да го направят и толкоз."
Както би могло да се очаква, Тодор Живков отрича всяка дума и добавя, че "Калугин е за лудницата". В разрез с диагнозата му вестник "Правда" счита генерала за нормален, но думите му - за "лъжи и съшити с бели конци измишльотини" ("Таймс", 30.5.1991, в същия дух са и статиите в "Дейли Телеграф", "Сънди Таймс" и "Атланта Джърнъл"). Интересно е и друго - всички български изказвания по въпроса за убийството предпочитат по-скоро да поемат вината изцяло "върху нас", отколкото да прехвърлят поне части от нея върху КГБ, признавайки каквито и да било отношения.
Очакванията за скорошна развръзка набират сила. "Детективи от Скотланд ярд вчера пътуваха до България, за да проучат новоразкрити доказателства около случая Георги Марков... Христо Данов, министър на вътрешните работи, обещава бързи и "сензационни разкрития"...Анабел Маркова: "Увериха ме, че на Живков ще бъде предявено обвинение. Най-сетне чувствам, че има справедливост"." ("Таймс", 7.7.1991)
"Новото българско правителство, решено да докаже своите демократични акредитиви, има силното желание да доведе докрай многогодишните спекулации около смъртта на Марков. Косвените доказателства винаги са сочели към българските тайни служби, въпреки че комунистите неизменно отхвърляха версията като западна клевета.
Сега, откакто бившият дисидент Желю Желев е президент, нещата се промениха." ("Индипендънт", 7.6.1991) Подобни надежди изразяват и "Файненшъл Таймс" и "Дейли телеграф" от същата дата, докато "Сънди Таймс" два дена по-късно добавя и нещо около детективите. Оказва се, че не са дошли с празни ръце.
"Великобритания даде на България ключови сведения за Георги Марков... Информацията ще помогне на България да повдигне обвинение за убийство срещу бившия си комунистически диктатор... Донесени са свидетелските показания на човека, който е предупредил Марков за готвеното срещу него покушение с отровата.
Човекът - българин, живеещ в Германия - бе разпитан от Скотланд ярд скоро след убийството през септември 1978. Но Великобритания не бе склонна да разкрива тази информация на България, чиито тайни служби, в близки връзки с Москва, бяха главния заподозрян по случая." Срещу Живков обаче не може да се открие нищо, защото липсват основни документи, а Калугин си повтаря каквото си знае, само доизяснява детайлите, например "че той лично е изпратил двама служители от КГБ в София, за да осигурят разтварящи се отровни сачми и чадър с остър връх, който да ги изстрелва." ("Ню Йорк Таймс", 13.6.1991) Не е ясно, защо казва "разтварящи се" и дали това е грешка на Калугин или на вестника. Тъй или иначе, значението на подобни дребни несъответствия е трудно да се прецени.
Действащият шеф на чуждестранното разузнаване на КГБ ген. Кирпиченко отрича каквато и да е връзка между организацията му и Тодор Живков и нарича Калугин предател.
Друг пък бивш офицер от КГБ, ген. Иван Савченко, който е човекът на КГБ в българското Министерство на вътрешните работи през фаталната 78 г., твърди, че Георги Марков бил убит от западните служби, за да дискредитират бившия комунистически режим. ("Дейли телеграф", 17.6.1991) Колкото генерали, толкова и версии, но основните позиции остават същите.
Какъв е резултатът от повторното раздвижване по случая?
"Документацията за Георги Марков е пробен камък за гласността в България. Беше открита за проучване за първи път миналия октомври под натиска на президента Желю Желев" ("Индипендънт", 01.7.1991)
и
"Група българи, дошли в Лондон на конференция за приватизацията, отседнаха при Анабел Маркова". ("Дейли Телеграф", 6.7.1991)
5. Времето на повторен оптимизъм отстъпва ред на действието.
"България ще поиска екстрадирането на генерал от Министерство на вътрешните работи, свързан със смъртта на Георги Марков преди 13 години.
Генералът, Владимир Тодоров, за когото следователите казват, че е унищожавал документи, свързани със смъртта на дисидента, замина за Москва преди два месеца, въпреки че беше предупреден да не напуска България." ("Ню Йорк Таймс", 22.7.1991) Процесът се проследява от "Файненшъл Таймс", "Индипендънт" и в крайна сметка "Атланта Джърнал енд Конститюшън" (7.8.1991) съобщава, за успешната екстрадиция.
Междувременно се оказва, че името на Георги Марков надраства политическата си слава и пуска здрави корени в медицината и фармакологията:
"Първоначалните тестове на "магическия куршум" против рака, базиран върху отровата, използвана за убийството на българския дисидент Георги Марков, показаха забележителни резултати." ("Индипендънт", 4.8.1991) и пространна статия на тема "няма отрови, има дози" от "Лос Анжелис Таймс", в която се казва, че "ако трябва да дадем палмата на първенството на някое токсично вещество, то това ще е на рицина, с който бе убит..." и т.н. Следват научни суперлативи за неговата ефикасност и в зло и в добро.
Но да се върнем на темата, защото там напрежението расте.
"Тодор Живков и други дискредитирани членове на БКП могат да бъдат изправени пред съда за издаването на заповед за убийството на Георги Марков.
Генерал Леонид Кацамунски, разследващ случая от октомври 1990, каза вчера, че е открил указ на Политбюро от юли 1977 г., който гласи, че "всички мерки за неутрализирането на вражеските емигранти са позволени".
Този политически печат на одобрение "развързва ръцете" на тайните служби, заяви генералът, който е съставил доклад от 3000 страници за убийството." ("Таймс", 7.12.1991, същото съобщава и "Индипендънт".)
И тогава...
"Българският генерал Стоян Савов, свързан с неразкритото "убийство с чадъра" на емигранта-дисидент Георги Марков, е намерен мъртъв два дена преди началото на делото." ("Уол Стрийт Джърнал", 7.1.1992)
"Бившият заместник-министър на вътрешните работи ген. Стоян Савов очевидно се е самоубил, заяви говорител на Министерство на вътрешните работи.
Дежурният полицай в Пазарджик каза, че тялото на ген. Савов е открито близо до село Лесичево. Генералът е бил прострелян в дясното слепоочие и до тялото му лежал пистолет." ("Ню Йорк Таймс", 7.1.1992)
"Полицията твърди, че още не е сигурно дали генералът е бил застрелян, или се е самоубил.
На ген. Савов му предстоеше да се изправи пред съда утре по обвинение, че е изнесъл документите за Георги Марков от секретния архив. Преди два месеца ген. Савов каза, че възнамерява да разкрие всички детайли около случая Георги Марков по време на процеса." ("Индипендънт", 7.1.1992)
Иначе животът си тече. "Ген. Владимир Тодоров, обвинен в унищожаването на тайните документи за Георги Марков, се изправи пред съда, независимо от смъртта на предполагаем съучастник. Тодоров, бивш началник на българското разузнаване, отрече обвиненията." ("Уошингтън поуст", 9.1.1991)
И какво ли ще стане сега с разследването? "България ще продължи да търси убиеца на Георги Марков въпреки видимото самоубийство на ключов свидетел миналата седмица.
Това уверение, дадено от Йордан Соколов, министър на вътрешните работи, бе предизвикано от готическите приключения, напомнящи периода на късната студена война миналата седмица. Един генерал от тайните служби се застреля или беше застрелян, друг отиде на съд едва след като се върна от необяснимо пътуване до Москва, трети си купил резачка за хартия с цел да съхранява документи, не да ги унищожава. Марков, писател с остро око за гъвкавите политически маневри, щеше да оцени сцената.
Г-н Соколов не вярвал, че смъртта на ген. Стоян Савов ще сложи край на аферата Марков. Може би няма, но пък доста ще затрудни истината. Всеобщото мнение е, че българите са убили Марков с помощта на КГБ. Но за да се докаже руската връзка, вероятно ще трябва да се изровят документите за Марков от архива на тайните служби. Савов може да го е унищожил, а може и да го е предал на ген. Владимир Тодоров, шефът на полицията, който замина за Москва по "здравословни причини", малко преди британските полицаи да пристигнат в София." ("Таймс", 11.1.1992)
Е, като не върви, не върви. "Процесът при закрити врати срещу бившия шеф на българското разузнаване бе отложен поради болест на съдията." ("Хералд", 15.1.1992) А иначе "бившият шеф на българското разузнаване ген. Тодоров признава, че е унищожавал документи по случая Георги Марков". ("Гардиън", 17.1.1992)
Делото започва да прилича на математическото състезание между Ахил и костенурката. Ахил, уж здрав, млад и силен, тича във все по-забавен каданс и застива някъде из безкрайността, докато костенурката успешно запазва преднината си. Тръпки на нетърпение минават по наблюдателните страници на в. "Таймс" (21.1.1992).
"Генералът със срината репутация Стоян Савов предполагаемо извадил колта си от кожения кобур и се самозастрелял в началото на месеца. Но дали това е самоубийство или убийство? Смъртта му се добавя към мистерията около убийството на Георги Марков на автобусната спирка в Лондон преди 13 години...
От октомври 1990 следователите се опитват да докажат, че София е извършила убийството с помощтта на КГБ, а също така да намерят и убиеца. Обаче свидетелите изчезват, а прокурорите все се оказват агенти или приятели на агенти. Но вече цяла година ген. Кацамунски, главният следовател, напредва срещу политическите пречки...
За момент изглеждаше, че делото Георги Марков ще мине леко като по ноти. Само че документацията по случая изчезна от секретния архив и вероятно вече е унищожена. Адвокати предполагат, че вътре е бил един от малкото документи, доказващи връзка с КГБ.
Кой унищожи или прибра досието? Според следователите това е ген. Стоян Савов в комбина с ген. Тодоров, бившият шеф на тайните служби. Миналия май ген. Тодоров тихомълком замина за Москва, вероятно с документите или най-важната част от тях.
Ден преди делото срещу двамата, ген. Савов бе намерен мъртъв. Ген. Тодоров, който сега е обвинен единствено в по-незначителното провинение за "унищожаване на официални документи", вече спокойно може да обвини мъртвия си началник, който по онова време е бил зам.-министър на вътрешните работи.
Не е нужно да си Еркюл Поаро, за да забележиш, че доста хора са имали мотив да дръпнат спусъка на генаралския колт. Самоубийството е било въпрос на чест сред царските офицери, но генералът не е принадлежал към тази традиция. Той е бил комунистически полицай, от породата, която не се слави с признаване на грешките си.
Да не говорим, че "прощалното му писмо" прилича на ведомствено окръжно. В него се заклеймяват "промените в България" и липсват каквито и да са лични обръщения. А пък мястото на самоубийството, избрано пред грозния паметник на партизанското движение в гробището, е, меко казано, театрално за един човек, който е живял в сянка. Доста българи възприемат смъртта му като удар под кръста.
Йордан Соколов обаче, сегашен министър на вътрешните работи и бивш адвокат по правата на човека, е склонен да приеме самоубийството като факт.
- Натам сочат уликите - каза той. - Пък и знаем, че генералът е обмислял самоубийство още миналата година.
Но министърът няма да остави случая Георги Марков дори ако ген. Тодоров се измъкне. Докладът на ген. Кацамунски е почти готов (разпитани са повече от 200 тайни агенти, сред които и 47 генерали) и г-н Соколов ще разполага с внушителен арсенал. Скотланд ярд също помогна, като най-сетне извади на показ доклада от аутопсията на Марков, предоставяйки на София технически материал.
Няколко човека, замесени в мистерията Марков, всеки с различна степен на отговорност, са вече идентифицирани. От всички членове на политбюро г-н Живков безспорно е знаел най-много по случая... И все пак днес Живков е изправен единствено пред обвинения за корупция...
Агентът, изстрелял отровната сачма, е почти със сигурност идентифициран. Говори се, че живее в София с пенсия от Министерство на вътрешните работи... По всичко личи, че има и достатъчно доказателства за установяване самоличността на министъра, който е поискал помощ от Москва за убийството.
Следователите също така се надяват, че Олег Калугин, бивш генерал от КГБ, скоро ще пристигне в София и ще изясни детайли по руската връзка. Според него Владимир Крючков, бламираният шеф на КГБ, който участва в августовския пуч срещу Михаил Горбачов, е дал съгласието си да се окаже "техническа помощ" за убийството на Марков. Олег Гордиевски, бившият шпионин на КГБ, който избяга в Англия, е заявил, че отровните сачми са произведени в лабораториите на КГБ, а чадърът е бил поръчан от Вашингтон." Сега пък и Вашингтон.
Горната статия е застинала някъде по средата между добрите и лошите очаквания. От една страна сведенията и доказателствата се трупат, от друга страна се унищожават, и в крайна сметка не достигат, за да прескочат прага на неподвижността.
В този момент препечатани разкрития на руски таблоид "Строго секретно" във "Вашингтон поуст" (21.4.1992) демонстрират, че рицинът, КГБ и писателският занаят са много по-неразривно свързани, отколкото се е предполагало.
"Преди 21 години КГБ отравя писателя-дисидент Александър Солженицин в опит да го убие със същата отрова, с която по-късно умъртви българския дисидент Георги Марков.
Бивш член на групата от КГБ, получила задачата да убие Солженицин, полковник Борис Иванов, описва несполучилата мисия пред репортер на Строго секретно с детайлна прецизност, въпреки че няма пряко потвърждение на фактите.
В Москва организацията наследница на КГБ изрази смаяно недоверие в разказаното, докато Солженицин, който живее на Запад от 1974, каза, че "разкритията на Иванов най-сетне ми обясниха това, което навремето не можах да разбера". В писмо, адресирано до руския репортер Дмитрий Лиханов, Солженицин твърди, че по същото време той внезапно получил огромни мехури по цялото тяло и останал прикован на легло около три месеца." Това се случило в Новочеркаск. Солженицин се чувствал съвсем добре сутринта, не усетил никаква инжекция, но привечер вече имал огромен оток. Докторите така и не разбрали какво му е. Просто от един момент нататък той започнал да се възстановява от само себе си. (Подобен текст излиза и в "Атланта Джърнъл", 21.4.1992)
И тъй, в следващата статия на "Таймс" (24.4.1992) за лековитите и отровни рицинови зърна, познати още на египтяните и древните гърци, Георги Марков дели славата с нобеловия лауреат Александър Солженицин.
Но какво става с ген. Тодоров в България? От "Херълд" (20.6.1992) научаваме, че "български генерал е бил осъден на 14 месеца затвор за унищожаване на секретна документация от досието на Георги Марков.
Генерал Владимир Тодоров отрече обвиненията.
Минути преди началото на вчерашната сесия прокурорът Николай Чирипов получи телефонна заплаха, че в залата има бомба."
Това е измъченият край на генералската епопея.
6. Оттук нататък фигурата в калейдоскопа се разпада на множество малки петънца. Новините от България почти изчезват. Появяват се нови актьори, предполагаемо замесени в убийството, които фигурират в една до две статии и потъват обратно в извънмедийното небитие. Сред заподозрените първа цигулка свири Франческо Гулино, 47-годишен жител на Дания от италиански произход. Скотланд ярд го разпитва за връзките му с българските тайни агенти и убийството, "вероятно като куриер, който е донесъл апаратурата в Англия".
"Сред оцелелите документи, които бяха предадени на Скотланд ярд, е имало декларация, подписана от г-н Гулино през 1972 г.
Това е документ за вербовка от страна на българските тайни служби, по всяка вероятност подписана от г-н Гулино в София, докато е бил в затвора за контрабанда...
Но той не може да бъде арестуван според датските закони, защото предполагаемото му провинение не е извършено в Дания." ("Гардиън", 19.6.1993) В същата статия се прокрадва и Олег Калугин, който, неизвестно защо, този път твърди, че чадърът е бил само за прикритие, а всъщност е стреляно с писалка. По-нататък обаче той изоставя версията си, така че шансът светът да гръмне за "българската писалка" остава неоползотворен.
Оттук нататък Калугин споделя още 15 статии с Георги Марков: в част от тях като свидетел по делото, в част от тях като автор на мемоари, в които българският писател е обект на повествуванието.
След като научаваме от "Херълд" (5.5.1993), че архивите на КГБ, свързани с Георги Марков, са унищожени, а Калугин прави признание, но екстрадирането му в Англия е невъзможно, не се изненадваме много, че:
"Олег Калугин бе арестуван на летище Хийтроу, когато пристигна да вземе участие в телевизионна програма на БиБиСи." ("Таймс", 1.11.1993) Руското посолство отправя протестна нота и след осемчасов разпит по "сериозни въпроси", генералът е освободен. Пред Скотланд ярд той казва това, което повтаря в интервюта от две години, влизайки и излизайки от Англия. Говорител на Руското посолство заявява, че Олег Калугин няма нищо общо с убийството. "Той вече се срещна с българския президент през 1992 и му даде всички сведения по случая.
Българското правителство беше напълно удовлетворено."("Гардиън", 1.11.1993) Анабел Маркова "бе на ръба на сълзите, когато снощи чу за освобождаването на Калугин. "Те така и не успяха да докажат връзка на когото и да било с убийството" каза тя. "Чудя се дали изобщо някога ще съберат достатъчно сведения." ("Дейли Телеграф", 1.11.1993) Всъщност оказва се, че от цялата тази история с ареста на летището, Калугин има по-добри шансове да заведе дело и не скрива това. "Г-н Калугин заяви: "Не можете да ме съдите за това, което знам, а за това, което съм направил. Пък аз не съм направил нищо. Не че се сърдя на британската полиция, но очаквам публично извинение за неправомерните й действия. Бях толкова възмутен, ядосан и унизен."
Иначе пред медиите ген. Калугин остава все така любезно словоохотлив и няма нищо против дори да изказва предположения. А журналистите коментират, че историята му е като измислена от Джон Льо Каре.
"С образите от студената война, Империята на злото, хитрините и увъртанията, историята отдавна е станала част от шпионския фолклор, не и без помощта на факта, че Марков е отровен на автобусна спирка в Лондон, на моста Ватерло, от уред, скрит в чадър. И тя продължава да смръзява кръвта, така театрално разказана от белязания с руски акцент безупречен английски на Калугин...
- Кой уби Марков? Имам предположение. Бил е нелегален (шпионин, представящ се с дипломатически паспорт), който е пребивавал в Англия.
Калугин за първи път разкри участието на КГБ в смъртта на Марков преди три години. Оттогава е разказал историята си на много западни журналисти, но пак успя да изкара 2500 лири за нова версия." ("Гардиън", 6.11.1993)
Генералът не се оставя Джон Льо Каре да пише сюжетите му и сам ги описва в книга, "Spymaster", която издава в Лондон. Получава множество рецензии и финансов успех, до какъвто Георги Марков не се е и доближавал. Книгата е за КГБ и на някои журналисти не им убягва от внимание, че "Калугин иска да се изкара жертва на системата, на която така ентусиазирано е служил". ("Дейли Телеграф", 19.11.1994)
Историята има и продължение.
В "Ню Йорк Таймс" (2.4.1995) се появява възмутено писмо на читател, който твърди, че Джон Льо Каре е допуснал огромни неточности при описанието на апартамента му и че вратите не са от бялобоядисана стомана, а дъбови. Че навън не се разхождат мутри с цивилно облекло. Че не може да се нарече "безсрамен" животът на един човек, който е разкривал истини от КГБ, навличайки си гнева му, а сега се занимава с бизнес, полезен за обновената му страна. А уважаваният гост не е проронил една дума на съчувствие към сегашните мъки на руския народ. И откъде тази язвителност, не е ли бил Джон Льо Каре винаги добре приет в Русия? И ако толкова не му е харесало у домакина, защо му е надписал книга с "Благодаря за прекрасната вечер и гостоприемството ви. Уискито ви беше отлично. Късмет!" Възмутеният автор на писмото, както вече подозираме, се оказва Олег Калугин.
Следва и отговор, в който обвиненият казва, че не помни литературни разговори от срещата, а само един монолог, съвършено лишен от угризения. Че съчувства на съдбата на руските хора, но не на тези, които са излезли печеливши от комунизма, а на онези, които са загубили от него. "И поради тази причина генералът навярно ще ми позволи да изпитам известно съчувствие към оцелелите членове на семейството на Георги Марков, който бе убит от предишните служби за сигурност и дори в смъртта си не бе оставен на мира от българския режим, който днес цинично и лъжливо се мъчи да го изкара бивш двоен агент на КГБ. А ако генералът говори за язвителността ми, аз предпочитам да я наричам чист гняв пред вида на бивш високопоставен служител на КГБ, който превръща в светски анекдот участието си в убийството на смел опонент на един отвратителен режим, независимо как се опитва да оправдае присъствието си в него.
Да, наистина, надписах книгата с щедри благопожелания. За мой срам, разтопих се от любезност, което се опитвах и да обясня в текста си. Генералът се оплаква, че съм злоупотребил с гостоприемството му, и аз се срамувам от това. Отправям му най-дълбоките си извинения. Може би и той един ден ще се извини на г-жа Маркова.
Подпис: Джон Льо Каре." Очевидно без претенции към сюжета с чадъра.
Ако излезем от литературата и се върнем в реалността, ще видим, че тя остава все така неподатлива.
"Президентът Желев вчера обвини Русия, че се е отметнала от обещанието си да разсекрети архивите на КГБ относно убийството с чадъра на Георги Марков.
- Всеки път, когато се опитваме да хвърлим светлина върху случая, стигаме до задънена улица. Не можем да направим нищо без руските архиви.
...Въпреки че българската тайна полиция е извършила покушението, то е било планирано в Москва." ("Таймс", 31.3.1994)
Междувременно казусът с отровния рицин вече преминава от фармакологията към челния опит. "Двама мъже от Минесота ще бъдат съдени следващата седмица по обвинение, че планирали да отровят полицейски служители. За целта избрали рицина, след като прочели, че го използват в ЦРУ и КГБ." Смъртта на Георги Марков е повторена като илюстрация. ("Стар Трибюн", 16.2.1995)
Пък и не са само те:
"Мъж се самоуби в затворническа килия след като бе хванат с рицин - отрова, използвана от бившето КГБ - в количество, достатъчно да отрови хиляди хора. Томас Лейви, 50-годишен, освен това носел със себе си две книги, "Наръчник на отровителя" и "Тиха смърт", 890 000 долара в брой, 4 пушки и 20 000 пълнителя." ("Дейли Телеграф", 26.12.1995) При такива мащаби явно липсвал му е само зареден чадър и патронташ от сачмички. Има статии и за рицина като растение (с Георги Марков), и за огърлиците от боядисани рицинови семена, които търговската верига Оксфам изкупува обратно поради опасност от отравяне. Ако клиентите не искат да им се случи това, което сполетя Георги Марков.
Появява се и един неприятен инцидент около наш дипломат, който ни връща към трагичната случка с Георги Марков, само че с фарсова хореография. Оказва се и че ако от Англия не ни напомнят за чадъра, ние можем да им го припомняме.
"Проклятието на българския чадър се върна над България вчера, когато висш представител на страната в ООН обвини собственото си правителство, че използва мръсни хватки срещу политическите си опоненти, както някога срещу дисидентите.
В изумителен словесен изблик Слави Пашовски, българският посланик в ООН и ожесточен критик на правителството, каза, че е станал жертва на опит за убийство и че знае за поне още един такъв инцидент с висш български дипломат."
Същевременно заклеймява социалистите на власт, мафията и инфлацията. "Нека веднъж завинаги да сложим край на мрачния български чадър" призовава той (навярно ООН). В София отхвърлят обвиненията му като "смехотворни". Отричат да са правили по-специални изменения по кормилото на колата му. Отричат, че смъртта при автомобилна злополука на българския посланик в Албания е имала нещо общо с критичното му отношение към правителството. За съжаление нито една от страните не е в състояние да представи доказателства. Интересно е обаче как се възприема тази размяна на обвинения от страна на зрителите, над чиито глави те се кръстосват.
Обяснява се, че г-н Пашовски е издигнат на поста от президента Желев (СДС), а сега е в лоши отношения с правителството (БСП), което от своя страна се стреми да го замени, но пък назначенията още си зависят от г-н Желев.
"Резултатът е политически миш-маш, който парализира външните отношения на страната и изостри разликите между пронатовския стремеж на г-н Желев и по-двусмислената привързаност на социалистите към Москва.
А също така - както в случая с г-н Пашовски - превърна външната политика на страната във фарс. И въпреки че от две години насам той е българският посланик в ООН, г-н Пашовски досега не е включван в делегацията, съставена от правителството, за годишната асамблея на ООН. Именно това изключване от настоящата асамблея запали искрата на скандала." ("Индипендънт", 30.8.1996)
Щеше ми се да бяхме поне малко по-непрозрачни.
7. И сред тази унила картина изведнъж се появява изпълнената с нов оптимизъм фигура на новоизбрания президент Петър Стоянов под заглавието "Български лидер се врича да разследва делото Георги Марков" "В интервю за в. Таймс г-н Стоянов подчерта, че делото Георги Марков ще бъде един от приоритетите му след като положи клетва през януари.
- За българското общество този въпрос е придобил символично значение. Убийството е една от най-трагичните страници в новата ни история и аз възнамерявам да отворя наново делото - каза той.
Г-н Стоянов, по време на посещението си в Берлин, заяви, че може да е трудно истината да излезе наяве след толкова години, но добави: "Бъдете спокойни, ще използвам всички възможности на общественото си положение, за да разкрия истината."
Това подсказва, че бъдещият президент се готви за бой с тайните служби, организация, която и след повърхностната чистка на вътрешния министър Йордан Соколов си остана забележително непроменена.
- Не мислете, че президентът има незначително влияние в секторите по сигурността - каза г-н Стоянов.
След падането на комунистическия режим България направи многократни опити да разкрие престъплението.
Предшественикът на г-н Стоянов, президентът Желев, се срещна с вдовицата на Георги Марков, Анабел, и настоя за разследване. Но силата на старите социалистически структури, които през последните четири години бяха възпрепятствали икономическите и институционални реформи, блокираха възможността за нормално разследване.
Г-н Стоянов има жар. Баща му е лежал в затвора при комунистите след войната и тази стара болка вероятно ще го пришпори да погне не само убийците, но и техните покровители." ("Таймс", 25.11.1996)
Следва трето раздвижване. Четем, че само два месеца по-късно:
"Антитерористичният отдел на Скотланд ярд, който разследва смъртта на Георги Марков, разпита бивш български посланик.
Тодор Стоянов, пенсиониран дипломат малко над шестдесетте, бе разпитан по време на необявена визита в София. Властите там казаха, че също разгръщат разследването си по убийството.
Стоянов бе разпитан за вероятна негова тайна визита в Англия през септември 1978 г., малко преди Марков да бъде нападнат от човек с чадър.
Скоро след убийството кариерата на Стоянов излита във висините, като от трети секретар в дипломатическите служби той става посланик в Швеция."
Богдан Карайотов също го е разпитвал. Твърди, че и други чакат ред за даване на показания. Заедно със служителите от Скотланд ярд е на мнение, че делото все още е "живо".
"По данни от разпити на бивши служители както от КГБ, така и от КДС, Стоянов е един от потенциалните заподозрени. Но той винаги е отричал да е ходил някога в Англия, или пък да е имал нещо общо с убийството." Владо Береану и Калин Тодоров са провели собствено разследване, написвайки книга, но пък разпространението й в Англия е спряно от Анабел Маркова, поради факта, че в нея съпругът й е представен като агент на тайните служби от периода преди емиграцията си. Един от "героите" на книгата, Франческо Гуилино (тук вече не е Гулино), трафикантът на наркотици, вербуван в България под кодовото име Пикадили, също е разпитан. Пред датската полиция той признава, че е участвал в шпионаж, но не и в убийството на Георги Марков. Авторите на книгата са се добрали и до фалшив дипломатически паспорт. Лицето на снимката "прилича на Стоянов, но е с къдрава коса, докато на Стоянов е права". ("Сънди Таймс", 26.1.1997)
Тук отново се появява идеята за принадлежността на Георги Марков към тайните служби. Само че тя пак може да бъде проследена до български източник и освен това е поднесена някак частно - чрез книгата на двама автори, а не от позиция на системата. Това е странно, защото подобна информация би била лесна за доказване, безпроблемна за обявяване поради факта, че става дума за покойник, и удобна за тайните ни служби от всички времена. Веднага картите биха се пренаредили по логиката: той действаше срещу България, стана един от "лошите", наложи ни се да го премахнем, колкото и да не искахме да правим това. Тодор Живков нямаше нищо общо, той му беше приятел докрай, но дори и това не може да помогне на предателя. Дето се казва, всеки ще ни разбере. Подобна официална позиция обаче не се появява на страниците на англоезичен всекидневник.
В интерес на истината самият Тодор Живков работи в това направление. В съобщение за публикуването на мемоарите му от 700 страници специално се изтъква, че вътре има "скрити бисери. Живков пише как е целунал Георги Марков на излизане от България." В анализа са извадени и откритите бисери на автора-държавен глава, който заявява пред журналистите, че в мемоарите си прави на пух и прах цялата марксическа философия. Ето и какъв коментар пораждат думите му:
"За българите това признание идва с 40 години закъснение. Той ръководеше малката балканска страна през десетилетията на най-върлия комунизъм, робски следвайки съветския модел. По едно време беше така влюбен в московските си господари, че помоли страната му да бъде включена в Съветския съюз, като се лиши от своята независимост. Москва беше тази, която отказа. Сега, на 85, явно се е запътил към капитализма." ("Дейли Телеграф", 23.7.1997) Съществуват, следователно писмени източници, според които истинският български дисидент всъщност е Тодор Живков.
Връщаме се към обещанията на Петър Стоянов да стигне до дъното на нещата. Всъщност той е третият висш държавен служител и вторият български президент, който публично поема тази отговорност. Както вече видяхме, той получава нов кредит на доверие и успява да съживи надеждата в демократичните процеси в България. Има и други положителни за хода на делото условия. Комунистите вече не са на власт под никаква форма. Външната политика е прозападна. Министерство на вътрешните работи, както и цялата изпълнителна власт е в ръцете на демократичните сили. Съвсем естествено е, че даденото обещание поражда и съответните очаквания.
"Великобритания настоява България да представи окончателни изводи за убийството, извършено от тайните й служби, на дисидент и служител на БиБиСи в Лондон в ерата на комунизма.
Малкълм Рифкинд, министър на външните работи, е на посещение в София и утре ще призове президента Стоянов да изпълни тържественото си обещание, като разкрие една мистерия от Студената война и доведе делото Георги Марков до резултатен край.
Президентът, в момента зает с кризата около формиращото се правителство, заяви миналага година, преди да встъпи в длъжност, че желае да премахне това петно в отношенията между България и Великобритания и ще се опита да разкрие истината дори ако това означава да тръгне срещу тайните служби.
Висш служител на Британското Министерство на външните работа вчера заяви: "Убийство бе извършено в Англия и Марков имаше семейство. Навярно властите имат достъп до материали, които ще обяснят случая. Българите и в миналото са декларирали, че искат да стигнат до резултат, но досега нищо особено не се е случвало и ние бихме искали това да се промени. Получихме сигнали на надежда от новия президент."
Български източници се съмняват, че желанието на г-н Рифкинд да повлияе на г-н Стоянов ще доведе до промяна. "Нищо не се случва" каза един. "Няма нова информация, а докато няма и те няма да направят нищо. Направо си е безнадеждно. Никой от българска страна не е заинтересуван от разрешаването на делото - и най-вероятно те просто потулват работите." ("Гардиън", 27.1.1997; за срещата пише и "Дейли телеграф" от следващия ден.)
Появяват се два некролога за Питър Ърл, журналистът разкрил аферата Профумо през 1962 и убийството с отровния чадър през 1978. Починал на 71 години, пиел по шише уиски и пушел по 60 цигари на ден. От разкритието на Ърл, че Джон Профумо, британският министър на войната, спи с луксозната проститутка Кристин Кийлър, която пък спи със съветския военен аташе, пада цялото правителство на Харолд Макмилан. Мисля, че през 1978 г. убийците на никому неизвестния български емигрант, въоръжени със стрелящите си чадъри, сачми и тайни аксесоари, са имали крайно лошия късмет ювелирната им акция да стигне до Питър Ърл. ("Вашингтон поуст", 27.4.1997 и "Дейли Телеграф", 28.4.1997) Между другото, в тези статии се твърди, че Георги Марков е бил похитен от агент на ГДР. Не че това внася някаква нова яснота, но досега тук не е прескочено нито едно от предположенията.
И докато Англия изпраща един от хората, посветили живота си на истината, у нас се работи по въпроса за проветряване на комунистическите потайности.
"Тайните полицейски досиета, събирани през комунистическата епоха за "враговете на държавата", се откриват за широката публика в Унгария, България и Полша. Но за разочарование на мнозина, които години чакаха, за да видят кой ги е предал, имената на информаторите ще бъдат премахнати, да не би да станат жертва на неудобство или саморазправа. Нещо повече, много от по-съществените досиета просто са изчезнали." Като това на Георги Марков, например.
Бела Бекер, предприемач от Будапеща, каза: "Това по мое мнение премахва целия смисъл на упражнението. Дойдох тук, за да видя кой ме е клеветил в различни етапи от живота ми. Не казвам, че търся отмъщение. Нито дори наказание. Но ми се струва справедливо поне малко от малко тези индивиди да бъдат посочени и назовани."
Хората в България се нареждат на опашки пред МВР-тата, за да гледат какво впечатление са правели на властта. ("Дейли Телеграф", 14.10.1997)
Вече са минали 20 години от смъртта на Георги Марков и тук следват още два некролога на личности, свързали съдбата си с него - доброволно или не. Единият е на Тодор Живков, на когото още в първите редове му се напомня, макар и след смъртта му, как се е разправял с опонентите си. Като например случаят в Лондон, септември 1978 г. ("Дейли Телеграф", 7.8.1998) Другият е за Лиляна Бризби, превела на английски мемоарите на Марков под заглавие "Истината, която убива". ("Дейли Телеграф", 19.11.1998)
От кратка бележка в "Индипендънт" (9.9.1998) разбираме, че Гуилино още е сред търсените мъже.
"България ще се обърне към Интерпол за ареста на Франческо Гуилионо (точно така, тук вече не е Гуилино и с всяка нова статия се добавя по някоя гласна към името му), който "остава най-вероятния извършител" на убийството на Георги Марков."
Историята върви към епилога си, без всъщност да е стигнала до своя край.
"Въпросът за убийството на дисидента Георги Марков с отровен чадър в Лондон преди 20 години беше повдигнат в София вчера от Робин Кук, министър на външните работи, на срещата му с президента Петър Стоянов и министрите. Но г-н Стоянов му каза, че членовете на комунистическия режим са успели да прикрият почти всички следи от престъпленията си. Г-н Кук настоя, че днес Лондон и София имат общ интерес да установят фактите, но подсказа, че вече може и да сме достигнали края на задънената улица." ("Гардиън", 21.10.1998)
А ето я и самата задънена улица:
"България, след 20-годишни безплодни опити закри криминалното дело за неразкритото "убийство с чадъра" на дисидента Георги Марков." ("Сиатъл Таймс", 22.10.1998)
Така изглежда цялата история, гледана отстрани. Това може и да е краят й, може и да не е. Но въпросът вече е не дали ще се разбере истината за Георги Марков, а докато не се разбере, какво трябва да мислим.

Кристин Димитрова

Кристин Димитрова е автор на поетичните книги "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици". Току-що издателство "Пан" пусна на пазара последната й стихосбирка "Поправка на талисмани". Кристин Димитрова е автор на много преводи на англоезична лирика, между които е и поезията на Джон Дън.