Днес цял ден слушах музика

Из дневника на...
Когато преди няколко седмици във воденото от мен предаване "Метроном" по програма "Христо Ботев" главният секретар на Съюза на българските композитори" г-н Велислав Заимов сподели, че на тазгодишния преглед "Нова българска музика" ще бъде представено всичко, което не е изпълнявано и което е постъпило в Съюза до забравих коя дата, аз потръпнах от неприятни очаквания и лоши спомени: за времена, в които принципът "всички или никой" нетърпеливо гонеше към естрадите на Прегледа с мокри още от мастилото щимове личности, които поне един път годишно трябваше да напомнят, че са композитори. Съзнавам, разбира се, че не съм права, демократично е всеки да има право на изява. Само че нека тогава на мен като на обикновен слушател и искрен ценител на българската култура ми се обяснят критериите, по които даден музикант минава в категорията "композитор" и получава моралното право да ме забавлява със звуковите си инвенции.
Знам, че не е възможно всяка творба да е гениална, дори не и талантлива. Задължително е, обаче, професионално да отговаря на изискванията на занаята на композитора, за да стигне до какъвто и да било форум. За съжаление в четирите камерни концерта, които чух от 2 до 5 април в залата на СБК, имаше доста примери, които, меко казано, пообъркват представите за това що е композитор.
При подреждането на програмите организаторите са търсили някакво относително ансамблово родство: произведения за глас и пиано, за пиано, за струнни ансамбли, разни. И, слава Богу, защото при неизбежния за тия концерти еклектизъм слушателят щеше да е окончателно ошашавен, търсейки в разнородните и изобилни звуци някакви островчета на естетически покой.
Няма да е честно и точно да подвеждам всичко чуто под общ знаменател. Наистина, без да има ярки върхове, този преглед или поне тези четири концерта предложиха и няколко хубави, нека ги наречем "слушаеми" творби. Имаше и скучновати, но професионално изпипани. Като се замисля, обаче, с няколко дни дистанция, в съзнанието ми някак продължава да отеква най-вече страхотният гръмотевичен трясък на клавирната музика и наивно-романтичният ромон на някои други опуси.
И така - какво чух за 4 дни - 28 творби от 20 автори. Толкова за статистиката. И тъй като е преглед, и аз ще направя преглед и ще се помъча да се придържам към реда, установен от организаторите. Е, тук-там ще се изкушавам да поглеждам в лаконизма на бележките си в стил "празни мисли на един празен човек".
Първата вечер - произведения за глас и пиано, т.е. песни. Общият саунд, такъв, какъвто остана в съзнанието ми - изобилно клавирно ромолене, къде по-страстно, къде по-сдържано, искрено увличащо или трогателно-наивно в своя романтичен порив - във всички случаи музика, написана със стремеж към красиво излята вокална линия и достъпен модел на традиционната песенна форма.
Михаил Пеков - Три песни по стихове на Мара Белчева и "Моментални снимки" по 4 различни поети. Пеков обича да се вживява - при това с успех - в романтична стилистика. И тези песни показаха романтичната му концепция за жанра - с ясна, красива вокална линия и клавирна фактура в стил Брамс - Шуман. Цикълът беше много хубаво изпят от Людмила Хаджиева, на пианото Светослав Лазаров, във втория - Албена Кехлибарева чудесно се справи с клавирната партия, съчетана със собствения й глас.
Вера Баева и Ангел Котев явно са били искрени в трогателния си стремеж да напишат красива и достъпна музика: "Гълъбът" за нисък глас и пиано по текст на Сабина Тянкова, посветен от Вера Баева на авторката на текста, и Три песни за мъжки глас и пиано по "Царски сонети за любовта" на Радко Радков от Ангел Котев. Котев дори е опитал и един драматургичен ефект - леко интонирана рецитация на клавирен фон. Непрестанен клавирен ромон. Удвояване на гласа в унисон или октава. Изобщо този преглед ведно с предхождащия го фестивал "Пианисимо" показа, че пианото е любим инструмент в Родината. Фактурата на Вера Баева говори за дългогодишна акомпаняторска дейност в пламенната аура на романтизма. В последната вечер чухме и един неин клавирен концерт, в който романтичните спомени се интерферират и с други.
Йордан Колев - вероятно също искрено - е търсил значим български сюжет, за да го облече и той в ромолящите звуци на пианото. Спрял се е на Кольо Фичето - величав текст от Татяна Тончева, който претендира да е "снароднен". Музикалният резултат в куплетна форма е съответен - заедно с очевидните вокални проблеми на Петър Петров, бас, които също допринесоха...
Александър Йосифов - 4 песни за бас и пиано, изпълнени от Павел Герджиков и Йовчо Крушев. В някои от тях долових желанието на композитора да излезе от привичната си романтична приповдигнатост - в "Зограф" - с известна доза съзерцателност, в началото на "Очакване" - със своеобразна театрална речитативност, бързо компенсирана, обаче, с втурване в познатата стихия на романтичните вихри и буйни страсти. "Дълъг ден" - неочаквано разминаване на лиричен текст с битово-хороводна мелодика, и "Дим" - отново познатите коловози на Йосифовата вокално-пианистична пищност.
Извън жанра на песента в рамките на Прегледа - в четвъртия концерт, прозвуча още една творба с участието на глас: "Буколики" за баритон, флейта, китара и виола от Ясен Воденичаров. Интересен замисъл, поне така, както го схванах аз: кратки фолклорни фрагменти като видения от миналото се мяркат и потъват. Благодарен изпълнителски апарат - с изключение на възгрубия и тежкоподвижен за такава крехка материя мъжки глас, който приземява и битовизира идеята.
Ако първата вечер остави в съзнанието ми спомен за приятно клавирно ромолене, то вторият концерт беше един тотален грохот. Музика за пиано - на две и на четири ръце. Нагла, безпощадна, силова музика, която се стовари върху бедния слушател със страшна сила и не го пусна до последната секунда. Музика трудна за свирене и невъзможна за слушане. Плътна, виртуозна фактура без почти никакви динамични нюанси - от началото до края. Даже и Петър Петров, чиято Партита чаках с нетърпение - поне да спадне за кратко силовият стрес - удави оригиналната си идея в необуздана бравура (Ростислав Йовчев). Къде отиде поетът на звуковия финес Петър Петров? Инак идеята му е оригинална и отначало завладява: дълбоко поетично усещане за българската старина, за импулсите, които му подсказва фолклорът.
Концертът започна със сюитата "Смърфиолчета" за две пиана (Лиляна Гетова-Райкова и Галина Апостолова) - вероятно за деца. Би могла да бъде много приятна и чаровна - и за концерт, и за домашно музициране, ако не беше мощното грубиянско надблъскване, сякаш се изпълняваха революционни маршове, а не кратички пиески с ефирни заглавия като "Смърфчо, доволен от живота, танцува", Малка ръченичка и т.н.
Евгени Чешмеджиев - Спомени, малки пиеси. Срещу това заглавие съм си отбелязала в програмата - многословен разказ, бедна или очевидно изстискана памет, но силова. Безпощадно блъскане - дори в "Спомен - 3" - така го преброих, - където е направен ядовит опит за полифонично излагане на материала. Хубава рокля на пианистката и мъжка техника.
Изобщо пианистичната всеотдайност тази вечер беше безгранична. Димитър Цанев беше сред героите (Николай Кауфман, Сюита - 3, градска) и дуото Евгения Симеонова и Десислава Щерева (пак Кауфман - Танцова сюита -№ 2). Трудно ми е да си представя как успява невинната градска песничка, която нормално извиква умиление или добродушна ирония, да извиси вдъхновението на Кауфман до страхотни симфонични обобщения. Грохотът, който храбрият Цанев изтръгна от пианото, отново изправи косите ми. Подобна е трактовката и на материала в Танцова сюита - 2, бравурна импровизация върху познатия стар танцов сюжет "свенлива девойка - напорист момък".
Силвия Статкова - запомних я от миналата година, когато с изненада се запитах защо сама си свири пиесата, а не я повери на професионалист. Сега пак самичка поднесе творба, която сякаш се ражда изпод пръстите на начеващ пианист, който с радостно учудване разрешава акорди, кой знае защо, наречени "Контрасти". Със същия успех можеха да бъдат Рапсодия в жълто или "Полет над кукувиче гнездо".
Впрочем за последното заглавие с право претендира Димитър Христов - Соната - 13. Признавам, най-убедителната творба на концерта. Димитър Христов от години продължава една своя мисъл и преданият му медиатор е чудесната пианистка Ганка Неделчева. Писах това и миналата година: той просто гениално манипулира слушателя почти до границата на душевното оцеляване - с неистовост в динамичните контрасти, в типа развитие, с някаква страховита педализация и минимализъм. Разбира се, всеки творец изразява себе си чрез музиката си, но има някаква морална граница на отговорността да наблъскваш в съзнанието на невинния слушател собствената си невротична реалност.
Концертът завърши с една бодряшка творба на Александър Йосифов - Рондо виртуозо за 4 ръце. Пак динамично надблъскване в моторно, хороводно, възторжено темпо - почти винаги ефектно въздействащо.
Третата вечер - струнни ансамбли - от 2 цигулки (Филип Павлов) до серия квартети. В залата цареше добрият академичен дух: III квартет от Божидар Абрашев - висок професионализъм, модел Шостакович - Барток; Кирил Илиевски - в духа на високата трагедия. Триото за цигулка, виола и виолончело от Велислав Заимов малко напомня изчистения релеф на Големиновите квартети - стегната форма с преливащи се един в друг дялове, ясно и изразително гласоводене. (Лично аз предпочитам ансамблите му за духови инструменти от миналите години, където следването на академичния модел беше част от играта.)
Както винаги, Александър Попов е избрал провокиращо-директното в квартета си - 5 "Отломки". Части: Спомен - обагрен носталгично, Интермедия - която явно е безвремието, мостът към "сега-то" и Днес - цитати от настоящето - възгрубичко и многолико. Александър Попов изобилно използва колажна техника, от фолклора през джаза и шлагера до чалгата. Духът на квартет "Кронос" витаеше в тази част, но защо не?
Като малка кръпчица в тази почти академична вечер се залепи една кратка сюитка за 5 китари по народни мотиви от Дора Драганова - решена доста повърхностно-елементарно, очевидно набързо подарена на квинтет "Епика".
На 5 април програмата беше по-пъстра откъм родове ансамбли и инструменти. Една от най-странните, според мен, творби, беше Концерт за пиано и камерен ансамбъл (флейта, кларинет, виола, виолончело, контрабас) от Вера Баева. Авторката очевидно много е искала да напише концерт за пиано и голям оркестър, но поради невъзможност се е спряла на технически достъпен брой инструменти. Концертът беше добросъвестно изсвирен от Благовеста Константинова и дирижиран от Стоян Ангелов. В резултат - една грандиозна по звук клавирна партия, в която с известен сантимент звучи неясно време и стилови асоциации с голямата романтична музика, джаз, шлагер и т.н. и почти заглушава остатъка от инструменти. От време на време се дочуват слаби трели и чуруликания на флейта, дублирания в "ниския щрайх", което пък придава оперетна обагреност.
Чух една много хубава соната за цигулка и пиано от Атанас Атанасов (Йосиф Радионов и авторът свириха).
Стегната едночастна форма, но с много ясно изразени вътрешни дялове, артистично заиграване с класическата форма. Съблазнителна за изпълнителите - трудни, ефектни партии.
Изборът ми - Седем последни ритуала 1-4 за цигулка, чело, пиано от Петър Петров. Тук усетих почерка на артиста Петър Петров - богата мисъл, пестеливо загатнати реминисценции, политематизъм - фино и с вкус поднесен.
И така - един етап на прегледа НБМ завърши. Явно тази година празникът няма да се състои. Ще продължат работните делници. Само че дали публиката чак толкова иска те да се споделят с нея? Какво да се прави? Да се върнем към формата колективно просвирване на клавир от далечното минало? Не става, времената на Могъщата петорка отминаха, а цял Съюз съмишленици ще напомнят болезнено за силно колективните кръжочни времена.
Композирането е светая светих, там трудно се допуска чуждо ухо. Остава утехата, че съгласно решението на организаторите на НБМ прегледът да продължи до безкрай, за да се съобрази с времето на изпълнителите, творбите ще бъдат интерферирани в рамките на редови концертни програми. Остава ни и да чакаме Празниците по случай 200 години българска професионална музика - тогава прегледът отново ще е празник.

Наталия Илиева

Наталия Илиева е дългогодишен музикален редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Една от водещите е на предаването "Метроном" и автор на цикъла "Българската музика - поглед към ХХI век"