Книги и поуки
(Извадки от бележника)
Когато в 1918 година Ленин написал "Държавата и революцията", може и да не си е спомнил, че има книга със същото заглавие от френския комунар Артюр Арнул, роден в 1832 и починал след дълги житейски и морални перипетии в 1895. Всъщност, макар да започвам с "Държавата и революцията", имам желание да разкажа не толкова впечатлението си от нея, преиздадена след сто години, колкото за самия автор, чийто образ е очертан в предговора на поета Бернар Ноел.
Годината е 1851, на 2 декември е направен държавен преврат. Деветнадесетгодишният Артюр заедно със своя другар Жюл Вале тутакси започнали да "практикуват революцията, за да освободят пролетариата от робските вериги на капитализма". Не съм сигурна дали в статията си "Свободният печат" или в "Историята на инквизицията" той излиза с първия си великолепен анализ на "тоталитарния процес" - повтарям, че още е средата на XIX век! Продължава да вярва в революцията още най-малко 20 години, чак до... 1871, когато подписал "Манифеста на малцинството" и обвинил самата Комуна за нейната абдикация от властта и предаването й в ръцете на диктатурата, наричана "Обществено спасение". На 30 ноември 1872 Военният съд го осъдил на депортиране, но той вече бил успял да намери политическо убежище в Швейцария. В писма до Жюл Вале (по същото време политически емигрант в Англия) описва своите многобройни и несполучливи опити за оцеляване. Например отглежда и продава заклани кокошки в Женева, но клиентите се оплаквали, че не били добре оскубани... Накрая с майка си и жена си се подслонили в една къщурка в Лугано, където най-чест гост им бил вечно гладният княз Бакунин...
И "след 30 години безсмислена борба", както обяснява, започнал да пише популярни романи. Публиката с удоволствие ги поглъщала, прочул се като белетрист под псевдонима А. Матей - всъщност моминското име на съпругата му. Литературното производство било грандиозно - 35 романа, или повече от 20 хиляди страници. Това е някъде след 1885. Пет години по-късно, след амнистията, се завърнал във Франция и вече не се занимавал нито с политика, нито с писане на романи - посветил се на разпространяване на теософията. В книгата си "Синият лотус" обяснява, че тя не е нова религия, нито метафизическа система, а нова наука, защото е "синтез на пълната, единствена и вечна истина."
Последната му голяма публикация била "Фундаменталните Вярвания на Будизма" с предговор от 72 страници. Аргументира се, че "будизмът от всички познати религии е най-чистата, най-възвишената и най-добрата пазителка на отблясъка на вечните истини и окултната наука..." Вече бил председател на френския клон на Теософското общество в Париж и като поставил подписа си в тази книга, все едно зачеркнал цялото си революционно дело. Три години без един ден след своя трактат за "Личността и Индивидуалността" починал на 28 ноември 1895. Кремиран и погребан в Пер-ла-шез..
В предговора си към "Държавата и революцията" Бернар Ноел пише: "В историята на социализма един човек последователно е бил писател, журналист на опозицията, комунар, търговец на пилета, изпълнител на завещанието на Бакунин, историк, теоретик, автор на популярни романи... такава бъркотия в една биография изглежда несериозна, а превръщането на революционера в теософ - просто неправдоподобно - теософите имат право да стават революционери, но не и обратното..." И продължава: "Днес политиката прави други брегови очертания в плитчините на гошизма* и начинанията на Третата република изглеждат безвредни. Начинът, по който Маркс елиминира Бакунин през септември 1872 от конгреса в Хага, после - политическите фракции и разделения, довели в 1876 до края на I Интернационал, не представляват нищо в сравнение с най-малките "социалистически чистки" в ХХ в. Но доколко всичко това може да се отнесе до един човек от ХIХ в.?"
Според мен всеки доктринер може от една догматика да се обърне към напълно противоположната! И доколкото човекът от края на XIX век може, може го и днешният човек след края на ХХ век! Самият Бернар Ноел блесна в 70-те години като еротичен поет. После го открих като задълбочен аналитик на художниците сюрреалисти, а ето го като изследовател на противоречивата душа на революционера, автор на булевардни романи и... тълкувател на Будизма!
---
Седнах да препрочитам стара документална книга, издадена в Париж (ЕFR) през 1974: "Фуражката на Хитлер или пропуснатото време" от Ани Лоран. Вместо мото, обява на "Франс соар" от 26 септември 1974:
"Военната фуражка, с която Хитлер се разхождал из парка на резиденцията си в Баварските Алпи в компанията на бъдещата си съпруга Ева Браун, ще се продава на търг в Мюнхен от немската фирма "Традиция", специализирана по военните антики. Фуражката е украсена с пречупения кръст, а на вътрешната лента, макар износена, личи следата от изпотяване." Първоначалната цена при наддаването - 10 000 франка.
Авторката, очевидно една от спасените от Аушвиц, напомня, че от Франция били депортирани 200 000, а оцелели приблизително 20 000. И 30 години след това, като се пита какво знаят малките французчета, се включва в анкети сред момичета и момчета от 6-ти, 5-ти, 4-ти и 3-ти класове и между 11- и 15-годишни от различни парижки квартали.
Анкетата от 1974 съдържа разкази на лагеристи и отговори на деца. "Не познавам стари депортирани и съм много доволен, защото не искам да слушам за жестокостите, преживени от тях." - казва Жан Пиер, 14-годишен. А 13-годишната Мартин: "Много неясно ми е това за хора, които наричат дейността си съпротива, задържани там, за да не могат да съставят баталион." "Всички, които говорят за тази епоха, не казват друго, освен че е било лошо, не знам дали не преувеличават. Разказваха ми, но не слушах внимателно, защото като не познавам нещата, предпочитам да ги забравя!" - отговаря 14-годишният Венсан. "Досадно е, дето оцелелите старци не могат да забравят, а за младите е скука... Какво значи депортиран"? - пита 14-годишният Клод."Не знам, не ме интересува..." са повечето отговори на 13-, 14-годишни деца, които сега са зрели мъже и жени.
В отделна глава "Децата съдят" са поместени по-пространни отговори на френски, немски и израелски деца. Едни от тях са усвоили мненията на родителите си. Например на въпроса "Луд ли е бил Хитлер?", отговарят: "За своите германци Хитлер е бил гений, за французите - луд". "В някои книги пише, че родителите му умрели в 1914-1915 и тогава бил полудял..." "В едни книги пише, че въобще имал много скромен ум, в други - че бил изключително интелигентен, но в края на живота си полудял." "Сигурно е бил полу-луд, обезумявал срещу всички против него и решавал да ги унищожи" - отговарят момиченца от 11 до 14 години. "Знам, че Хитлер е бил луд, но по-тъжно е, дето още има нацисти и хора, които пък не искат да го знаят!" "Не се разбира защо германците са го следвали в толкова миризлива кауза" - отговарят момиченца между 12 и 16 години.
По въпроса за расизма някои 14-годишни дават различни тълкувания: "Хитлер е депортирал евреи под влиянието на жена си, понеже тя ги презирала." "Мразил ги, защото не обичал руси хора със сини очи." "Евреите били за него непълноценни в сравнение с арийците, но френските затворници казват, че не го бивало за нищо." "Депортирали евреите, защото им завиждали, че са по-интелигентни от тях..." "Искал да убие всички евреи и цигани, но не успял..."
Най-интересни са отговорите на тогавашни израелски деца. Според авторката те се отнасят към Втората световна война като към страница от добре усвоена, но далечна история с факти, към които изпитват... безразличие(!) Тя подрежда отговорите им в следната схема: Децата стоварват цялата отговорност за унищожаването на евреите само върху Хитлер. Смесват лагерите с гетата, обикновено с варшавското гето. Познават оцелели, които нищо не им разказвали, но и те нищо не питали. Едни не желаели да слушат за войната, други, от уважение към изтезаваните си предци, държали миналото да не се забравя и в тази връзка устройвали национален ден за възпоменание... В 70-те години Ани Лоран сама си обяснява, че може би възрастните съзнателно държали децата настрана от онова минало, за да им внушават кураж, вяра и гордост...
Аз мисля обратното: всички трябва да знаят историята, и то по документи - гаранция за истината. Защото и преди, и след Втората световна война, и сега всеки представя нещата както му изнася.
Да вземем за пример Иван Дочев - един от вождовете на легионерите: в спомените си той не иска да признае за тясната връзка с Хитлер, паричните награди, профашистките акции и отношението към евреите. Легионерски, ратнически, браннически и ханкрумовски синове и внуци упорито "възраждат" отците си в дясното пространство, както пък лявото се пълни с бивши комсомолски деятели, с техните отци и дядовци, взели участие в други възродителни процеси...
---
По случай 75-годишнината от създаването на Българския ПЕН-клуб, наричан после Български ПЕН-център, Министерството на културата е финансирало един Бюлетин, според мен не само неточен, но преднамерено замазващ историята, която се състои от три "части".
Първата може да се нарече "славна": Клубът е основан през 1926 г., един от първите в Европа с наистина видни представители на българската литература. Втората "част" е периодът след 1944, когато за цели 45 години бе превърнат в казионен придатък на Съюза на българските писатели (СБП) в пълно противоречие с Хартата на Интернационалния ПЕН. Не се е спазвало изискването за независимост, самостоятелност, собствен адрес, избиране от общи събрания на членове (и то утвърдени автори!), поименно заплащане на членски внос, надпартийност, безкомпромисност, толерантност. В продължение на въпросните 45 години СБП е изплащал членския внос поне на 60-65 души фигуранти, между които мнозина сътрудници на тайните служби. Ръководството е било избирано от ЦК на БКП и е изпълнявало поръчки на Москва. Тъй като повече от 70 години в СССР нямаше ПЕН-центрове, "Москва" е държала пряка връзка с ЦК на БКП, а и с отделни членове и сътрудници е имала тясна връзка. Те изпълнявали руските специални поръчения в Интернационалния ПЕН като свои инициативи - защитата на съветското "правосъдие" в разправите с нобелистите Пастернак, Солженицин, Бродски, а преди това - процесите на Синявски и Даниел. В нашия печат председателите на Интернационалния ПЕН Пиер Еманюел и Артър Милър бяха обявени за неприятели, защото "се включвали активно в поредната антисъветска кампания..."
(Колкото и старателно да е бил прочистван архивът на нашия център, от въпросните 45 години се намират документи и протоколи за това как например наши делегати на международни конгреси са получавали подробни писмени инструкции от Москва. Такъв е, уви, случаят с Дора Габе на срещата на Изпълнителния комитет в Лондон през пролетта на 1966, дето на горката ни поетеса било възложено да громи Синявски и Даниел... Да не говорим за "подвизите" на съветската послушница, поетесата Л.С.! Дори в последния си официален отчет на конгрес на СБП в 1989 като председателка тя подчертава: "...най-важното в международните усилия на българския ПЕН бяха инициативите, организирането и подготовката на резолюции и документи в подкрепа на съветските предложения...". )
Повтарям неща, казани и писани от мен през годините - и на регионални срещи, и на международните конгреси: 56-ия през 1991 във Виена, 57-ия през 1992 в Барселона, където депозирах личните си изказвания. Отделно с проф. Хаджикосев от името на ръководството размножихме информация до делегатите и интернационалното ръководство за състоянието на центъра и опитите ни да превъзмогнем инерциите от тоталитарно време, да се възстанови идентичността. Писала съм и за резултатите от срещите, контактите, реализирането на първата "Антология на българската поезия на македонски език" и "Антология на македонската поезия на български", както и особено важното събитие в дейността на Интернационалния ПЕН - приемането на Декларация по езиковите права в Барселона през юни 1996, където бях поканена да взема лично участие, както и на регионалните срещи в Охрид...
Повтарям това, защото в българския ПЕН, където се намерих след 1990, се убедих, че голямата част от "старите кадри" мечтаят за реставрация. Малцина напуснаха, останалите не пожелаха да преценят критично миналото си. Приехме нови членове: Ани Илков, Александър Кьосев, Алек Попов, Борис Христов, Богдан Богданов, Валентина Радинска, Георги Величков, Георги Данаилов, Богдана Зидарова, Ивайло Знеполски, Константин Илиев, Любен Станев и др., но по-младите усещаха враждебното отношение на "старите кадри", то ги дразнеше... Младите членове престанаха да посещават дори редките ни отчетни събрания.
През пролетта на 2000, след десетгодишно отсъствие, напусналите "стари кадри" се върнаха и някогашният казионен състав тихомълком се реставрира, въпреки допълнителното приемане на неколцина млади поети, като Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Кристин Димитрова, Иван Матанов... Може би сега, ако не се заобикалят старите грехове, а те говорят за гузна съвест, нещата да потръгнат все пак!

Невена Стефанова

* левичарството (от фр.)

Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988. Дебютира с поемата "Без име" през 1945. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опит за автобиография".