Минута за захлас

Телевизионното състезание "Минута е много" е ветеран сред останалите подобни предавания в националния ефир, а май че и сред всички други предавания в него. Спомням си дори - тук за момент избутвам скромността зад гърба си, - че преди доста години водещият Петър Вучков лично на мен ми е подарявал (отново) книги за активно участие при надкрещяването на отговорите на въпросите, останали без такъв от същинските състезатели. Това стана в онова отдавнашно добро старо време, когато състезанието бе станало един своеобразен български "Клуб на знаещите" (по аналогия с известното перестроечно руско-съветско състезание "Что? Где? Когда?") и обикаляше по градове и градчета, навсякъде посрещано с огромен интерес, любов и топлота (какво падение оттогава - днес тия турове са запазени за профанации на знанието като "Риск печели, риск губи", не за негови детайлизации като "Минута е много"). Въобще имаше момент, в който предаването се беше превърнало в истински социален феномен, даващ възможност за (поне някаква) изява в "малкия град" на по принцип уравненото, потискащо, задушно и задушаващо време на късния социализъм.
Петър Вучков и самата "Минута е много" си дават сметка за тази отминала слава и вероятно поради това непрекъснато я изтъкват. С подобаващо патосен тон например всеки път се обявява поредният номер на състезанието. Със същия патос, ако не и с по-голям се четат зрителските писма в третия кръг, еднообразно възхваляващи предаването и неговия водещ, настояващи за повече негови излъчвания, съжаляващи за поизтъркалото му се величие и неща все от този род. Но ситуацията на Sic transit gloria mundi, характерна за сегашното състояние на "Минута е много", съвсем не пречи то да си има своите верни зрители, почитатели и дори участници. И всички те оформят изказ в посока, че в днешното объркано време за тях то е като слънчев лъч, пронизващ и осветяващ мрака на настоящето.
Ето я всъщност голямата роля, която изпълнява състезанието за тия, които го гледат и му се радват: то е нещо като Остров на блажените, Елисейски полета, където за мъничко поне (дори минутата като времеизмервателна и времетраеща единица тук е много) се откъсват от всекидневните проблеми, от тегобите и отвратителностите на прехода, от необходимостта да живеят в изпаднал в колапс социум. В него те откриват оазис на спокойствието, място на умиротворение, пространство за удовлетворение; отстраняват се, така да се каже, от изискванията, които битът поставя пред тях, за да се пренесат за миг поне в една друга реалност, че ако щете и в едно друго време. Телевизионна "Градина на Епикур", където знание и удоволствие вървят ръка за ръка. Не случайно наградите, които раздава "Минута е много" на фона на останалите телевизионни надпревари, са почти символични, също не случайно в него срещаме едни постоянни персонажи, кажи-речи все едни и същи действащи лица, изправящи се зад състезателните катедри и отговарящи в най-различни области. Дори странните познавателни сфери, в които се конкурират участниците, отново са плод на този "атараксиен" порядък: съвсем наскоро един от тях пръскаше знания за аквариумните рибки, а са се явявали, доколкото си спомням, състезатели с още по-педантични и непотребни с информираността по тях теми. Въобще знанието тук е само повод, важността е да се оттеглиш за момент, да потънеш в другост, която ти дава ако не самочувствие, то спокойствие. Дава ти едновременно с това и усещането, че в тоталната материализация на живота ти не си се удавил докрай, а че понякога изплуваш, достигаш някакъв духовен остров, където си ценен не заради парите си или общественото си положение, а заради интелигентността си. Което захласнато удовлетворение, колкото и илюзорно да е само по себе си, за почитателите на "Минута е много" все е повече от нищо.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин



А те се стичали при Епикур отвсякъде и прекарвали времето си заедно с него в градината му...
Диоген Лаерций