Експертната жажда
В днешния предизборен период управляващи и поданици пак заговарят усилено на различни езици. Управляващите отчитат успехи в скачването с евроамериканските структури, което си е факт, а народът сочи безрадостната си битова икономика, което също си е факт. Двете страни говорят истината. Изводът от двете истини представлява трета истина: "На Марс не е като на Земята. И обратно."
Защо двете страни на проблема, наречен "България", са на планетно разстояние помежду си? Хората тук битуват в едно постоянно очакване някой еднолично да кацне отнякъде като бог или космонавт и отведнъж да оправи положението. Само че чакат напразно. Българската държава традиционно няма вътрешна политика. Има външна политика. Политическата класа образува затворен салон, в който се култивира не отговорност към населението, а пиетет към символно-ритуалната система, споделена с колегите Блеър и Буш. В този салон, гъсто обкичен и с родна колекция емблеми и символи, душите се реят основно по глобуса, където, за разлика от тук, ги посрещат с внимание - вярно, то е отправено към длъжностния им статут, но при достатъчно повърхностно мислене може да бъде изтълкувано и като лично. Върнат ли се пък, същите са готови да се обвържат на всякакво официално или подмолно ниво само и само да се задържат на власт и изкарат туристическия цикъл още веднъж.
Въобще, отговорности кой знае какви няма, извън опасността да бъдеш прецакан от колега. Туристическият цикъл лесно се тълкува в модуса на тежката служба за родината. Друг е въпросът, тежка ли е била в действителност тази служба, имало ли е проблеми при скачването с евроамериканските структури, бягали ли са тези структури от нашите политици, налагала ли се е следователно употреба на бързина, сръчност, храброст, за да бъдат застигнати и превзети. В икономически план, впрочем, също няма особени отговорности. Отвътре идват данъци, отвън - заеми. И двата потока се плащат от населението. То играе ролята на суровина, осигуряваща за гастрола навън правен легитимитет (оттук изборното напрежение) и икономически шанс (оттук величината на данъците, изплащането на заемите, растежа на депутатските заплати и корупцията). Политиците, с една дума, не обитават света на населението. Те живеят в нещо като аквариум, през който дори явно не държат да гледат околността, след като са облепили стените му с географски фототапети.
Да не се плашим, обаче това наистина е традицията. От създаването си през 1878 г. досега държавата винаги е карала на силни данъци и заеми. Основните й инициативи пък са насочени вън от границите - най-напред към присъединяване на Южна Румелия и Македония, после само на Македония, още по-после идват гравитациите към Съветския и Европейския съюз. Част от тези инициативи са били военни и са се реализирали във вид на физически жертви и икономически упадък пак от електората. Електоратът е почти невидим като независимо волеизявление, той е най-вече сплав, от която да се излее инструментът на поредния величав външен замисъл. В този смисъл, туризмът на днешните управници просто повтаря центробежния характер на старите пътеки. Само че по-миролюбиво, поне засега.
У нас, въобще, мнозина все още не осъзнават, че политиците се отчитат не пред електората, а пред други политици. Българската политика не познава друг рецидив. За допълнително съжаление, тази традиция влиза в злокачествен синхрон с една друга традиция, само че общосоциална и валидна за света по принцип. За елитната част от този свят тя е като че ли в етап на доизживяване, но зацепването на синхрона не дава възможност да се забележи изоморфното различие между етапите. Става дума за обстоятелството, че политиката споделя общата за всяка една професия тенденция към херметизация. Бих нарекъл тази тенденция "трансформиране на професионалния модус в експертен". Паркинсън вероятно би го нарекъл "достигане на собственото ниво на некомпетентност". Но става дума за едно и също явление.
Стремежът на всяко едно поле на социална дейност не е да се жертва по възрожденски заради потребителите на продуктите или резултатите му, както не спират да твърдят саморекламите му, а да оцелява, да натрупва и да се разраства. Този процес се дели на два етапа: професионален и експертен. Някои полета не само не достигат до втория, но и не успяват да се изкачат над първото стъпало на първия. Но етапите ги има, при това в някаква задължителност на скачването им - ако развиеш първия достатъчно, започват да те обхващат мечти по втория и започваш да гледаш как да ги реализираш. През професионалния си етап полето усъвършенства вътрешното си умение и оттам продукцията си, разширява и усилва контакта с потребителя. В даден момент на достатъчно силна скаченост с потребителя, когато във фокуса на вниманието излиза необходимостта да се намерят гаранции срещу евентуално влошаване на положението, в полето се заражда тенденция за преминаване от режим на остойностяване (външна, референтна, обратна връзка) към режим на самоостойностяване (вътрешна връзка). Така постепенно се влиза в експертния етап. Това е етапът, когато цензът се дава не отвън на полето, а е плод на вътрешна регулация.
Потребителят в този етап изчезва като оценителен критерий, изместен от невидим и флуиден вътрешен борд с поведението горе-долу на масонска ложа. Потреблението е пак активно, но върви на инертен ход, на база на натрупания досега символен капитал (реноме). Това окуражава вътрешния оценителен апарат, който продължава да херметизира професионалното поле и го насища с все по-голям пакет от чисто вътрешни стойности, не отговарящи непременно на някакво търсене отвън. Някъде тук професионалистът вече се е превърнал в експерт. Той не се отчита пред потребителя за знанията и уменията си - преминал е към режим на вътрешнопрофесионално отчитане. Основен белег на експертния модус е неговият амфибиен характер. Експертът не обича да се разкрива като експерт. Той обикновено се представя за професионалист. В случаите когато фигурира сред социалното поле точно като експерт, той е склонен да отъждествява експертността с професионализма, т.е. да твърди, че "експерт" значи именно "професионалист" - или даже, че е по-висша еманация на същия. Експертът, с други думи, заблуждава потребителя, че в комуникационния обмен между него и съответното професионално поле не са настъпили изменения. Че потребителят продължава да значи нещо и да решава нещо, което е от значение за полето. Че преминаването към режим на вътрешна отчетност не е лишило потребителя от право на избор и оттам на възможност да влияе върху полето, а представлява организация на този избор, усъвършенстване на директното участие до план на репрезентативност. Експертът е пълноценен само дотолкова, доколкото съумява да поддържа около главата си ореола на професионализма. Това, което той крие, е, че не е професионалист, а е назначен за професионалист. Спокойно може въобще да не е такъв - и много често не е. И ако е наистина професионалист, това е едно благоприятно съчетание с назначението, но без необходима, органична връзка с него.
Ако извърви целия си път докрай - да предположим това хипотетично, - тази тенденция би могла да доведе до тотална херметизация на професионалните полета и оттам до пълен разпад на социалното поле. Това обаче е логическа проекция и реално не се случва. Въпросът е, че стойностната саморегулация на полето неизбежно го отдалечава от външната връзка. При достатъчно големи разстояния от нея, полето изведнъж се оказва ненужно и тогава с лекота може да бъде зачеркнато, преименувано или трансформирано в друго. Оказва се, че външната връзка е невъзможно да се скъса. Може само известно време да бъде пренебрегвана. Или подменяна с алтернативни.
В този план на разсъждение, експертизацията на политиката в България е факт. Политикът е нужен на държавата - тоест, на себе си, на системата на вътрешната си отчетност. На електората обаче, в този си именно вид, той не само не е нужен, но му носи и вреда. Процесът не може да се спре, защото е завършен. Можем само да мислим как да се поправи в движение стореното. Основен симптом за развитието на тези неща е, че българският политик все по-настойчиво оповестява себе си в публичната сфера като професионалист. С това той се старае да прикрие същността си на назначен експерт, назначен-за-експерт експерт. На почти произволно заместима лексическа единица в социалния (и "професионалния" си) синтаксис.
Въпросът е, че професионализмът в политиката е метафора - той е фалшивият й център, който не съдържа нищо. Някакъв тънък професионален план в нея бихме могли все пак да открием, но той е почти чиста практика, сложно умение за боравене с един сбор от по-дребни, частни професионализми, което умение трудно може да се дефинира като самостойно. Особено пък извън комуникацията в социалното поле. Сериозно свидетелство срещу тези претенции за професионализъм е например честата преквалификация на средностатистическия политик, както и вариативното му образование. В България политиците са основно прависти, икономисти и литератори. В Тайван пък повечето са бивши военни, но има и по-сложни случаи1. Разнообразието не опровергава открояващото се правило. Играта на средностатистическия политик е всъщност не да покаже какво е, а максимално да фокусира по време на избори гласовете на електората към себе си. Съвсем логична е следователно идентификацията му с професионалиста, защото последният се спряга лесно в контекст на незаменимост.
През последните няколко години в социалното ни поле, мисля, се засилва една експертна жажда - аспирация не толкова към умението и знанията на професионалиста, колкото към безизборния пост, привилегиите и почитта, на които се радва експертът. Това обстоятелство свидетелства фактически за растящата власт и влияние на държавата. За растяща централизация. Защото общовалидните привилегии могат да идват само от извисен и единствен център на властово излъчване. Социалната територия пък отреагирва с излъчване на апетит към тях. Тук няма да се спирам върху практиката на милостинята, към която държавата в последно време се е привързала - склонността й не да разгражда структурите си и да вдига КПП-тата си от икономическото поле, а да раздава периодично малопроцентни увеличения към заплатата или пък по някоя и друга допълнителна заплата. Ще се спра на възможно най-дребните битови детайли, свързани с проекспертната тема, на които съм се натъквал. Миналото лято ми се случи веднъж да се отбия в една забутана книжарничка за канцеларски потреби, защото ми трябваха графити за моливи - бях свършил своите. Продавачката ме разпита много вежливо какви точно ми трябват и докато ми ги подаваше отбеляза някак полу на себе си и все пак достатъчно гласно, че съм се изразявал с "аматьорски", а не с точните думи.
Случаят е толкова частен, че е почти незабележим, но в гъстото столично пространство текат дискурсивни линии, които го свързват с доста по-видими реалии и процеси. Във всеки случай целта й абсолютно не беше да ме уязви. В педантизма й към думите от "своята" територия като че ли прозираше реторичната нагласа на наскоро съкратена начална учителка, пробвала в онзи пуст откъм клиенти следобед да позакърпи накърненото си самочувствие. Но в бързината на импулса й като че ли се сляха две на пръв поглед противоречащи си тези: "вижте, тази дупка не ме заслужава, защото аз всъщност съм образован човек" и "това може да ви се вижда дупка, но не е, защото работата тук си има своя професионална специфика". "Професионална" в подтекста на ситуацията, разбира се, значеше "експертна", защото амплоато на книжаря никога в историята не е било барикадирано зад дебела преграда от специфични знания и понятия.
С описаната случка свързвам по някакъв начин още един социален епизод от центъра на София, на който съм се натъквал. На "Патриарх Евтимий", близо до Попа, само че от другата страна на булеварда, се откроява табела "Борис Янков, Notarius". "Откроява" е може би силна дума, но тъй или иначе табелата си е там. Тя казва следното: имам не само професията "нотариус", но и експертното поприще "notarius". Цензът ми е не само български, но и глобален. Имам престиж и резултантен на престижа статут.
Какво пък, може и да е вярно. Но думата беше за друго.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов е главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски".
Той е автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", както и на поетическите сбирки "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника"; превеждал е Тед Хюз, Силвия Плат и др.
Съвместно с Александър Шурбанов той е съставител на обширно представяне на преводната рецепция на английската литература у нас.
































































































































































































































1 Чжан Йен-ши, завършил селскостопански институт, е бил министър на образованието и министър на външните работи. Вж. Chen Ro-jinn (2000) "Taiwan's Need for 'Professionalism'." Taipei Times, Sun, Oct 15.