За талисманите и техния език

Заглавието на новата книга на Кристин Димитрова "Поправка на талисмани" е прекрасно намерено и действително пасва на стихосбирката по начин, който рядко се среща. От една страна, то назовава склонността към образи, представи, митологеми, любими неща, спомени, за които тази поезия ще говори. А от друга, указва тяхната разпадналост, разсейването, реконструирането им, случването им като други, различни. Затова и голяма част от стиховете тук боравят с двойките видимост-същност, позволено-непозволено, възможно-невъзможно. И поправката на талисманите е всъщност напасването на парчетата, сглобяването отново, тя е в опита да се види обратната страна на всяко едно нещо, на всяка една мисъл.
Поезията - казва книгата на Кристин Димитрова - е разказ, поредица от сюжети, истории, които са ставали и ще стават, тя е в ежедневното, в дребното, тя е навсякъде. Защото поезията не е в патоса - патосът е височината, която смалява, която кара човешкото да настръхва, или пък го изпълва с недоверие, кара го да усеща фалша. Поезията е в погледа, в малко нетипичния поглед, във вглеждането отстрани, леко накриво, в усета да се забелязва необичайното и да се казва то. Да се казва леко, в адекватна форма, да се казва така, че да не се развали магията на нестандартността и да не се допусне оплитането в серия от празни думи.
Тази нагласа рефлектира в самата направа на стиховете. Много от тях следват формата на диалога. Като ми се ще да подчертая, че Кристин Димитрова прекрасно владее умението да структурира текстовете си във вид на разговор. Сблъскването на незасичащи се по никакъв начин въпроси, парадоксалното напластяване на отделни реплики, маркират идеята за преобръщане, преобръщане не просто на смисъла, но на цялата схема на текста. Въпросите обаче могат да бъдат и наивни, почти по детски формулирани, и пак да се подчиняват на тази обща нагласа към разпадане и преобръщане. Нещо повече, отговорите не са обяснителни, те са огледалната страна на въпросите, понякога изглеждат като поанти, в които се концентрират някакви смисли, но понякога са просто фрази, които препращат към други, и така създават усещане за попадане в ситуацията отговор на детски въпроси или влизане в мозайката, в легото.
Вече малко по-общо погледнато, тази диалогова структура, и това намирам за едно от големите достойнства на поезията на Кристин Димитрова, отваря към умението на авторката да драматизира текстовете си. Което ще рече - да ги прави сценични, постановъчни, да подема възстановки в тях, да визуализира.
Не по-малко значими по отношение на направата на стиховете на Кристин Димитрова са и ирониите, закачките, игрите, намигванията, недоизказаностите, които изграждат рамката им. Важна е особената фигуративност на техния език, който разчита на метафори-енигми, метафори, които се надграждат над нонсенсното и напрягат, насилват изказа. Неслучайно изреченията в него са максимално изчистени, лишени, както вече се разбра, от патетика, и понякога се свеждат дори до една единствена дума. Не само защото подобна насеченост и отривистост работи за динамиката на слога, но и защото концентрирането върху изолираните думи по-добре улавя двусмисленостите.
И най-сетне, книгата на Кристин Димитрова "Поправка на талисмани" е книга, която има съзнанието, че се появява във време, в което за да бъде четена и харесвана, трябва да грабне едно интернет-поколение. И мисля, че с езика, който владее, както и с придържането към изискванията за променено преживяване на времето и пространството, които спазва, тя може да го стори. А че и "преданите" читатели на поезия тя също ще удовлетвори, в това няма съмнение.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Кристин Димитрова. Поправка на талисмани. ИК Пан. София. 2001.