Пролетният фестивал на Аполония - II
Колкото повече напредваше "Аполония", толкова повече се убеждавах, че фестивалът се движи "по ноти". Една от провокациите му беше концертът, посветен на Стравински и по-специално съчетанието Игор Стравински - Даниил Хармс, предложено от Драгомир Йосифов. Към сюитата от "История на войника" от Игор Стравински Драгомир Йосифов беше подбрал колаж от текстове на Даниил Хармс, прочетени от Ицхак Финци. Самото съпоставяне на Стравински и Хармс на пръв поглед изглежда необичайно. Вярно е, че Стравински е композитор с изострено чувство към новото и към експеримента, въпреки че "История на войника" съвсем не е най-радикалната му творба. Но доближава ли се той до абсурда в прозата на Хармс? Може би да, особено във финалната част на сюитата - "Триумфален марш на дявола" - съчетана с откъси от дневника на писателя, писани в най-мрачните години на сталинските репресии. Но не толкова в някои епизоди, където текстовете бяха подбрани като че ли с оглед да бъдат илюстрирани от музиката. Следващият ми въпрос е до каква степен имаме право да се намесваме в творческата концепция на автора - сюитата е създадена на базата на цялостна творба, която има свой, съвършено различен по смисъл и внушение текст. Вероятно има още въпроси и със сигурност концертът ще породи противоположни отговори, в което впрочем е и неговият смисъл.
Проблемът за преработката на класиката, но в друг аспект, показа очакваният с голям интерес "финален акорд" на "Аполония" - "Джузепе Верди - Jazz Vision": джазови аранжименти на Христо Йоцов и Живко Петров на някои от най-популярните оперни откъси на италианския композитор (Арията на Крал Филип от "Дон Карлос", Арията на Херцога от "Риголето", Арията на Виолета от "Травиата", Хорът на циганите от "Трубадур", Хорът на евреите от "Набуко" и др.). Възприемам този поглед на джазмените предимно като виц - може би защото очаквах да чуя по-оригинални мелодически, метроритмични, темброви и т.н. хрумвания. А че не е лесно да се пее Верди в какъвто и да било аранжимент, пролича в изпълнението на солистите. С изключение на Еделина Кънева, която притежава богат глас и несъмнена музикалност, другите - Белослава, Васил Петров и Петър Салчев, които са с доста по-скромни данни, се сблъскваха с трудности, а някои от тях изпяха и доста фалшиви ноти и пасажи.
Като цяло втората половина на "Аполония" заложи повече на младите: Андреас фон Вагенхайм (китара), многообещаващата цигуларка Лиана Котева, която от няколко години учи и концертира в чужбина, и Константин Файт (пиано). Всички те бяха подбрали произведения от музикалната класика. Андреас фон Вагенхайм предложи собствени преработки за китара на две сюити за соло виолончело от Й.С.Бах и на Дивертименто за три кларинета от Моцарт, което изсвири с подчертано изящество и тънко чувство за стил. Чудесният си ансамблов усет китаристът демонстрира в Дивертименто за китара, цигулка, виола и виолончело в D-dur от Й. Хайдн (с участието на Николай Гагов - цигулка, Йосиф Радионов - виола, и Джефри Дийн - виолончело). Лиана Котева и Константин Файт пък изпълниха два от най-популярните Моцартови концерти - No 5 за цигулка и KV345 в G-dur за пиано. Специално искам да отбележа съпровода на "Софийски солисти" с диригент Пламен Джуров, които в рамките само на една вечер успяха да се адаптират към коренно различните трактовки на изпълнителите: лирична, подчертано класическа при Лиана Котева и динамична, на места дори агресивна при Константин Файт.

Лили Крачева