Петата симфония на Чайковски/Казанджиев
"Ти слушал ли си Петата на Чайковски с Караян? А с Мравински?"... "Страхотно е, но темпата... тембъра... солата..."; "Съвсем друго е Хайтинк."; "Ами Фричай?"... И тук вече прав текст: а вие бяхте ли в зала "Св. София" на 16 април и чухте ли как Васил Казанджиев интерпретира същата тази "Пета"? Едва ли. Някои не обичат музиката на П. И. Чайковски. Други не познават Васил Казанджиев (разбираемо, той не е в медийната hit-conductors тройка). Трети не са в лагера на Нов симфоничен оркестър. Тук трябва да се отбележи "симфоничната война" в столицата. Почитателите на Филхармонията не ходят на радиоизяви, а за "фaйновете" на Росен Миланов и на оркестъра му "сал една звезда в небето грей". Какво пък - нормално, "европейско".
Сред всички тези меломански страсти и както Васил Арнаудов казваше, "глуп'сти", изведнъж - събитие, случка, преживяване. И то чрез посинената от слушане и обожаване Пета симфония на Чайковски. Признавам си, че много отдавна след симфоничен концерт не съм имал желание не да забравя, а напротив, да запазя много дълго преживяването. Дори и най-ироничният враг на "късноромантичното" не може да не признае поне телесната тръпка при слушането на Чайковски. Но да върнеш музиката към самата нея, да не обслужваш телата и "душите" на жадната аудитория днес - то е подвиг. Да интерпретираш, а не да представяш сводка на прослушаните записи - това е класа. Класата на диригентите-динозаври. Не се боя да цитирам Фуртвенглер, Тосканини, Бьом, Валтер, Добрин Петков и Константин Илиев. Класата, към която по право принадлежи Васил Казанджиев. Твърдя, чe той успя да ми върне най-същественото при музицирането - блаженството да слушаш, да не се съпротивяваш на музикалния поток, а да се оставиш да бъдеш носен към сюблимното. Усетих това, което е същностно за Моцарт и за Чайковски - поривът към смъртта, прегръдката с нея, нирваната на последното сливане.
Бавните темпа превъзходно изразиха меланхолно-самоубийствения характер на симфонията. Изрично ще кажа и за нереалния, "сфумато"-звук, който Васил Казанджиев постигна от оркестъра. Мога дълго да говоря за фразировка, артикулация, за висшето майсторство на Uebergang-а, което насища с напрежение дълги полета време, както и за отказа от евтини, раздиращи кулминации. Всичко това го имаше, но това са частности. Васил Казанджиев беше изключителен на пулта тази вечер. След концерта си препрочетох есето на Херман Брох "Мит и стил на зрялата възраст". Митът показа своя стил. Покланям му се.
Но... какъв е този лукс да вълнуваш днеср и то с музика, различна от "ето, Симеон пристиг(н)а"?

Драгомир Йосифов