Апология на интелектуалния екстремизъм
На 29 април Владимир Свинтила трябваше да навърши 75 години. Обичаят му да говори сред група в някое кафене в течение на десетилетия е оставило различни спомени - от адмирация до краен скептицизъм, родил не един анекдот. Може би най-разпространеното мнение за този негов обичай е, че по този начин той е "разпилявал" знанията си и е оставил огромна част от творчеството си незаписана, "изгубена". Това мнение е неадекватно на феномена по няколко причини. От една страна, малцина имат понятие за обема на написаното от него, от друга страна е направо смешно да се безпокоиш за загубата на нещо, което не само не е твое, но и притежанието на което е отвъд възможностите ти.
Свинтила често споменаваше културните българи и вечните книги, сред които е изградил себе си. За своето формиране той споделяше така: "на мене обществото ми даде всичко...". Това поколение, неговото "общество" с годините си отиде, като му остави културата на общуването (с хората за книгите и с книгите за хората) и Свинтила до последния си ден живя заради удоволствието от това общуване.
Разбира се, общуването винаги предполага поне двама, което с отмирането на културната среда, на която Свинтила беше толкова признателен, се беше превърнало в монолог. Въпросът е там, че до края на живота си Свинтила не прие да свали летвата до нивото на тая публика, която беше останала. При това беше наясно, че въздействието на един говорител върху слушателя рядко се дължи на това, което всъщност казва. И за него не беше трудно да се изкаже тежко по едва ли не всеки въпрос. Иди, че проверявай.
Това го и забавляваше, но много от слушателите дразнеше и те неизменно стигаха до убеждението, че той демонстрира ерудиция, за да подхранва мита за себе си. Дразнеха се и че Владимир Свинтила имаше високо мнение за себе си и не се свенеше да го покаже. Не се съобразяваше с това, че демонстрацията на стойности - материални и духовни - у нас е, ако не друго, проява на лош вкус. В общество, което използва скромността за мимикрия на посредствеността, той отказваше да бъде скромен.
Продължителното профанизиране на културните среди по време на комунизма направи невъзможно формалното му приемане от средите на т. нар. специалисти. Замислете се колко е трудно днес да приемете сериозно твърдението, че някой е едновременно поет, публицист, мемоарист и новелист, преводач от няколко езика, литературовед и изкуствовед, историк, социолог и етнопсихолог, правист и политолог... Затова в последните години на живота си той се радваше на единодушното определение "дилетант".
В обстановка, в която основни обществени характеристики са примирението със злото, страхът от отстояване на собствено мнение (защото това навлича отговорности) и феноменална адаптация към променливите конюнктури, животът на изявената личност съвсем естествено налага тежък избор. Този избор изисква пълно отдръпване от т.нар. обществен живот, създаване на собствена, неформална среда ("Будущее принадлежит подпольному человеку" - често казваше, цитирайки Бердяев), а дейната независимост от обществената оценка също е престъпление. Резултатът от такъв живот неизбежно се изразява и в многобройни междуличностни конфликти - също въпрос на избор. Защото познаваме много публични фигури, които успяват да са приятни на всички, но рядко се запитваме за цената.
По повод 75-годишнината на Владимир Свинтила заявяваме уважение към избора на собствена личностна позиция като основна обществено-значима ценност и към волята за приемането на всички последици от това.

Маргарита Борисова
Явор Ганчев