Два концерта, един диригент, един Финци
и един Хармс

Да се пише за Драгомир Йосифов напоследък става все по-интересно (дано да не стане модно - не му го пожелавам!). В смисъл - и предизвикателно, и рисковано. Защото...
През последното десетилетие Драгомир се наложи като възбуждащо талантлив и оригинален композитор, диригент, пианист, публицист. На всичкото отгоре - необикновено ерудиран, шокиращо ироничен и с несекващо любопитство към всичко, що се нарича Изкуство. Бедни ми, бедни Йосифов, накъде с толкова паласки в нашата, като правило, едномерно амабилна действителност (тук авторът на настоящите редове, переиронизирайки своя обект, т.е. Йосифов, си спомня Хармс: "... театърът се закрива. На нас всички ни е лошо"). И все пак...
Великденският концерт (неделя, 15 април, Възкресение Христово) бе интригуваща програмна новост в иначе традиционния, но интересен афиш на Петия Великденски фестивал на Софийската опера (поздравления към новата директорка г-жа Христина Ангелакова!). Бах (Кантата оп. 140 и "Великденска оратория") и Иван Спасов ("Освещаване на небесния дом"). Наглед - "тритонусова" съпоставка, на слух - повече от увлекателно и даже великолепно.
Всяка новост е заредена с риск, особено в достолепна институция като Операта. В случая чухме обигран оркестров състав, чийто стабилни инструментални качества привлекателно се откроиха най-вече в проникновената творба на Иван Спасов. Също обигран хоров колектив, но... не и спрямо бароковата музика (нима прославените някога хористи са забравили, че век и половина я делят от Верди и Пучини). Не и при всяка от партиите, особено при мъжките гласове, и съвсем особено - при тенорите (проблемът тук вече не е само специфично стилов, а елементарно гласов). Не, за съжаление, и при солистите, където (освен прецизното стилово музициране на Людмила Хаджиева) претенции, стилови и технически - макар и в различна степен - биха могли да се предявят и към Пламен Бейков, и към Ирена Петкова и особено към Цветан Цветков. И все пак... доживяхме в залата на Операта да чуем величествения звуков свят на лайпцигския кантор, съчетан с музиката на един от най-талантливите и без време пренесъл се в Небесния дом съвременен български композитор.
Томина неделя, 22 април, НДК. Камерен концерт (музика от Стравински) на Младежки фестивален ансамбъл в рамките на Пролетния фестивал на фондация "Аполония". Елегантно-безупречно прозвучаха Осем леки пиеси за пиано на четири ръце под задружните пръсти на Марио Ангелов и Драгомир Йосифов (последният - почти като Дягилев, но без бич, ако се върнем към спомените на Стравински.)
Знаменитата "История на войника" чухме и видяхме без Войник и Дявол, но с колаж от текстове (отново ръка Йосифова) на умопомрачително-гениалния абсурдист Даниил Хармс. Блестящо изговорени-изиграни от Ицко Финци. У кого ли другиго дяволщината би могла така естествено заразително да ни намигне и чрез Иван Иванович Сусанин, и чрез анонимния композитор, който "тежко дишайки, така и клекна"!
Хрумването на Драгомир е и оригинално, и очарователно, със стойност на международно събитие, а не само за ефирното ни музикално всекидневие. Чудесни бяха всичките седем инструменталисти, но не мога специално да не отбележа Людмил Ненчев, Росен Идеалов, Иван Хаджийски и Пламен Загоров.
Два концерта, един диригент. Борещ се на Великден (не с Бах, разбира се, а с твърде позадрямалия потенциал на оперния хор); проявил непремерено утопичен инат (дали пък не, защото бе за първи път на софийската оперна сцена). И блестящо артистично забавляващ се на Томина неделя. Драгомире, "на нас всички ни е добре", когато ти свириш, дирижираш и т.н., и когато даже - според Хармс и не съвсем - новата идея те зашеметява, макар за нея и подготвен.
А на скептиците ще напомня: на Томина неделя и невярващите повярвали.

Лъчезар Каранлъков