Бруно Канино в България
Неотдавна зала "България" беше изпълнена докрай с елитна публика от дипломати и официални лица, между които се забелязваха и много пианисти, кой знае как научили за концерта на този голям пианист (разбрах за него съвсем случайно, същия ден). Рекламата бе направена по схема, съвсем различна от нашенската - без афиши или листовки; организаторите на концерта от Италианския културен институт са разчитали на по-скъп и по-изискан стил на организация - лични покани с билет, и са работили добре за тази своя първа сериозна клавирна проява, щом успяха да напълнят залата с такава публика.
Главната причина за това бе името на Бруно Канино.
Бруно Канино е известен като един от най-пламенните изпълнители и пропагандатори на нова музика от пианистите на нашето време, той е осъществил премиерите на големи и впоследствие станали емблематични творби на италианския и европейския авангард - от Берио, Донатони, Бусоти до Лигети (през 1960, след конкурса в Болцано, Канино спечелва I награда на конкурса за авангардна музика в Дармщат).
Но преди всичко той е брилянтен представител на голямата италианска клавирна традиция. Има особено широкообхватно амплоа - неизменен интерпретатор на най-големите шедьоври в соловия репертоар за пиано и постоянен гост на най-известните зали по света, предпочитан партньор в камерни формации на много и все най-известни изпълнители, между които Ицхак Перлман, Салваторе Акардо и Кати Берберян, клавесинист и съвсем не на последно място, пианист, забавляващ себе си, а с това и публиката, по много елегантен и фин маниер, със салонни творби от XIX век (на този концерт такива бяха Клементи, Бузони, Офенбах), както и популярна класика. Последното превъплъщение не е по-малко важно поради положителния възпитателен ефект върху особено голяма и непрекъснато разрастваща се прослойка от културна публика, все още неопределила съзнателно музикалните си вкусове.
Канино даде най-вече добър урок за тези, които търсят отговор на въпроса какво трябва да прави един пианист днес, за да има обратна връзка с голямата и богатата публика, без да я обижда, че не харесва новата музика, а в същото време, стъпка по стъпка, много бавно, ненатрапчиво, но ясно да й напомня, че да предпочетеш клавирен концерт за своето вечерно забавление, вместо луксозен ресторант, изисква една по-особена задължителна толерантност, предварителна предразположеност към изкуството и дори няколко урока по пиано, взети при добър педагог.
В края на краищата, добрият вкус се формира веднъж и отрано. След като се е възцарил този дух, Канино вече става щедър и добър към всеки от публиката.
Много интересно е да се види и усети как един представител от голямата латинска традиция в изкуството припомни за едни и изгради за други жалоните на европейските (вече в разширен вариант) ценности чрез музика, превръщайки своя рецитал в културно събитие от висок ранг. В интерес на истината, Канино като елитен пианист от действащите големи, с огромния си опит и тънък психологически усет за публиката (а тя навсякъде по света е една и съща) даде необходимото количество прекрасни бонбони на дошлите за това. Но ги застави да чуят и един много добър италиански минимал - In Si, от 38-годишния Джовани Солима от Палермо, композитор, който е бил представен в Карнеги хол в края на този февруари с авторски концерт.
На Канино не му липсва чувство за хумор, което можем да си представим как е използвал в своята книга за педагогията по пиано и живота на пианиста, излязла преди време в Италия... Професор в консерваторията "Верди" в Милано, Канино като че ли е материализиран герой от творба на Голдони или Родари с пъргавината и живостта си, чрез които вади от бездънната си магическа кутия всичко, което можем да си представим само при изричането на думата "пиано". Достоен герой за описание от Фелини...
Да дадеш на публиката това, за което тя е дошла, и да я придвижиш с крачка напред, след като тя е изпитала висше естетическо удоволствие от чутото, ми се струва голямо изкуство. Изкуство на общуването, в което всеки е получил своето - подобен светски концерт липсваше на нашата публика, а Канино, който е идвал един-единствен път у нас с клавирно трио от Милано заедно с цигуларя Филипини и виолончелиста Фератезе ("преди да съм била родена", както той се изрази), се опозна по-добре с нея.
Имаше и недоволни от липсата на драма в маниера на свирене на Канино, особено ясна в Патетичната соната на Бетховен, чийто встъпителни акорди не изпълниха пространството на залата с обичайната драматична вибрация като сила и дълбочина. Въпреки непрестанното, типично за италиански майстор на клавиатурата, чувство към вечно търсене и обновление (както вътрешно, така и външно - пианистът на всеки свой голям рецитал излиза с новонаучена творба от класическия репертоар), Канино вече е попаднал в периода на помъдряване чрез пианото, до който достигат малцина. Или, ако се изразим с думите на Бешков, той се е добрал до творческата възраст. Е, в случая, до нейното начало... (роден е само през 1935 г. в Неапол).
У Бетховен той внушава текста, без да изпада в каквито и да било крайности; движи се по средата на своя изравнен интерпретаторски маршрут без излишни отклонения или украсявания. Тази златна за Канино среда в един момент на концерта започна да звучи убедително, имайки предвид почти детския възторг, с който голямата част от предишното поколение хора на изкуството прие технологизацията в днешния живот. Като че ли са го очаквали с нетърпение. Публиката получи информацията за текста и нейната интерпретация в един сбит, компресиран "MPG"-вариант. Мисля, че и Канино харесва новите технологии, без да изневерява на стойностите, с които е закърмен и които е призван да отстоява.
Независимо от противоречивите настроения, които Бетховен остави (някои от типичните любители на класическа музика даже не познаха в началото това "Патетичната" ли беше, или друга соната от Бетховен), ясно бе, че Канино подхожда подчертано оркестрово към клавирната фактура с една ослепителна артикулация - по-светло туше едва ли съществува в географската карта на клавирните школи по света; поднесе ни какви ли не нюанси на изискани емоционални настроения с лекота, която би накарала да предположим колко лесен инструмент всъщност е пианото, и в разработки, и във фугати. Точно в такива моменти обаче на нашата публика нещо не й достига откъм драматизъм и изграждане: неволно по-старите слушатели се връщат към времето, когато голямата ни сцена бе доминирана от пианисти от бившия Съветски съюз, в чиито сонати изгражданията изобилстваха с неудържимост и вътрешна енергия. Пак се връщаме към съпоставката Микеланджели - Рихтер, която колкото и да е условна, преди около три десетилетия като че ли постави някакви ясни координати, по които да се ориентираме в ценностната система на непрекъснато обновяващото се клавирно изкуство.
Острото чувство за ритъм и типичната италианска артикулация, оцветяваща звука чрез удара на пръста, не биха могли да дадат друг резултат, освен усещането за ярка, многоцветна светлина, която струеше от първия до последния тон на този пианист, която той непрекъснато освежаваше и ни караше да поглеждаме от нови и нови ракурси. Ето защо изборът му на Патетичната ми се струва по-скоро плод на рицарско уважение пак към публиката, отколкото негов най-висок връх.
Останалите творби на рецитала бяха подбрани основно на принципа на светлия звук, към който Канино безспорно принадлежи. Програмата бе като цяло по-олекотена - обрамчена с Клементи, Чик Къриа и Гершуин, преминаваща през толкова рядко звучащата в голяма зала у нас соната в ми-бемол мажор - 52 от Хайдн и Бергамаската сюита на Дебюси.
Постоянно се връщам към усещането, което Канино излъчи от първия миг на концерта - като че ли подът на сцената засия от блясъка на звука на инструмента на зала "България", все едно, че не беше същият роял - тон на италиански аристократ, отворен и пълен с живота и неговите превъплъщения, без да се поддава или да изпада в описание на тежки сцени... Публиката трябва да се уважава.
Мисля, че Канино по-добре от всички знае колко неговият стил подхожда на подобен репертоар - Хайдн прозвуча изравнено, без ракурса към по-дълбоки и тъмни звучности в ниския регистър - като че ли слушахме инструмент от времето на автора. Във втора част Хайдн бе поставен там, където исторически му е мястото - след Скарлати и Манхаймците; и както е обичайно за Канино, с желязна ритмична стъпка и рамка, без драма в повече, при това с огромна лекота и удоволствие.
Това, за което пропусналите този концерт могат да съжаляват, е последната част на сонатата от Хайдн, както и последната част Passepied от Бергамаската сюита на Дебюси, извлечена неизменно от светлата природа на звука, без излишна пробивност.
Отдавна у нас не е идвал пианист, чиято техника и звукоизвличане да подхождат така точно на стила на Дебюси - отново оставил драматургичната канава да се разгръща сама за себе си, с огромна палитра от звукови багри, изложена с ясен пианизъм, прекрасни темпа, звукови наслагвания без маса, без спускане в големи дълбини, разтърсване от някакъв сблъсък или залитане по някоя нова хармония, усвоил изкуството на изчезването на звука до съвършенство.
Едва ли публиката, сред която Канино предизвика искрен възторг, би могла да си представи, че този пианист, както свири Офенбах, така е участвал в премиерата на пиесата на Лигети за два рояла "Автопортрет", че свири безгрешно всякакви лабиринти от последования, но все пак има своите предпочитания - Ксенакис е изпълнявал само веднъж с камерна формация, Ноно не е достатъчно клавирна фактура според него; освен това само веднъж си е позволил да изпълни "Есен във Варшава" на концерт, защото бил малко натоварващ за неговите години... Е, "Фанфарите" на Лигети са по-лесно нещо (!)". И продължава да се разсвирва с абсолютно салонна фактура от времето на Бузони...
Неволно си спомням за талантливата полска пианистка Магдалена Лисак, която през март 2000 г. изпълни Шест етюда на Лигети от Първа тетрадка като вятър, след което сподели, че почти винаги, когато я канят за концерт в Полша, я молят да изпълни Революционния етюд на Шопен. И това в люлката на авангардното музикално изкуство, каквато беше Полша сред бившите страни от соцлагера.
Съобразяването с потока е вид оцеляване, иначе той ще ни отнесе безвъзвратно. Дойде моментът и ние, без да сме готови за това, да се изложим на унищожителната сила на отсяване от страна на публиката, при това не трябва да допуснем да ни издуха безвъзвратно и безпаметно нейната силна струя. Може да ни утеши, че отвисоко погледната, картината у нас не е далеч от тази в Италия. Самият Канино казва: "Цялата съвременна музика у нас се прави и развива много разпръснато, почти хаотично; ако не си вътре, отвън едва ли можеш да разбереш какво става".

След успеха си вечерта, на следващия ден Канино бе точно в 10 часа отново пред инструмента, на работа за следващата си изява.

Анжела Тошева

Анжела Тошева е доктор на изкуствознанието, пианистка, лауреат на национални и международни конкурси в Италия, Чехия и Лисабон. Специализирала е пиано и клавесин в Унгария, Швейцария и Норвегия. Водила е майсторски курсове във Франция и Бразилия. Има три компактдиска, издадени в САЩ, с произведения на Лазар Николов, Васил Казанджиев, Иван Спасов, Георги Минчев, Павел Шимански, Янис Ксенакис и Бела Барток. През 2000 г. излезе нейният албум с 16 сонати на Скарлати. До края на 2001 предстои издаването на компактдиск с творби на Бела Барток.