Ностал-Гия
или роден под щастлива звезда
Тук беше заради постановката на Роберт Стуруа в Народния театър, музиката в "Дванайсета нощ" е негова, обича да присъства, когато спектакъл се прави от Стуруа, Месхишвили и звучи той, обича и България или поне така казва, вероятно заради приятелите, за някои от които разбра, че е загубил едва при пристигането на аерогарата.
Гия Канчели - обожаван, разпитван, ухажван, упрекван, разпъван на кръст в разговори, срещи, радиопредавания, официално и съвсем частно, с музиката му и без нея, с хумора, иронията, тъгата, непосредствеността и непредвидимостта си. Една негова молба: само не ме изкарвайте по-глупав, отколкото съм, говоря каквото мисля и съвсем не настоявам някой да е съгласен с мен.


Ох, колко ми е интересно какво още ще ме питатате. Вече всичко ме питаха. На всичко отговорих. Ако започнете сега да ме питате за религията изобщо, за философията, за будизма и т.н., по-добре да не ми задавате такива въпроси. Не е в моята сфера да беседвам на такива теми. Към никаква школа не принадлежа. Принадлежа на самия себе си. Не искам... Да внесеш у себе си каквато и да е идеология, би било твърде обременително.
---
Защо само идеологията на СССР, не само на СССР. Изобщо към живота човек трябва да се отнася малко иронично. Сам казах, че не съм бивал определян като дисидент. Пишех това, което исках. Печелех пари в киното, а когато оставах сам със себе си, пишех каквото ми се искаше и бях абсолютно свободен, и нямах никакви ограничения. Свиреха ме, но дори да не ме свиреха, пак щях да пиша това, което искам. А... познавам хора, които се увличаха например от будизма, познавам хора твърде религиозни, познавам хора, които можеха да докажат защо е по-добре да бъдеш католик, отколкото православен или обратното, познавам хора, които приемаха юдейската вяра, бидейки католици... и много и много едно и друго. Но към мен това няма никакво отношение, защото за мен то не е първозданно, не е първоначално, не е главното. Струва ми се, че всеки човек има своя философия. Но ако се опитваме да й намерим име, би било грешка. Не бива, не знам каква е тази философия.
---
Написах "Живот без Рождество" не затова, че аз... Просто това заглавие, то не е дори свързано буквално с Рождество Христово. Свързано е с онази радост, от която известна част от хората беше в определен период лишена. Защото вместо Бог за младите и децата имаше Ленин, имаше Сталин... Вместо Християнството имаше идеология: как да построим комунистическото общество... Но всичко това е глупост, от гледна точка на историята е само миг, макар че за хората, които го преживяваха 70 години, беше достатъчно тежко. А "Живот без Рождество" е живот без още една радост. Просто живот без радост, защото всяка година Рождеството е някакво обновление и това носи на хората радост, те го празнуват, те го чакат, те, в очакване на Рождество, получават удоволствие, удовлетворение, всяко семейство става по-сплотено, още по-близко. А когато цели поколения растат без тази радост, това, разбира се, е лошо.
---
Затова пък други хора, които растат в цивилизовано общество, те растат с тази радост - в очакването на Рождество. Но те не познават друга радост, те не познават радостта, когато с връзки можеш да си купиш чифт хубави обувки...
---
Ами защото те никога не са живели при съветска власт, защото могат просто да отидат в магазина и да си купят хубав куфар. Или хубави обувки, или хубав костюм. А в СССР, за да си купиш калъф за колата, трябваше министърът на търговията да се обади на директора на някой голям магазин. Но пък каква радост беше тогава!...
---
Не, не. Всичко това е различно в различните периоди от живота. Онова, което ме радваше на 30, на 40 години, сега не ме радва. Сега ме радват други неща. Всичко зависи от душевното състояние. Душевното състояние в детството е едно, в младостта друго, после - ако, да речем, си се оженил, направил си семейство, деца, второ семейство, трето семейство, после четвърто, появили са се внуци - всичко се променя. Но наоколо се променя и светът, и ситуацията, и атмосферата, и т.н., и т.н.
---
Нашето отношение към заобикалящата среда се променя. Какво - не се ли? За мен например се променя. Как може да не се променя моето отношение към заобикаляшия ме свят, когато страната, в която съм живял, където съм се родил, която много обичам, изведнъж се промени, стана друга. Може би е същата. Но във всеки случай, моето отношение към нея се променя... Изведнъж тя стана друга. В нещо по-лоша, в нещо по-добра...
Струва ми се още, че се променя отношението към ценностите. Някои ценности губят своята значимост, а други - придобиват. Нямам предвид материалната стойност, а духовната.
Например днес, когато съм на 65 г., а това означава, че започва последната, финалната права, аз прекрасно разбирам, че започва тъй нареченото "поко а поко диминуендо". Това "поко а поко диминуендо" при различните хора протича различно. Тук вече зависи от съдбата, от настъпващите възрастови изменения, мнозина от връстниците ми си отидоха от живота. И като че ли отнесоха със себе си това, с което живея. И когато го отнесоха, за мен стана много по-тежко да живея. Колкото по-малко остават моите близки хора наоколо, толкова по-тежко ми е да живея. Ето, ако например сега всички те бяха живи, за мен щеше да е много по-леко да живея. Сега ми е много печално, много тъжно, много самотно. Но все пак неколцина останаха. И това за мен е необичайно добър стимул, то много ме радва. А преди двайсет години, когато всички те бяха живи, аз въобще не мислех за това. Значи проблемът за живота и смъртта, когато бях на четиресет, не стоеше така, както стои сега. А още двайсет години по-рано аз въобще не мислех за това, беше ми непонятно.
---
Нострадамус ли? Библията? Старая се да не мисля за това. Изобщо не вярвам твърде на хората, които гледат на кафе, които обичат да слушат някакви предсказания. Избягвам подобни работи. По-скоро вярвам във фаталността на съдбата, а не в предсказания. Старая се въобще да не обръщам на тези неща никакво внимание. Не само не ме интересува... Неотдавна имаше слънчево затъмнение. И това предизвика у мен известна усмивка, защото цялото население на земното кълбо си купи очила, каквито някакъв мошеник измисли специално за това слънчево затъмнение, и хората дори тръгнаха към други континенти, за да наденат тези очилца и да погледнат нагоре. Мен това никак не ме интересува. Абсолютно. Нямам никакво желание да сложа тези очила и да погледна нагоре. Аз не обичам фантастиката. Нито да чета, нито да гледам. Разбирам, че огромно количество хора получава огромно удовлетворение, когато четат фантастика. Моето увлечение по фантастиката приключи със Жул Верн. После престана да ме интересува.
---
За съжаление, нямам време да се занимавам с това велико занимание - четенето. Тъй като през цялото време работя. Когато работя, не мога да чета нищо. Когато спирам да работя, пак не мога да чета, защото ако взема книга, всъщност не я чета, а отново мисля за своята работа. Когато се събуждам сутрин, в главата ми пак е моята работа. Ако съм чел в своя живот, то е било в периодите на младостта, юношеството, а по-късно имаше - за съжаление - епизодичен характер. Макар и прекрасно да разбирам, че има хора, които не могат да живеят без това. Много им завиждам, защото е прекрасно, когато през цялото време се намираш във властта на четенето - или проза, или поезия. Аз също бих правил това, но не ми се получава. Не мога, защото... може да звучи смешно, но не възприемам. През цялото време ми се налага да мисля за своята работа и да решавам тези проблеми, които явно никога няма да реша, защото през цялото време ми се струва, че всичко, което правя, може да бъде направено по-добре. Не принадлежа към авторите, които получават удоволствие от собствената си музика. Обратното - когато ми се налага да слушам произведение, което съм написал преди години, преди десет или двайсет години, се чувствам неловко. За това, че не намирам онова съвършенство, към което трябва да се стремя. Въпреки че в онзи момент, когато съм решавал тази задача, ми се е струвало, че съм направил всичко, на което съм способен. След всяко първо изпълнение винаги съм правил редакции, една, две, три. После идва момент, когато чувствам, че дори ако много поискам, повече нищо не мога да променя. Това е максимумът, който мога да постигна. И тогава мисля, че произведението е завършено. Но после, като мине известно време и отново го чуя, много неща не ми се харесват.
---
Критическите гласове, различните мнения - това е прекрасно, много добре. Нека говорят. Нима това е лошо. Пред всичко, което създавам, може да се постави голям въпросителен знак. Ако някому моята музика изглежда апокалиптична, фантастична, висок лиризъм или красота, или романтизъм... или не изглежда, какво по-хубаво. Музиката затова и се пише, за един тя има тези качества, а за друг - не. Този, другият, който не вижда качества, ги намира в музика от съвсем друго направление. Затова музиката трябва да бъде различна и да съ-съществуват толкова различни направления, колкото хора се интересуват от тях. Нищо не можем да решим веднъж завинаги, нищо не може да бъде сведено под някакъв общ знаменател. Например аз нямам голямо доверие на меломаните, които харесват еднакво цялата музика - добаховата, баховата, класическа, ранния романтизъм, късния романтизъм, след това вече музиката на ХХ век. Има такива хора, които слушат всичко с удоволствие и всичко с удоволствие възприемат. Това някак не го разбирам. Понякога дори не му и вярвам. Защото при мен не е така. Мога с еднакво упоение да слушам музиката на добаховското време, музиката на Ренесанса, защото може би за мен тя е най-близка, обожавам музиката на Бах... Но като започнем от... не знам, към музиката на Шуберт отношението ми се промени преди десет години, започнах да я разбирам истински преди десет години, също както и музиката на Шопен, започнах да разбирам колко е гениална, като наближих 50-те, тогава чак започнах да разбирам каква дълбочина и каква красота има в музиката на Шуберт и Шопен. Но, да кажем, към музиката на Шуман, не към цялата, разбира се, но към много негови произведения, оставам някак си равнодушен. Искам да кажа едно нещо. За да ме разберете правилно. Сега говоря не за недостатъци при Шуман или Брамс, говоря за своите недостатъци. Тъй като, щом преди десетина години съм започнал правилно да възприемам музиката на Шопен, може би след време ще започна правилно да възприемам музиката на Шуман. Просто искам да кажа, че за мен има неща, които стоят малко далечни на онова, което ми се харесва. Или - да кажем, Рихард Щраус. И Брукнер. И Малер. За мен на първо място стои Малер, след това Рихард Щраус и едва след това Брукнер. Не знам защо, но е така. А хората, които казват: "О-о Рихард Щраус, О-о Малер, О-о Брукнер" - не им вярвам.
---
Намирам, че някои от творбите на Шнитке са на висотата на най-върховните класически произведения. Но не всичко. Защото когато сега говорихме за Шуман, за Брамс, нямах предвид някакви тематични образувания на тези гении. Говорех за общото възприемане на формата. Когато говоря за Брукнер, че не е много близък до мен, говоря за цялата драматургия, за цялата форма, а не за това каква главна тема има или втора тема, или как е направена разработката.
---
Няма постсоциалистическа солидарност. Никой никога не може да застави Гидон Кремер да свири нечие произведение заради някаква си солидарност. Той ще свири само това, което го интересува. И ако сложим на кантара - от една страна музиката на Пярт, Шнитке, моята..., то на другата страна са много повече имена и те не са свързани с бившия соцлагер. Филип Глас, Джон Адамс, Кая Саариахо и т.н., и т.н. Гидон свири много... На мен може повече да ми харесва Джон Корилиано, но на друг - Филип Глас, със своя метод на работа.
---
Снощи гледах документален филм, който се нарича "Лице от кавказка националност" по НТВ, където беше използвана моя киномузика; когато свърши филмът, беше написано: музика Гия Канчели и още някакъв автор, макар че към този филм не съм писал музика. И така е на всяка крачка. В Тбилиси веднъж чувам от телевизора в съседната стая началото на моята Първа симфония - тутти, алегро. Отидох да погледна, беше ми интересно защо звучи моя музика. И започна предаването, и беше написано: "Криминалисти и криминалистика". Началото на Първата ми симфония беше използвано като "шапка" на това предаване. После чух един път откъс от моята Пета или Шеста симфония, отивам пак, поглеждам - предаването се нарича "Морфинистите и борбата с тях"! Е, и какво? Карай да върви, някой поискал, употребил тези откъси. Мен никой не ме е питал. Просто трябва да се платят пари за това. Но по онова време никой не плащаше. Сега започнаха да съблюдават авторските права. Но когато съществува музика, когато се продава, всеки човек може да вземе тази музика и да я използва в някакво предаване.
---
Тъй се случи, отново съм в България. Научих за смъртта на близки приятели. И все пак, струва ми се, че радостта е повече. Разбира се, това, което разбрах, е много лошо и неприятно. Но цялата работа е там, че колкото и да ме боли, колкото и да е неприятно, колкото и да е печално, все пак някаква надежда трябва да има малко в повече от тази болка. Разбирате ли? За мен примерно радостта като такава не съществува. За мен надеждата - това вече е радост.
---
"Постыдному столетию спиной..." - Бродски. Защото това столетие е едно от най-страшните. Но ако аз започна сега да доказвам, че то е най-страшното, ще се намерят хора, които добре познават историята и ще ме опровергаят. Може би през всичкото време хората живеят в някакъв апокалипсис. Но от друга страна, животът продължава, хората живеят, раждат деца, женят се, небето е синьо, слънцето приятно. И всичко това заедно съ-съществува. Там навярно е и цялата прелест. Защо тъй е нареден светът, че когато има война, умират огромно количество хора, а когато няма война, също умират огромно холичество хора. През цялото време е така. Това може би е някаква философия. Не бива да се стараем да й намерим определение. Не бива да я определяме. Просто това трябва да се чувства. И разбира.
---
Погрешно е впечатлението, че разпадът на идеологията в тоталитарния режим е започнал с дисидентите, със Сахаров, след Хрушчовото "затопляне". Не е така. Разпадът започна със суинга. А за моето поколение суингът дойде с филма "Серенада на Слънчевата долина" - Глен Милър и неговия оркестър. За онова време това може да се сравни с дисидентско движение. Защото цялата младеж се заинтересува от тази музика. И започнахме да слушаме "Гласът на Америка" и предаванията на Уилис Кановър за джаз. И се появиха първите магнетофони. И разни хора донасяха разни плочи. И една плоча се падаше на цял град. И всички я презаписвахме. Така че самиздат на джаз или суинг съществуваше още приживе на Йосиф Висарионович. При цялата своя ганиалност, великият узурпатор не успя да проумее, че не биваше веднага след войната да дава на младежите да слушат суинг.
---
Там е работата, че носталгията е много широко понятие. Ако се вслушате в музиката, която пишех още когато живеех в Тбилиси, в нея съвсем не е по-малко носталгията, отколкото в тази, която написах след моето заминаване. Когато завърших Консерваторията и написах Първата си симфония, в нея вече имаше определена носталгия. И във всички мои следващи произведение ясно е доловимо чувството на печал и тъга. А когато започнах да живея на Запад, към тази носталгия се прибави още, нова носталгия. Сега към втората носталгия, тъй като вече чувствам преклонната си възраст, се прибавя още една носталгия. И така ще продължава до самия край. Единственото, което моля, е да не се разбира думата "носталгия" буквално. Тя е много по-обемна от носталгичното чувство. Значи това вече не е носталгия. Това е нещо друго. Което не може да се назове.
Означава състояние на душата, която не се променя. Единствената музика, в която се появява някаква радост, танцовост, жанровост, е когато пиша за театъра или за киното. Защото пиша не за себе си, а за режисьора.
---
Произведението "Стикс" е създадено по предложение на фестивала "Гаудеамус" в Холандия, който се провежда всяка година и през 70-те беше от най-авангардните фестивали. Но кой знае защо в края на века решиха, вместо авангардна музика, да представят някак по-"умерена" музика. Поканиха двама композитори, които да напишат произведения - Арво Пярт и мен. Помолиха ме да напиша Реквием, отговорих, че Реквием няма да пиша, но ще помисля и ще им съобщя какво ще напиша за тях. Тъй като нямах вътрешно желание да пиша Реквием, попитах Башмет може ли в периода, когато трябваше да е премиерата, да изсвири мое ново произведение, което ще напиша за него, за хор и за симфоничен оркестър. Той беше свободен в този период, съгласи се. "Гаудеамус" също прие с удоволствие и аз реших да пиша творба за виола, хор и оркестър. Най-интересното е, че когато изпълниха това произведение в Амстердам, след това Башмет го изсвири в Москва и в Петербург, дойде факс от оркестъра на Берлинската филхармония, в който ми съобщаваха, че искат да изпълнят моя Реквием за виола и симфоничен оркестър. Кой знае защо в Берлинската филхармония решиха да нарекат това произведение Реквием.
По настроението си може би то е близко до тази форма. Пак избрах грузински думи, с чисто фонично значение... и звучене. Това са думи, които на всички езици и от всички хорове могат да се произнасят. В тях няма "гърлени" звуци, има повече гласни... И съвсем не съм го мислил, но така стана, че в тази композиция се образуваха блокове. Например - пеят се имена на известни грузински църкви. Ще ги изброя и ще разберете, че те лесно могат да се пеят на всеки език: БЕ-КА-НИ-Я, СИ-О-НИЙ (грузински катедрален храм в Тбилиси), А-НА-БУ-РИ. И те се пеят заедно. После изброявам семейството: ОТЕЦ, МАТЬ, СУПРУГА, ДЕТИ, ВНУКИ - които звучат благозвучно на всички езици, когато се произнасят на грузински. Значи - първият блок се отнася до имената на църквите. Вторият - до членовете на семейството. След това един блок е свързан с имената на всички близки мои приятели, които вече не са живи. Грузински имена и две негрузински - Алфред Шнитке и първото име Авет (на композитора Тертерян); на едно място се произнася неговото име, а на две - името Алфред Шнитке. Това е всичко, което мога да кажа. Освен че Стикс е свещената река от гръцката митология, реката, която разделя царствата на живите и мъртвите и Харон превозва от единия бряг на другия душите на умрелите.
---
Аз не цитирам, в своята музика не цитирам. Единственият път, когато "използвах" народна музика, беше в произведението "Магнум игнотум". Виждате ли, дори не можах в момента да си спомня заглавието на собственото си произведение. Още една причина за моята тъга и моята печал. Не е ли причина за потиснатото ти състояние това, че изведнъж забравяш думи. Явно е свързано и с възрастта. Преди десет години не ми се случваше. Даже преди пет години не ми се случваше, а сега - ето, взех СD-то и каза "Магнум игнотум".
В това произведение употребих запис. Автентичен, тъй както си съществува. Това беше предложение на фестивала "Витебски дни" и те искаха да напиша творба, в която да съществува фолклор. Казах, че няма да пиша подобно произведение, защото е мой принцип да не ползвам фолклорен материал. Намирам, че това е авторска музика, толкова уникална и гениална, че ако я взема и употребя, за мен си е плагиатство. Когато им предложих да използвам запис, отговориха ми - това е ваше право! И ето, взех няколко кратички откъса, освен началото.
Защото началото сам си го открих. Предложиха ми да чуя как настоятелят на известна тбилиска църква чете евангелие. Стори ми се, че той го прави толкова музикално, че реших да използвам неговата проповед. Има още един епизод, в който трима старци пеят гурийска полифонична песен и в края има църковен хорал. Това е всичко. Записах го на магнетофонна лента, за да подчертая, че това не е моя музика. А това, което се случва в самата музика - и това беше моята задача - да не разваля впечатлението на слушателя от записите. И заглавието "Магнум игнотум" на латински означава "Великият неизвестен" - това са хората, които са в източниците на грузинската народна песен.
---
"Сими" на грузински означава "струна". Обикновена струна. Звучи толкова красиво, а от друга страна това са две ноти - си и ми. Освен това Ростропович, той е много струни.
---
Аз наистина съм щастлив човек, защото от самото начало - вече говорих за моята любов към джаза - имах една единствена мечта: да получа професионално образование, да завърша консерватория, а после, на първо време да ръководя малък джазов ансамбъл, септет или октет, а на сън виждах Бигбенд. Повече нищо не исках и за нищо не мислех. Така се случи, че в моя живот се появи Джансуг Кахидзе, диригент, мой приятел и аз - продължавайки да обичам джаза, в консерваторията започнах да пиша сериозна музика. Когато завърших, написах Първата си симфония. И ето - ако не беше Джансуг Кахидзе, нямаше да я напиша и тогава животът ми можеше да тръгне по друг път. После се появи Роберт Стуруа, той е три години по-млад от мен и тогава поставяше в театър "Руставели" своите първи спектакли. Покани ме. Появи се изведнъж Данелия. И "Не тъгувай". След това започнах за работя в киното и с Данелия, и с други режисьори. Появи се такъв музиковед като Гиви Орджоникидзе. Блестящ философ, писател, разтърсваща личност. Той също беше мой близък приятел, на неговата памет е посветена Литургията "Оплакан от вятъра".
Тъй че - ето такива хора ме заобикаляха и животът ми някак започна да се подрежда по определен начин. После се появи Генадий Николаевич Рождественски. Диригент. Който започна да дирижира моя музика. Първото ми произведение, което изпратиха за изпълнение на един от Пленумите на Съюза на съветските композитори, попадна в ръцете на Кондрашин. Също известен диригент. И свири това произведение оркестърът на Московската филхармония. Всичко това има определено значение. И всичко това влияе на младия човек, помага да се създаде определен тип мислене. Определен тип индивидуално мислене. Затова съм много благодарен на съдбата, че такива хора се оказаха около мен. Башмет, за когото написах Литургията, се появи още докато живеех в СССР. През 1991 г. пристигнах в Берлин, а в Холандия беше Лев Маркиз, който ми направи първото предложение. Написах "Аби не видерем" за Амстердамската Симфониета. По това време Арво Пярт поговори с Айхер, с Манфред Айхер, Айхер чу Литургията и реши да я запише с Ким Кашкашян и с Денис Ръсел Дейвис. После написах 23-ти Псалм - пак по препоръка на Арво Пярт. Има евангелска църква в Берлин и настоятелят ме покани, каза, че имат малко пари, но предстои Евангелистки празник и те искат да изпълнят нещо ново. Айхер, като чу 23-ти Псалм, каза, че ще ми изпрати стихове на любимите си поети и ако напиша около 30 минути вокална музика, ще го запише в ЕСМ. Изпрати ми Паул Целан, когото не знаех, изпрати ми Ханс Заал, когото също не знаех. И въобще започна да записва моя музика и до ден днешен са излезли седем диска. Ето така се появи в моя живот Манфред Айхер. Приблизително по същото време се появи и Гидон Кремер, който изигра огромна роля в моето творчество. По същото време се появи Денис Ръсел Дейвис, вече казах за Ким Кашкашян. После се появи Мстислав Растрапович, който също ...
общуването с него ми дава страшно много. Защото той е велик човек. Освен че е велик виолончелист, тое е и абсолютно уникална личност. За него написах произведение също. И така, ето...
---
Защото съм роден под щастлива звезда.
---
Трябва да кажа, че никога не съм се чувствал скован. Властта не ми пречеше, тя пречеше на Шнитке, пречеше на Губайдулина, пречеше на Денисов, пречеше на Пярт, пречеше на Силвестров, пречеше на изпълнителите. На мен не ми пречеше. Защото в своята музика решавам съвсем друг проблем. От тониката много искам да премина в субдоминанта, а после много искам от субдоминантата да отида до доминанта. И после е много трудно да се върна в тониката. Искам да направя това по свой начин. Но това устройваше Хреников и цялата компания. Те казваха: "Ето, съвременен композитор, а вижте каква музика пише - разбираема... А какво пише Шнитке, Силвестров...?" На мен ми беше неприятно, че ме виждаха в такава светлина. Какво можех да направя, не за тях пишех музика, пишех своята музика. Но за тях това беше приемливо. И когато трябваше да изпратят някого и да го свирят, да речем в България, или в Полша, или дори - помня през 1978 г. Юри Темирканов (ето впрочем още един човек, който има огромна роля в моя живот) свири с Филаделфийския оркестър моята Четвърта симфония. Без препоръката на Съюза на композиторите по онова време това би било невъзможно. А защо препоръчваха мен, а не Алфред.
Защото за тях Алфред беше антисъветски композитор. А аз бях композитор, който пише някаква музика, която не предизвиква подобна реакция. Повярвайте, това не е моя вина. Никога не съм се старал да бъда авангарден композитор.
---
Знаете ли какво. Такъв велик и гениален човек като Шнитке разбираше това. И бяхме много близки приятели. Арво Пярт го разбираше. Те прекрасно разбираха, че ги смятат за "изгоями", а мен приемат за официозен. Изпълняваха моя музика по пленуми, конгреси и т..н. Но нашето приятелство и любов не се променяха. Няма да споменавам имена на колеги, които се дразнеха от това, че ме свирят, а тях - не. Тези хора казваха, че това е конформизъм. Че пиша такава музика, за да печеля аплодисменти. Въобще - много смешно. Цял живот в Грузия ме обвиняваха, че пиша негрузинска музика, че съм космополит... После заминах на Запад и сега там всички започват с това, че съм много дълбоко свързан с грузинския фолклор. И едното не е вярно, и другото не е вярно.
---
Мисля, че се чувствам най-уютно при мои изпълнения там, където присъствам. Защото когато ме няма, независимо от това, че стои метроном, по правило става така, както не трябва да бъде. Пиша много бавна музика. Ако тази музика се изпълнява не в темпото, в което трябва, тя вече става друга музика. Много често получавам записи, които ми изпращат от изпълнения, на които не съм бил, и когато слушам, просто не дослушвам до края. Защото това не е моята музика. А когато присъствам, налага ми се понякога даже ... не, с Кахидзе не ми се налага да разговарям за темпото, но с други диригенти съм стигал до крайно неприятни разговори. Защото ако погледнете моя партитура, тя прилича на пособие за ученици от пети клас. Всичко е много просто, всичко е много чистичко, няма никакви технически сложности... И когато сложат нотите на пюпитрите пред оркестъра, и когато диригентът погледне тази партитура, е, какво - четири четвърти, картофки някакви, бели, върху листа... и започва да свири. Сложността при изпълнението на тази музика е в нещо друго. И това трябва да се появи още на репетициите. А на репетициите, дори и в най-скъпоплатените оркестри, музикантите ги домързява да броят всички тези паузи, на диригента му се иска по-бързо да свърши. А на концерта после ще вземе правилното темпо. Но това вече не е същото. Защото музикантите трябва да усетят спецификата на тази музика. Същото ми казва и Арво (Пярт). При него също винаги има проблеми с изпълнителите на струнни инструменти. Сякаш нищо - добър оркестър. И пак тези цели ноти. Но диригентът трябва да разбира какво се крие зад това.
---
Църковна музика слушах, защото баба ме водеше в православна църква, мама ме водеше в католическа църква, тя беше католичка. Но всичко това беше свързано не с това, което съм слушал там, по-късно го и забравих. Беше много лошо време, война, баща ми беше мобилизиран, останахме сами и когато баба или мама отиваха на църква, за да не остана на улицата, където какво ли не можеше да се случи, те ме водеха със себе си. Затова и ходех в тези църкви.
Що се отнася до въпроса защо точно такава музика пиша, не мога да отговоря. Единствено мога да се досещам, че всичко това е свързано с някакви, не знам, може би с генетиката, свързано е с първите детски впечаления, свързано е с характера. Ако обърнете внимание, хората, които ни заобикалят, са много различни. Няма две еднакви личности. Някай върви бързо, някой малко по-бавно, а друг - съвсем бавно. Някой говори бързо, друг бавно. И т.н., и т.н. И всичко това по-късно се наслагва в твоята професия, върху твоето мислене.
---
С голям труд написах лекция, когато бях поканен в Залцбург на Моцартеума. Там пиша за това, че в детската градина - е, представете си 1942 или 41 година, никакви играчки нямаше, освен една бояджийска стълба. За мен и за моите малки приятели тази стълба се оказа най-главният предмет в живота ни. От сутринта спорехме кой ще е е капитан, ако това е кораб или танк. Или кой ще бъде втори пилот, ако това е самолет. И в продължение на няколко години ние си играехме с тази стълба, нямахме нищо повече. Може би точно затова започнах да пиша едночастни произведения.
---
Питал съм се дали Шостакович, с цялата си гениалност, ако беше живял на друго място, в Италия да речем, а не в СССР при сталинизма, щеше да пише същата музика. Мисля, че не. Той щеше да пише много гениална музика, защото беше гений, но щеше да пише друга музика. Значи огромно значение има средата и географията, където живееш. А когато говорим за средата, ясно е, че има значение системата, при която живееш. А когато говорим за системата, ясно е, че има значение режимът. И така започва една безкрайна верига. Всичко това после се отразява на музиката, на поезията, на литературата.
---
Когато заминах в Западна Европа за една година, имах съзнанието, че съм отишъл за една година и после трябва да се върна. Тогава за "адаптиране" някак си не мислех. А тъй като после започнах да работя и през цялото време мислех, че ето, тази поръчка ще е последната и след това ще свърша парите, ще платя за още три месеца и след това ще трябва да се върна, пак не мислех за това. И така минаха няколко години. А после, когато разбрах, че вече мога да живея там, изясни се, че по някакъв начин вече съм се адаптирал към онзи живот. Тук трябва да кажа нещо друго, много важно. При цялото си желание не мога да живея така, както живеят белгийците. Или както живеят германците. Помня, ние с жена ми поканихме едни много симпатични хора, германци, наши познати, на обед. Това се случи в Берлин. Германците са много акуратни хора, дойдоха точно в определения час. Освен това те обичат да похапнат вкусно и го правят с удоволствие, още повече ако това е грузинска кухня... Те прекрасно обядваха, бяха щастливи, много доволни... Това беше през април. Когато всичко вече свършваше, мъжът извади своя електронен бележник и започна нещо да търси. И ни каза: "Чакаме ви на 17 юни, в два часа на обед". Значи трябваше да си запиша датата 17 юни, да я окача на стената и през цялото време да се тревожа да не би да забравя. Ето към това естествено не мога да се пригодя.
Един път отидох в Берлин при Арво, с когото приятелството ми е от 60-те години, позвъних, те имат къща с двор, и изведнъж се появиха на прозореца с жена си, толкова щастливи, усмихнати, радостни ... и казват: "Какво щастие". Ама какво става, питам, какво особено се е случило. "За първи път се случва някой да дойде, без предварително да позвъни по телефона!" А той замина много преди мен, още в началото на 80-те.
---
Разказвам някакви дреболии, но адаптацията всъщност е свързана с такива неща. Освен това се оказах извънредно тъп по отношение на езиците. Е, повече от това няма накъде. Жена ми ми помага, владее английски от дете, научи немски, тя се занимава с всички отговори на писма, факсове, предложения... И някак си съм освободен от тази грижа. Разбира се, страдам, че не знам тези езици, но, от друга страна, като че ли от ежедневния, битов живот съм изключен. И мога по цял ден да седя в стаята си и да работя.
Когато тя излиза и се звъни по телефона или на вратата, става неудобно; аз й казах, дай да си напиша с грузински букви как да кажа на английски, че теб те няма в къщи, че моят английски е лош, че ще си дойдеш след два часа и ако могат, да се обадят тогава. Тя значи всичко това ми го продиктува и аз на грузински си го записах. И сега ще ви разкажа какво се случва понякога.
"Мистър Канчели"? - "Йес".
"Хау ар ю, мистър Канчели?" Казвам: "Тенк ю, файн". И после той започва да говори нещо, а аз веднага казвам: "Вери сори" (научил съм го наизуст, мога да го възпроизведа сега), "май енглиш вери бед", "май вайф" или "ши из нот хоум нау, плийз кол уан мор тайм афтър уан, мей би ту ауърс!" А онзи човек от другата страна казва: "Мистър Канчели, юур енглиш бютифул". "Бай" казвам и веднага слагам слушалката на мястото й. Той звъни пак, но вече не вдигам. А той не може да разбере защо не разговарям с него повече.
Сега как мислите, адаптирал ли съм се или не съм.
---
А у вас пак не пекат месото на дървени въглища.

Записа Маня Попова



Гия Канчели
във фрагменти