Евтаназия
или бъдеще за немското кино
Струва си да започна обзора за Седмицата на новото немско кино с коментар за най-значимия от 13-те показани филма - "Истината и само истината" на Роланд Зузо Рихтер. Не само защото той е най-майсторски замисленият, изиграният и сглобеният сред 7-те игрални и 6-те документални ленти, а и заради едно събитие, което почти съвпадна със софийската му премиера. Четири дни, след като зрителите в киносалона на Евро-Българския културен център съпреживяха дискусията за деянията на зловещия д-р Менгеле, холандският сенат узакони евтаназията. Така се върнах към репликата от филма, която оправдава "ангела на смъртта" от Освиенцим: "Няма да минат и двадесет години и евтаназията ще бъде законна практика в Европа." На Рихтер, който снима филма си през 1999, очевидно не е достигнала фантазия, за да предположи, че само след две години Европа ще превърне "убийството от милосърдие" от ужасяващо престъпление в цивилизована медицинска практика.
Филмът, решен като политически трилър, е част от дискусията за границите на морала. Сюжетът му се гради върху откровено заявен фантастичен мотив - д-р Менгеле (блестящо изпълнение на Гьотц Георге) е все още жив.
Смъртоносна болест го кара да напусне убежището си в Аржентина и да поиска справедлив процес в съвременна Германия. Филмът е режисиран във възможно най-убедителния псевдо-документален стил. Рихтер се заема с "Истината и само истината" след петнадесет години работа в телевизията. В случая рутината от малкия екран му е от полза - въображаемият процес се развива съвсем органично пред камерата. Режисьорът балансира умело между сензацията и откровеното морализаторство и лентата му би стояла еднакво добре и на голям, и на малък екран. Спорът за относителността на морала тече в пледоариите на въображаемите обвинители и защитници на Менгеле, разраства се в концентрични кръгове, превземайки личната съдба на младия адвокат Петер Ром (Кай Визингер), демитологизира злодейството и завършва с императивна присъда над злото. Рихтер поддържа съспенса, без да изпуска из очи моралната проблематика - атакува публиката с философски спор в опаковката на масово кино (учил е филмовия занаят в САЩ.) Немските коментари за "Истината и само истината" са категорични - филмът е адресиран повече към моралните въпроси на днешния ден, отколкото към прословутото немско "справяне с миналото". Така го възприемам и аз - след като научих за узаконяването на евтаназията, си помислих, че Холандия не е първата старана, която я допуска - Германия вече го е правила с всеизвестните последствия.
Изплува и смразяващата икономическа мотивация на един от медицинските експерти от филма - в днешните европейски болници последните тридесет дни от живота на безнадеждните пациенти са и най-скъпо струващите... Ако целта на директора на Гьоте институт - София, Клеменс-Петер Хаазе е била да селекционира филмова седмица, която еднакво добре представя немската история и немската съвременност, то "Истината и само истината" е ударът в десятката. Всички останали филми, които гледахме, са под нивото му - куцат или откъм проблематика, или откъм драматургия, или откъм визия. "Годеницата" на Егон Гюнтер е направо посредствен, а "Тъжна неделя" на Ролф Шюбел клони към булевардето.
Твърди се, че през последните две години (всички филми са от 1999 и 2000) немското кино постепенно се отърсва от вцепенението, в което беше изпаднало, след като Волфганг Петересен и Вим Вендерс поеха към Холивуд.
Немското участие на тазгодишното Берлинале показа, че новите акценти не са чак толкоз нови и се поставят върху социалната реалност на днешна Германия. Документалните филми "Нойщат (Задръстване - Състоянието на нещата)" на Томас Хайзе и "Нароченият" на Бранвен Окпако показват лицето на една Германия, болна от етнически и расови конфликти, която трудно намества проблемите на източните си провинции. И докато Томас Хайзе с документална обстоятелственост се опитва да разгадае в "Нойщат" "какви мисли се крият под завивките на преуморените от ежедневни конфликти хора", Фред Келеман с игралния "Нощта се спуска" се стреми да обогати социалната критика с екзистенциални внушения. Мизерията е обезсмислила любовта между безработния Антон (Волфганг Михаел) и житейската му спътница - работничката Лени (Верена Яш). Всеки от тях се впуска в нощна одисея, за да намери изход от дневните си проблеми. Два часа и половина Келемен следи лутанията им из среднощните градски клоаки с втренчен в подробностите обектив. Тежкият стил на филма е поредното доказателство за пораженията, които нанася на киното буквалното следване на принципите на "Догма 95". Тук се изкушавам да цитирам Георги Тенев: "Колкото и да клатим камерата, няма дефинитивни гаранции, че ще направим филми като на Ларс фон Триер." ("Култура" бр.1/2001). В "Нощта се спуска" (Наградата на ФИПРЕССИ от Солун '99) иззад препратките към Догмата, към Бела Тар и към Тарковски, наднича собствената мрачна немска традиция - Карл Грюне и немият му филм "Улицата". Е, за разлика от 1924, сега в среднощно скитане се впуска не само мъжът - пречистването чрез слизане до дъното вече се полага и на жената. Не се е променило обаче немското възприятие за нощния град - коварен, спотаен вампир. Какво пък, който си има експресионизма като домашна филмова традиция, нека си го следва. Мен ме смущава много повече хиперреалистичният подход, който все по-силно завладява претенциозното европейско кино. Стремежът на всяка цена да се работи в стил, противоположен на холивудския, е на път да прикове киното на нашия континент към онова, което един критик нарече "обезпокояващо подробен поглед на камерата". Така завръщането към предметната реалност, вместо спасение, може да се окаже поредната криза. Някак си е плашещо, че немската кинематография, втора по производство на филми в Европа, не е в състояние да генерира собствена идея за кино. Авторите й се идентифицират чрез имитация (познатият "Бягай Лола", който не бе включен в седмицата) или противопоставяне на американската продукция. И в двата случая ориентирът е някакъв отвъден, задокеански.
Антиамериканският патос е ядрото на "Превъплъщения" - най-артистичният сред филмите от седмицата.
"Превъплъщения" е игрален дебют на аниматора Йохен Кун, който тръгва към екрана от изобразителното изкуство и вече има две национални награди за анимационно кино. Макар и натоварена с излишни дължини, историята на младия художник Едуард (Тонио Аранга) е разказана със свежо чувство за хумор. Героите й променят самоличността си и се движат из фабулата с лекотата на рисувани персонажи, неограничавани от конвенциите на реализма. Изтънчеността на визията може да бъде изразена най-добре с немската дума Augenweide, която в буквален превод означава "паша за очите". Е, след тридесет години шлифовка в анимацията, Кун предлага истинска паша от цветове и постоянно сменящи, преливащи се форми (виж заглавието!) за всеки, който доброволно се остави да го пасат в повествувание, построено върху абсурден хумор. Още повече, ако един от главните пастири е самият Максимилиан Шел в ролята на Позер - ексцентричният собственик на галерия за фалшификати.
Преструвайки се, че ще ни занимава с баналната тема за неприспособимостта на художника към материалния свят, Йохен Кун всъщност разнищва съвременната култура като лоно на имитациите, на подменените ценности. Прави го обаче без очаквания интелектуалски хленч, защото остава отворен за предимствата на неидентифицираната самоличност - лекотата и свободата, с която човек може да прескача от една роля в друга. Там където традиционалистите привиждат кошмар, Йохен Кун съзира шанс - за него фрагментарността на съвременния индивид е и предимството му да бъде "недовършен", винаги различен, изненадващ за самия себе си. Едно от най-големите достойнства на "Превъплъщения" е самоиронията на автора му, която спасява филма от традиционната за немската култура тезисност и назидателност.
За съжаление точно в тезисността умират добрите намерения на Хелмут Дитл, сценарист, режисьор и продуцент на "Нощно шоу". Дитл, с номинации за "Златен Глобус" и "Оскар" '92 за сатиричния си филм "Щонк", от началото на 70-те снима телевизионни сериали. За сметка на това "Нощно шоу" е произведен от собствената му продуцентска компания. Лентата е сатира на немския медиен свят, домиран от вездесъщите рекламни рейтинги. Стилът на филма е схематичен до гротескност или гротесков до схематичност. Режисурата разчита главно на присъствието в кадър на най-популярните немски телевизионни звезди - Томас Готшалк, Харалд Шмит и Вероника Ферес. Режисьор и актьори, чествани "рожби на телевизията", с вдъхновение се заемат да ни убеждават колко унищожителна за творческата личност е работата на малкия екран и колко вредни за почтения човек са медийната власт и парите. Трудно ми е да повярвам обаче в страстния им сатиричен патос, след като SAT 1 редовно ми предлага персоналните шоута на Готшалк и Шмит. Може би именно този вид социално и творческо лицемерие, както и липсата на достатъчно самоирония към него, прави последния филм на Дитл толкова неубедителен. Колкото до проблема за унищожителния флирт с медиите, той е поставен доста по-сериозно в документалната лента на продуцента, сценариста и режисьора Герд Броске "Принцът на бокса" (Награда за пълнометражен филм на Международния фестивал за документално кино в Нион, Швейцария, 2000 г.). Филмът е посветен на немската поп-икона от 70-те, боксьорът Норберт Групе, прославил се със скандалните си медийни изяви. Подобно на Дитл, Броске също работи като независим продуцент. Трябва да отбележим, че през последните години федералната финансова подкрепа за документалните филми в Германия достига до 100 000 марки за отделен проект. Тази щедра грижа обяснява съживяването на немската документалистика извън телевизионната продукция. Както вероятно и факта, че всички документални филми, които видяхме, са все пълнометражни, чак до изтощително дълги.
Принципът случките да се документират в реалната им продължителност е залегнал във филма на Фолкер Кьоп "Господин Цвилинг и госпожа Цукерман". Наблюдението на Кьоп над двамата жители на малкото австрийско-румънско-немско-руско-украинско градче Черновиц се издига до впечатляващо разсъждение за силата на човешкия дух. Г-н Цвилинг и г-жа Цукерман коментират XX век с мъдростта на хора, в чиито лични истории се съдържа Историята с всичките й превратности, несправедливости и ужаси. Впечатляващо е, че немският език, на който разговарят двамата герои, изгражда и най-силната връзка помежду им. Така филмът деликатно въвежда мотива за немското културно пространство, което надхвърля географските граници. И никак не е случайно, че германската филмова седмица в София премина в контекста на изложбата "Германия като културно пространство", събрала творбите на емигранти, избрали да бъдат немски художници. Филмовата програма също демонстрира интегрирането на кинематографисти от чужди културни традиции в немското кино. Можем да започнем с иранския произход на звездата от "Нощно шоу" Ясмин Табатабаи, да отбележим режисьорското участие на нигерийката Бранвен Окпако ("Нароченият") и да споменем дебютния филм на норвежката Ане Хьог Крон "Непозната приятелка". Трите дами се представят на екрана с различен успех, но ги обединява фактът, че са се учили на професионализъм в немски филмови и театрални училища. Не по-малко важен е и обратният процес - преподавателската работа на режисьорите извън границите на Германия. Фред Келеман ("Нощта се спуска") преподава в Центъра за киноизкуство в Барселона; Йохен Кун ("Превъплъщения") изнася лекции в Англия, Австрия и Австралия; Райнер Симон ("Да разговаряш с птици и риби") води семинари в няколко висши филмови училища в Латинска Америка. Немското кино с всички сили се отваря към света. И този процес е обещание за обогатяването му с нови идеи, за преодоляване на кризата на културната му идентичност, която го мъчи от десетилетие.

Ингеборг Братоева


Ингеборг Братоева е кинокритик. Завършила е театрознание във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Работи като н.с. I ст. в Института по изкуствознание в БАН. Специализирала е киноистория в Германия и Виена. Преподавател в НБУ. Председател на дружеството на филмовите журналисти в СБЖ. Член на СБФД.
От 3 до 9 април т.г. в Евро-Българския културен център се проведе Седмица на новото немско кино, организирана от Гьоте институт - София.