Другите българи
Стотици хиляди български емигранти - всеки със своята лична история, а истории всякакви. Кога и при какви обстоятелства напуснал България, първият контакт, особено драматичен за онези, на които е било за първи път. Многобройните недоразумения, тогава драматични, а в разказите на справилите се звучащи вече като смешни случки, отправна точка за сравнение със сегашното им положение.
---
Визите - какви ли не трикове. "Забравили" да се качат в самолета на междинната спирка на полет - подходящо избран - за някоя по-лесно даваща визи страна. Проникнали по рисковани канали нелегални емигранти. Какви ли не предлози за изкарване на виза. Една от най-чудните истории чух наскоро: иска човекът да замине за Нова Зеландия и дори не бил решил да остава там, а само да посети сестра си. Отказват му виза. Търси той благовиден (от тяхна гледна точка) повод и накрая измисля. Представя се за алпинист, желаещ да изкачи някаква тяхна планина. Трябва обаче да докаже. Нищо по-лесно за предприемчивия. Набързо спрята алпинистическо дружество от приятели в България и го регистрира, за по-убедително завеждат дори дневник на "заседания"-разпивки. И ето, "алпинистът" с надлежно преведени и заверени у нас документи получава заветната виза за Нова Зеландия, където, разбира се, и не помирисва планина. И най-идиотското в тази история е, че дори не остава там...
----
Разни контингенти емигранти и кандидат-емигранти. Студенти, които, за да се задържат в чужбина, особено в страни с безплатно образование, все не завършват и едновременно работят. (В Австрия накрая се сетили да изчислят средното време на следване на българите - за свой ужас!). Компютърни и други високи специалисти по квота. ("Лотарията" със зелените карти за САЩ се печели с удивителна постоянност от хора с определени професии, а сега и Германия си търси компютърни специалисти наготово.) Тук трябва да се включат и платените фиктивни бракове (например с немци), които често са само средство за изнудване от силната страна и гавра над изпаднали в зависимост източноевропейци, които трябва да прекарат години в брак, преди да получат заветното гражданство. Дървосекачи за Канада. "Компаньонки" и "танцьорки" с първа спирка най-често Гърция и Италия, а оттам, където дойде - Германия, скандинавските страни. Рязко прекъснати съдби и кариери, живот, започнат другаде "наново" и от нищо... Специална категория са духналите "банкери" и "фараони", завлекли със себе си милиони, но тях да не ги мислим...
---
Първи, втори, трети и прочие потоци през отворените за известно време след 1989 г. врати към Запада, към Западна Европа (която първа ще се затвори), САЩ, Канада, Австралия и дори Нова Зеландия, прехвърляне от една страна в друга. Различно посрещане на емигрантите. САЩ се интересуват от привличане на "мозъци" от цял свят, независимо от национална и расова принадлежност; те, като работят за себе си, допринасят и за общото благоденствие на страната. А пък Западна Европа, съответно на своите национални традиции, се интересува най-вече от опазване на работните места и достигнатото благосъстояние на своите граждани, все едно колко мързеливи или некадърни са те. Особено перверзно е отношението към емигрантите от Изтока в гордата с демократичните си традиции Франция. Тук и най-добрите, и висококвалифицираните нямат особен шанс, колкото и да се стараят и на каквито и лишения и унижения да се подлагат. Еднаква работа - различно заплащане, живот в чакане без перспектива. La grande nation! Германия с гузната си съвест поне доскоро беше по-отворена, но напоследък и там се засилиха ксенофобските настроения и побоите над чужденци (особено в бившата ГДР)... Да не говорим за иначе белла Италия, където още са в сила фашистките закони за визи, пребиваване и гражданство, в съчетание с непоносимо отношение от страна на администрацията.
---
Отчаяни опити за оставане и закрепване, разправии с власти, търсене на работа - каква да е. В началото, докато още даваха "политическо убежище", имаше всякакви пострадали от режима, включително представящи се за жертви на комунизма номенклатурчици. Чувал съм за българи, които се представят за евреи (макар че тъкмо по тази линия трудно може да се излъже).
Разни порочни кръгове, поставящи човек в безизходно положение, повечето, разбира се, нарочни: наличието на работа е условие за издаване на (работна) виза, но не можеш да намериш работа, ако вече нямаш подобна виза. Постоянният жилищен адрес помага при търсене на работа дори в САЩ, но кой би дал под наем жилище на човек без работа. Задължителни регистрации и на местно ниво, напомнящи ограничителното "жителство" при социализма. Но понеже и порочният кръг може някак да се разбие (например при желание на работодателя), въвеждат се експлицитни забрани. Специално в Европейския съюз дори да имаш разрешение за работа, работодателят е длъжен (по закон) да предложи мястото най-напред на свои, после на граждани на ЕС и само в случай, че не се намерят кандидати - ясно каква работа трябва да е тази - на чужденци. Разбира се, човек с много пари е добре дошъл. Така "джентълменското" споразумение, което бе превърнало Виена в рай за комунистическите управници и виенските и швейцарските банки в колектор на изтичащия с тях капитал, продължи и след падането на комунизма, вече за когото дойде, пък бил той и "демократ". Виена нарасна с квартали, заселени изключително с "нови руснаци" и други "нови", а извлечените от Източна Европа капитали отново проработиха за Австрия, Швейцария и други западни държави.
---
Но да оставим "елитния" емигрант и да се върнем на редовия. Смяна на временни дейности - бензиностанции, Макдоналдс, хоп (прекарващ колите на клиентите до паркинга), мияч, касиер и пр. Ако си имал професия, забрави. Деквалифициране с времето. Особено тежко е за хора с престижна професия като лекарската, които никога няма да бъдат допуснати да я упражняват в чужбина от завардили доходоносните възможности професионални съюзи.
---
Навсякъде в чужбина човек се сблъсква с други схващания и различни начини на постъпване - от отношението към парите и времето до най-фини и трудни за дефиниране неща, като например кое е недопустимо навлизане в частната сфера на другия, докъде се простира близостта и интимността. А като си чужденец, нещата не са съвсем като към своите. И винаги остава несигурността как да прецениш отношението към тебе с оглед на чуждия "стандарт". Ако се съобразяваш прекалено - губиш, ако прекалено малко - пак. Печеливша се оказва, специално в Западна Европа, не асимилацията - бездруго невъзможна - а запазването на собствената идентичност. Сещам се за нашия расизъм спрямо виетнамците навремето и към ромите днес. Едва сега разбираш колко неща си приемал за даденост и лошото е, че докато ти отчаяно се мъчиш да коригираш своите идеи, местните си живеят живота по своему, без да ги е грижа за твоята чувствителност и мислене. Срещат се случаи - попаднал на "хора", дали му рамо. (Един индиец в САЩ издържаше българин да следва - харесъл работата му на детегледач, а бил дал обет да върне направено на него самия добро). Но другаде - унижение след унижение. Особено лошо обаче е предварителното пренебрежение - като към "втора категория" - в стари национални държави. Тук виетнамецът си ти...
---
В САЩ е различно - не така безнадеждно, - но съвсем не леко. Българите там, особено ако са млади, се "разтварят" относително лесно в средата. Понеже не трябва да се срамуват от произхода си и ги приемат най-вече по работата и акъла, а не по друго. Във всеки случай, шанс винаги има. Пък и сме откъм "добрата" страна на фундаменталния все още расо-раздел. Американците, колкото и да се гордеят със страната си, нямат чувството, че другите са натрапници в нея, каквото имат хората в Европа. Тук по историческа традиция всеки е емигрант, само дето е дошъл по различно време и има зад гърба си различен брой поколения. И главно - парата е Великият изравнител, най-вече тя говори и значи нещо. Но пък тъкмо в САЩ, поради твърде различния начин на живот, промяната с човек е особено дълбока и може да вземе проблематично от наша гледна точка направление (крайна пресметливост, несъобразяващ се с другите индивидуализъм и пр.).
---
Постепенно адаптиране или примиряване с положението, а като се поуредят нещата - нарастваща потребност от срещи със сънародници (избягвани в началото на борба и самоутвърждаване). Пълно приспособяване на някои who made it ("успели"), събуждащо у страничния наблюдетел противоречиви чувства: родените там деца не говорят български - не че им трябва. Чувство за неуспех и стаена болка у други, често пъти компенсирани с дваж по-шумно недоволство от положението в родината (как иначе да оправдаят пред себе си своя избор?).
---
Във всеки по-реномиран университет на Запад учат десетки и стотици "българчета". Особено в САЩ, Германия, Англия, Австрия, Франция. Общуването между българи става чрез електронна поща, български страници в Интернет (където са и българските вестници), чат-групи (за спонтанен разговор) пак по Мрежата, срещи и партита на живеещи в околността българи, посещения на православни църкви, на концерти на български състави и певци (които гонят по света своята забягнала публика) и пр. За разлика от старата, предимно селска и слабо образована българска емиграция от 30-те години, днешната е главно младежка и от високи специалисти - такъв е емиграционният филтър. И несравнимо по-многобройна.
---
Изучаваме децата си - най-амбициозните - за емигранти. Подготовката започва дори не от училище, а от детската градина. Най-напред език, после подготовка по математика, компютри, уроци по какво ли не. Разбира се, извън училището, което дава все по-малко. Цели институции работят у нас за канализиране на таланта навън - елитните езикови гимназии, чиито випуски след завършването се пръскат масово по чужбина, чужди колежи, а напоследък чух, че САЩ ще финансират училище за надарени деца. Цяла индустрия за обучение на бъдещи емигранти. Така нареченото "изтичане на мозъци" в действие - разпиляване на "човешки капитал", създаден с усилия в бедната страна и приеман наготово от получаващия, увеличаващ просперитета там...
"Изгубеното поколение" след Първата световна война на Запад беше само метафора - на скъсването с провинциална и материалистична Америка, и всъщност не беше поколение, а група живеещи в Париж отпуснали му края млади американци. Ние днес имаме "изгубено поколение" съвсем буквално - избягало, напуснало страната...
---
Нима може някой да вини напускащите? Да разсъждаваме от гледна точка на индивида. Човек има право да се стреми към по-добро за себе си и близките си. Пък и кой напуска от добро? И кому е лесно там, където отива? Как да съдиш онези, които не могат да се примирят със задръстената ситуация и следменпотопния начин на управление у нас? Липса не само на възможности и перспективи, но и на елементарна прехрана, съчетани с предизвикана от поведението на "елитите" деморализация. При това положение и от обществена и държавна гледна точка повечето граждани станаха излишни на България. Кому са притрябвали хора без работа и доходи - успех на приватизацията - нито данъкоплатци, нито консуматори. От отсъствието им няма да пострада нито "общото благо", нито личното благо на политиците. Дори напротив, след къде спонтанния, къде дирижиран банкрут на икономиката, единствен изход остана изпращането на работоспособните синове и дъщери навън, в търсене на прехрана. Станахме - подобно на Албания - страна на гастарбайтери, крепяща се на приноси от работещи навън мозъци, мишци и плът.
---
Тотално неразбиране у нас на емигрантите и изобщо на българите в чужбина. Те биват посрещани най-често с неприязън, примесена със завист; нещо повече, като че ли с нещо са "виновни" за лошото положение на оставащите в страната, въпреки че са изгонени тъкмо от неволята у нас; и въпреки че със своите приноси за близки и харчене в страната днес облекчават положението на другите и подобряват платежния баланс. Никой не ще и да знае за тяхното дневно блъскане и отчаяно самотни нощи. Понеже ако е вярно, че у нас човек, дори и да иска да работи, не може да вложи доходно труда си и често бездейства принудително, също така е вярно, че в чужбина парите не идват даром за новопристигналия (както изглежда на мнозина у нас), и то без да говорим за другите трудности и лишения.
---
Не говоря, разбира се, за онези самозабравили се нашенци, които, като се върнат в родината, не правят друго, освен да се хвалят и държат надменно. (Кога стана калайджия... кога му почерня задникът.)
---
Както е тръгнало, можем да си представим ситуация, когато по света ще живеят много повече българи, отколкото в страната. Една виртуална България, която се свързва само по Интернет. Родината като Intrenet site, съществуваща в симулативната реалност на кибер-пространството, какво пък. Реалната България ще се превръща зиме в старчески дом, а лете в курорт за временно пребиваващи или окончателно заселени в чужбина сънародници. Обратен поток от родители, баби и дядовци вече щурмува Чикаго, Ню Йорк, Берлин, Лондон, Лос Анжелис и пр. на гости при "децата". След време второто и трето поколение "българи" ще се завръща да потърси корените си, които днешните им бащи и майки усилено изкореняват...
---
Добре е, че вече няма "невъзвращенци" - пътят назад е открит. Друг въпрос е колко ще се завърнат. И ако се завърнат, дали ще донесат нови образци на поведение, по-висок професионален и правов стандарт, или твърде скоро ще се ресоциализират в опаката наша среда.

Румен Даскалов