Потайна доба II

Ако не е едно, ще е друго, дори физически закон е формулиран по въпроса за това, че празно няма. Но се случва между едното и другото да има толкова мегдан, че там се поместват цял национален манталитет, парчета история, с все причините и поводите, лични депресии, групови репресии и даже хартисва място за някой семиотик, който да изтълкува поне Другото.
Понякога едното е Георг Краев, а другото - Валери Шварц и пътешествието помежду им е поучително дълго и неравно, нищо че приказват едновременно.
Георг Краев. Късна емблема на упадъчна краеведско-етнографска културност ("упадъчна", защото едвам се задържа изправена при повечето обстоятелства), интелектуалец втора употреба ("Ботевски" опит, незалязващ хулиоиглесиовски чар за определен тип женски слушатели, всепобеждаваща пригодимост). Като нощен водещ на "Хоризонт" залага на теми като: "Какво му трябва на човек, освен една добра дума, за да бъде щастлив?" и задачки-закачки: "Как, според Оскар Уайлд, се нарича умно изказаната глупост?". Слушатели: софиянка трето поколение в идеен спор със селянка от с. Кремиковци (десето поколение, но не го изтъква) относно паметника на Съветската Армия; домакини-поетеси ("небесна шир", "птички от топлите страни", "за теб ще бъда като златна есен"); възмутени почитатели на подменения "Хоризонт", чувствителни към тихите предателства; други (тези се обаждат по два пъти и по принцип не се разбира какво казват). Гости: Люмиер, прочут предвиждач на бъдещето, хвърля карти и обикновено е по-наясно от другите в кой дом е Юпитер. Музика: много, в стил "да се върнем години назад". Статус: приспивен. Символ на цялата ситуация: Рицаря на печалния образ. Симпатичен, но върши основната част от нещата само в главата си, докато половината свят желае да го набие, а другата го пуска да мине и поплюва през рамо.
Валери Шварц. Представител на това младо поколение, което парадоксално още държи единия си крак в миналото незабравимо, а с другия подскача трупешката след някакво копняно настояще и а-ха да го пипне. Като нощен водещ на "Дарик" напада с актуални теми, целенасочено конспектирани и съвестно детайлизирани, от различни гледни точки (например: задължителната военна служба). Слушатели: по темата - майки на войници, момичета-войници, хомосексуалисти-войници, войници, запасняци, военни. Гости: експерти, потърпевши. Музика: почти няма време за подобни глезотии, часовете на разположение са само два, а нещата за казване - много. Статус: трескаво активен, безостатъчно функционален. Символ на положението: Човека, който се смее. Симпатичен, но при внимателно вглеждане - с хирургично оформена загриженост - никога отвъд неизбежния минимум, който спасява от елементарната скандальозност, но отрязва пътя към истинската ангажираност.
От дневното слушане на повечето радиопрограми спомен не остава: ефирът е толкова лежерен и сипкав, че дунапренено се огъва под натиска на очакванията. Предаванията са фрагментарни, информацията няма лице (някога вестникарите си пишеха статиите с ухо на транзистора, а сега медиите са амалгамно единни и е невъзможно да намериш оригиналност в поднасянето на събитията), а авторството е обект на попълзновения в редки, преобладаващо неуспели случаи. Няма и физиономии - е, няколко проекто-славитрифоновци, но никой от калибъра на телевизионните Михнева или Дачков. Щеше ми се да говоря за личности, затова пак се напътих към нощните блокове и линии. И след совалката от Георг до Шварц, оттатък всяко иронизиране, вече ми се струва, че БНР наистина агонизира. Ако не много по-качествени, другите станции са по-нахъсени, по-млади и едно след друго му иззеха функциите на лидер в музиката, новините, публицистичните и културните предавания. Сега и "Дарик" му скрои нощна шапка. Остава само някъде да се появи и частен радиотеатър, за да може съвсем да му турим пепел.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато