Другата България -
добрата България


Вероятно най-тиражираното осъдително натякване през последните години за българския преход е периодичното преброяване на числото емигранти, напуснали страната след 1989 година. Българинът, ще рече, гласува с краката си и неговият вот хич не е ласкав за следдесетоноемврийската ни държава. Не може, от само себе си се разбира, да е добра държавата, чиито граждани презглава я напускат.
Предаването "Другата България" на bTV се е заело да пооправи поне мъничко този лош имидж на българското в очите на самите негови носители. То обикаля нашенците в чужбина, поставя ги пред камерата, кара ги да си спомнят, че са българи и заедно с това да припомнят на "вътрешните" българи, че никога не забравят тая си идентичност.
Хрумването, няма съмнение, е добро: много са наистина съотечествениците ни, литнали вън от "родното гнездо" и е интересно да знаем техния бит и въобще начин на живот в условия, различни от българските; но освен тази информационна еманация, предаването има и друга - образователно-патриотична. И с нея то показва, че да си българин не е чак такова проклятие, че с тази си характеристика можеш да се чувстваш добре независимо от знанието, че някак си свързан с България. Донякъде в това свое проявление "Другата България" съответства на предаването "Далекоглед" на Канал 1, само че ако във второто за нас говорят чужденци, които са тук, то в първото за нас говорят съотечественици, които са там. И едните, и другите обаче разказват сюжета на "всичко българско и родно любя, тача и милея", оформяйки за нас, скептиците, позитивната визия на/за "късмета да си българин".
"Другата България" всъщност не отрича лошата българска държавност, само не я забелязва. За предаването тя не е релевантна единица, не представлява факт, който може да го заинтригува. То я пропуска, за да демонстрира българското не като държава, а като идентификационна черта на индивида и именно в този си вид то се явява добро и дори за завиждане. Въпросите, задавани на интервюираните, са за говоренето на езика, за спазването на обичаите, за връзката с родната земя, не за тежестите, които изтърпяваме тук и осведомеността им за тях. Само веднъж, доколкото си спомням, стана дума за сложния български преход и то от устата на едно мъничко момиченце във Венецуела; иначе българското е преди всичко останало и над всичко останало. Идентичност, която не всеки може да си позволи.
Така другата България е не друг начин на организация на живота, а конкретните личности, самоопределящи се като българи. Всъщност в предаването отново сме свидетели на нещо, за нас много характерно: като единици ние сме прекрасни,но като множество не струваме пет пари. "Другата България" наистина ни представя по-добрата България, но тя е винаги индивидуална и никога общностна.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин