Неуспялото варварство
Преди две седмици в кръчмата на Палми Ранчев си приказвах към половин час с младия поет Тома Марков и негов приятел на име Емил, млад актьор. Казах им по едно време, че в тяхното поколение са ми симпатични доста неща, но едно от основните е историзмът, желанието да търсиш себе си произволно напред и назад из културата - да четеш и стари, и нови автори, да слушаш и по-стара, и по-нова музика. Моето поколение, като едно от социалистическите, е като че ли по-различно. Поради това, че в ценностното тук-и-сега на системата беше стоварена социалистическата вечност, кажи-речи всичко свястно в областта на музиката, литературата и пр. - ценностната актуалност - се случваше извън границите на страната. В този смисъл за нас най-важно беше последното, най-новото. То бе, което ни липсваше непосредствено. Бяхме класици по дух, защото чуждата актуалност беше нашата класика.
Двамата ми събеседници се съгласиха - искрено, мисля. Тъй или иначе, историзмът е все още принципна липса наоколо. Тази липса е прорязала като гъста мрежа политическото ни поле както горе, така и долу. Тя кара маса политици да се впускат във флагрантни беззакония, губейки чувството, че оставят следи подире си и по тези следи знанието за тях самите може след време да ги застигне. Тя кара големи маси от електората да залагат наивно на всеки път новото политическо чудо, на поредния месия, който ще ги изведе от Египет и ще ги настани на злачен припек в Палестина. Тя кара други големи маси от електората да залагат на досегашните управници, каквото и да са сбъркали или престъпили те досега. Политическото мислене на негативен принцип - дайте да гласуваме за досегашните, че знаете ли иначе какви се задават отдолу - е в самата си същност органичен неисторизъм.
Българският гражданин е все още в масовия си аспект полугражданин, узрял е за демокрацията като идея, но сравнително рядко му идва наум, че нещо зависи и от него. Че демокрацията е нервният ситуационен продукт на борбата му за лични права с държавата. В този смисъл, държавата е винаги естественият враг на гражданина, независимо как се нарича бордът от имена и физиономии на бюрократичния връх. Няма по дефиниция добро правителство - или пък добра партия. Те могат само да бъдат приучени на доброта под въздействието на гражданското око, което постоянно ги гледа с подозрение. Българинът просто е наложително да смени постепенно погледа си към управляващите. Вместо да ги гледа нагоре, с обнадеждена сърцераздирателност или дребнаво сметкаджийство в очите, ще трябва да свикне да ги гледа изкосо отстрани. Иначе алтернативата е бедност и безправие. И да гласува, на всяка цена да гласува, за който си иска - по възможност за най-неоцапания, по негова преценка, оповестител на демократична платформа. Не защото избраните ще са по-висши духовно или морално, а защото те най-лесно ще могат, в условията вече на развита гражданска бдителност, да стартират от чиста позиция с корекция на управленските правомощия и действия.
Такава смяна в масовата нагласа е особено нужна в днешния преходен период на нови медии и взаимоотношения, който е преходен за целия свят. Тъкмо на фона на днешния трус в критериите, формите и перспективите се откроява полека-лека, според начина си на ориентация в новата обстановка, коя държава е глупава и коя умна. Глупавата държава държи да си остане собственик на всичко и всеки, а когато й се налага да откъсва от себе си собственост, прави го неохотно, парче по парче, с хиляди вопли и хитрости. Но тъй като не може да спре нито упадъка си, нито притока на информация от останалата част от света, рискува в крайна сметка да се озове в положението на генерал без армия. Умната държава, за разлика от първата, раздава правата си на собственост и си запазва само КПП-тата - събирането на данъците и раздаването на социална грижа; наказанията, наградите и институциите, които ги осъществяват. Така тя се трансформира от собственик в ефикасен координатор на поверената си територия. Нашата държава е засега много глупава.
Между другото, сянка на неисторизъм застрашава да дари с къс хоризонт и каузата на протестиращите радиожурналисти. Ако целта им не отива по-далеч от това просто да сменят ръководството на националното радио и да се върнат на работа като победители, тя е дребна. Ако към тази цел се прибавя и смяна на днешния състав на НСРТ, което иначе не е лоша идея, това също е дребна цел - смяната няма непременно да ликвидира проблемите, а ще ги възпроизведе под друга форма, само че лицемерно смекчена. Даже премахването на НСРТ като структура, което мисля, че е особено необходимо да се направи, не е достатъчно голяма цел. Сериозен принос би било най-вече да се заличи солидният патент на собствената им институция над националния ефир. Когато ефирът се разрои на многобройни медийни инициативи, рязко повече частни и рязко по-малко държавни, и националното радио стане просто един от възможните избори за журналистическа самореализация, вместо най-добрият възможен избор, едва тогава държавната връзка ще се лиши от отровния си властови интензитет, а радиожурналистът ще може, при следващи опити за натиск отгоре, да мигрира по-лесно между институциите на медиата си, без да рискува поради своето движение автоматична загуба на статут. Същото важи и за телевизията и другаде. За да се освободят реално, журналистите от националните медии ще трябва фактически да подронват собствените си институционални привилегии.
Нямаш ли историзъм, нямаш актуалност. Може да е парадокс, но е така. Каква е обаче връзката между историята и историзма ни, между фактологията и изградения манталитет? И около двете витае някаква нестаналост, нещо недонаправено. Историята ни е пълна с митове за древни произходи, военни слави, бляскави етапи в писмената култура, добри хайдути, смели освободителни борби, герои терористи. В сянката й се крият лекотата, с която населението по нашите земи приема през ХIV в. османските нашественици, оскъдицата откъм протести срещу властта им след това, проблематичните качества на редица исторически лица и групи1, броят на вдовишките семейства през току-що изтеклия век, системната бедност. Историзмът ни пък, както вече споменах, е готов във всеки момент да се пропука или направо изпари.
Причинно-следственият модус, който ги обединява оттогава досега, може да се дефинира като традиционно дълбоко разцепление между силно централизираната управленска система и подведомственото й население. Нашата територия не познава друга регулация на властта, освен извисения едноличен връх на държавата, заобиколен от послужебен кръг приближени, а не от поземлен, както е било междувременно в Западна Европа. Дори аристократът, тоест, е бил на първо място чиновник-храненик, лоялен на монарха, и едва на второ място собственик на владение и състояние, защото второто почти изцяло е зависело от първото. Това е действителността и в предосманския период, и в османския период, и в периода на конституционалната монархия, а не се губи (в контекста на известно преструктуриране) и в периодите на републиката. И след като дори аристократът се е държал като чиновник в миналото, не е чудно, че в много случаи днешният чиновник се държи като аристократ.
Струва си да се спрем за кратко именно на конституционалната епоха. След 1878 г. създаването на парламент и изборът на доста демократична за времето си конституция би следвало да отклони нещата в друга посока, обаче се отварят други канали за силна централизация. От една страна, запазва се монархията, да речем, неизбежно. Освен това, налагането на руския административно-управленски модел на раздутия щат, високите чиновнически заплати и минималните възможности за контрол отдолу над властта довеждат до стичане кажи-речи на цялото образовано съсловие в системата на администрацията, чието управление пък се концентрира в София. В резултат, София се оказва рязко извисен политико-културен център, властово и манталитетно откъснат от останалата част от страната, ако не и противопоставен на нея - на което се дължи, освен всичко останало, традиционната у нас враждебност на провинцията към столицата.
И не че разцеплението, за което говоря, е водело винаги до някаква интензивна тирания или диктатура: болярското всевластие по места в далечното минало и неотдавнашният социализъм са части от историята, все пак. В повечето случаи то се е свеждало до пълно нехайство и неведение у горния социален слой за състоянието на нещата в долния. Горе е някакъв елитен салон, долу нещата, извън данъците, се развиват на самотек и фактическото управление се поема от по-низши властови съсловия, които възпроизвеждат и много често допълнително усилват централизацията - защото низшият управленски апарат държи пряката власт над населението в територията си, без да носи крайната отговорност, с която формално е натоварен центърът.
В резултат, идеята за споделен, общ, широкообхватен регламент се оказва винаги недостатъчно свойствена за социалното ни поле. В него има формална власт, но под високия й капак скитат чети и орди и ако човек не е готов да прояви извънредна доза смелост и готовност за риск, му се налага да гравитира към някой войвода или главатар. Оттам нататък започва да споделя уюта и греховете на колектива. Другата алтернатива е да си стои в селото и да трепери от страх зад несигурната защита, която му предоставя шарамполът. Дори днешните бюрократи, експерти, неформални групови лидери много често развиват импулс да се държат като войводи или главатари. Като алтернатива долу в ниското, сред микросоциалното малоправие, се наблюдава пък една сложна смесица от силна взаимна грубост и грижа. Различните реализации на справедливостта зависят в завишен процент от личната проява на хуманност в конкретната ситуация. Социалният ни индивид демонстрира принципно светоусещане: аз съм слаб и безпомощен, всички са над мен, значи трябва да търся принадлежности. Намеря ли ги, ставам свой и силен.
Оттам, поради това, че регламентът й е обикновено вътрешно-групов, българската социална игра няма ниво. Или по-точно, има, но ниско. Спойката на доверие в общността не почива върху общоетични норми, а се съизмерва с кръвта, понякога родствената, а понякога съвместно пролятата. Извън общността пък няма кажи-речи нищо нередно в рамките на здравословния инстинкт за самосъхранение.
Марин Георгиев, в един от светлите си моменти, се изрази веднъж доста сполучливо: "Българинът, загризе ли го съвестта, се свива под одеялото. Това му е на него борбата със съвестта."
Разбира се, тук не развивам митологични теории за националния индивид или характер. Опитвам се да очертая тенденции, които са се конструирали дълго време сред разпокъсаното българоезично общество. Тези тенденции или нагласи, на база на дълга практика, са се утаили в система, с която ако не си в синхрон, усещаш по-скоро съпротива; и обратно, споделяш ли стойностите й, черпиш в някаква степен от уюта на колективния резонанс, по-понятен си и следователно по-приобщен. И в крайна сметка, в случай че симпатизираш на по-принципна ценностна система, съществува голяма вероятност да се самоизживяваш сред социалното ни поле чисто и просто като извънземно.
Тези нахвърляни черти и нагласи образуват пъстра традиция, която предпочитам да нарека синдром на неуспялото варварство. Под "традиция" разбирам нестройната система на българоетническата авторефлексия, която се е съхранила в някаква писмена и манталитетна актуалност до днешни дни. Още преди османските нашествия, в тъй любимия за нашите историци-националисти период, България е имала все така само външна и никаква вътрешна политика. Не критикувам, а се опитвам да очертая. Основната - да не кажа единствената - тема на нашата история е темата за границите ни: движенията ту натам, ту насам през границата с Византия, загубата на границите през по-късото византийско и по-дългото османско робство, възстановяването на границите след Руско-турската война от 1878 г., движенията за разширение на границите по посока към Южна Румелия, Македония, Беломорска Тракия и нещастните свивания на тези граници след няколко тежки войни. Всичко останало, което се знае и акцентира - царе, култура, религия, борби, народ, букви, литература и т. н. - са нейни подварианти. В основата на този центробежен уклон се таят като че ли отдавнашни манталитетни инерции, произтичащи, логично, от високите етажи на силно йерархизираното ни социално поле. Колективният ни идентитет, който се е конструирал около един траен комплекс за малоценност, се откроява в исторически план още отдалече и все така отвисоко - от комплекса на управленството, което не е успяло да завладее или решително да победи по-бляскавия си геополитически съсед, и поради това се е заело да го имитира, завиждайки му за всичко, което има и представлява. Съдбата на българите, тоест, е донякъде аналогична на варварските племена, които разсипват Рим и през началното средновековие се прегрупират из вече децентрализираните му територии. С две разлики, първата по-маловажна, втората може би решаваща. Нашият конфликтен контакт е, най-напред, с малкия Рим, страничен, изолиран и спотаен, регресирал към предримския си (т.е. към гръцки) езиково-културен идентитет. Вторият е, че племената на новозаселниците тук не превземат в крайна сметка своя Рим, а се задържат в периферията му. Ролята на успешни варвари изиграват едва османските нашественици. В този план на разсъждение последните се оказват по-местни - или по-вътрешни - от нас, защото те са активиращият елемент на етносоциалната мая в земите на Балканския полуостров. Ние оставаме външни и конструираме себе си дори на поддържавно ниво, в групов, поселищен или родово-семеен план.
Оттук някъде идентитетът ни тръгва да се конструира в посока не на управлението на своето, а на знанието за другото, за по-съвършеното друго. Външнополитическото поле кристализира като поле на колеблив провал или в най-добрия случай на нестаналост. Остава свободно и целесъобразно кажи-речи само полето на културата, генерирала се около пиетета към другото. Голямата чужда култура измества ценностно голямата собствена - или вътрешна - политика. Очертава се постепенно превес на ритуала и символиката над актуалността. За това решаващо влияние оказва и дългият ни османски период на църковност-вместо-държавност. Едновременно със споменатия превес тръгват да се образуват и чертите на днешния ни интелектуалец-консерватор, обикновено буквоед и фанатик-еднокнижник, а в най-благородното си въплъщение просветител, който е медиатор на знание вместо източник на разсъждение и в държавно-обособените периоди гравитира към властта - представлявайки все плод на отразеното волеизявление, имитационния идентитет, неуспялото варварство.
Неотдавна във в. "Демокрация" се появи един текст на Александър Томов, озаглавен "Новите варвари" - примитивен пасквил, който хули редица хора от публичното ни пространство, афиширали в една или друга форма несъгласие с политическата и културна конюнктура. Нямам желание да го анализирам, още повече че реторичната му мощ се изчерпва основно с плитки каламбури около имената на тези хора. Забавно, но все пак ми се струва, че заглавието му случайно хваща отразен лъч от нещо вярно и актуално, само че го пречупва в смешно негативен образ. Защото в полето на етнокултурния ни идентитет е наложително едно варварство. Не в смисъл на простащина, тъпота, невежество, защото с такива и без това изобилства заварената ни ситуация, а в смисъл по-скоро на освобождение от стари манталитетни догми, стари колективистки поверия и практики, стари страхове. В смисъл на един трезв неопозитивистки историзъм, на знание, което да донесе обеззаразяване на манталитета от фалшиви отговорности и резултантни комплекси. В смисъл на избистряне на погледа и извръщането му напред, индивидуална дързост и инициатива, радост от пребиваването тук-и-сега, независимост на мнението и чувството, невинност на себепознанието. Макар и чакало твърде дълго в историческа недосвършеност, варварството ни трябва и не е късно да успее.
Тук приключвам цикъла статии, който започнах преди два месеца и половина с наблюдения по повод един скандал между институции. Нещата около конфликта в БНР застинаха в мъртва хватка. Не се е променило принципно нищо. Оголиха се по-ясно, обаче, някои държавно-властови механизми, излезе на бял свят реална информация за неща и структури, нарасна многогласието в публичната сфера, сгъстиха се индивидуалните граждански жестове. И тъй като нямах тематичен повод досега, иска ми се поне тук да изразя възторга си от полемичното поведение на Георги Лозанов, на който този конфликт мисля, че помогна да освободи журналиста в себе си и да проговори истински. Да пропише и да проговори.
Каквото казах, казах. Ако някой иска да добави нещо, да заповяда.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов е главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски".
Той е автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", както и на поетическите сбирки "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника"; превеждал е Тед Хюз, Силвия Плат и др.
Съвместно с Александър Шурбанов той е съставител на обширно представяне на преводната рецепция на английската литература у нас.

С този текст приключва цикълът публикации на Владимир Трендафилов в "Култура", съдържащ Измерения на конфликта Бориславов (бр.8/2001), Професионалисти и експерти (бр.9/2001), Медиите и опонентът (бр.10/2001), Институционални дебри (бр.11/2001), Освобождението на журналиста в писателя (бр. 12, 13 и 14/2001), Срив на цензурите (бр.15/2001) и Експертната жажда (бр.16/2001).









































































































1 Пословичното хайдутство, например. Сигурни ли сме, че поне част от възпяващия ги фолклор не се дължи на страха, вместо на народната любов? В разпръснатите планински селца, където овчарят и земеделецът са беззащитни пред въоръжената дружина (която зимно време плюс това квартирува в същото село), едва ли някой би посмял да пее друго, освен прослава. Така че какво са тези песни всъщност? Спонтанни изблици на любов към закрилника, или хвалебствия за спечелване благоразположението на главореза? Пак добре, ако не са заклинания за умилостивяване на демони.