Слово, време и пространство

Че Цочо Бояджиев е един от най-добрите български философи се знае отдавна - всяка негова следваща книга потвърждава това. Но че той е и много добър поет, се разбра наскоро. Защото, без да се робува на името, без да се правят компромиси и без снизхождение, може да се каже, че "Пастир на думи" е чудесна поетична книга, четенето на която не просто изненадва, но и доставя истинско удоволствие. Нещо повече, стихосбирката на Цочо Бояджиев не е преразказ на философски идеи, не спекулира със знание, по-скоро разчита на погледа, на оригиналните образи, на проблясъците, довели до запомнящи се метафори, до една или друга по-цялостна визия. С което не искам да кажа, че поезията, която тя демонстрира, не е ерудитска, но това е една ненатрапена, завоалирана ерудиция, която се оставя възможностите на езика да я ръководят.
Ако трябва накратко да определя разказа, който "Пастир на думи" продуцира, бих го споменала, че това е разказ за човешкото и начините, по които то оперира с думите, полагайки се във времето и пространството.
Пространството е обсесивна тема за книгата, пространството в неговите чисто физически граници, но и пространството като вътрешна територия, като отпечатък, белег, като следа, която всеки допир с местата, в които човешкото се полага, оставя. То е - в този смисъл - не толкова картини, описания на конкретности, а е вид преживяване и памет. Затова и се измерва с дъжда в Шартър, лъчите на Амстердам, мелодиите на Мюнстер, кафето на Понте Векио... Реалните градове са само име, с което се назовават отминали състояния, които именуват определени проекции на човешкото. Твърде съмнително е - изтъква книгата - да се доверяваме на паметта на градовете. Можеш да се върнеш някъде само ако ти е гарантирано възкресение. А такова осигурява само паметта, при цялата му измамност и смътност. Макар че, с повече воля - допуска стихосбирката - човешкото може да се свежда и до пространствени измерения - метри, крачки, брой прозорци, брой дърветата, и така - до безкрай.
И все пак, ако има нещо, което най-силно проблематизира пространството, това е времето. Не толкова заради човешката амнезия, не и защото то - по логиката на книгата - заглажда ръбовете на пространството, а и защото го нагнетява с различност. Времето е, което разтяга пространството, което прави всеки ден по-различен, но с какво, човек трудно би отговорил. Тези закони му бягат. Защото той, дори и паметта му да е отлична, не знае какво е правил в определен момент (час) на деня Х. Даже ако му е нужно алиби, той пак трудно ще възстанови станалото. Което прави смешни човешките усилия чрез какви ли не часовници миговете да се подредят в някаква цялост, а срещите да се повтарят. И в това поезията на Цочо Бояджиев по един великолепен начин диалогизира с тази на други двама, обсебени от пространството поети - Йосиф Бродски и Вислава Шимборска.
Времето проваля човека и защото то му отказва настоящето. Човешкото същество - изтъква "Пастир на думи" - и с това отпраща най-малкото към Августин - разполага с миналото и бъдещето, но не и с настоящето. Човекът е обречен да броди или с поглед, вперен в бъдещето, или с тежката торба на паметта на рамо. Като и в двата случая е зависим или от надеждността на паметта, или от фантазията си. Докато настоящето би му позволявало просто да регистрира. И вероятно тъкмо затова не му е дадено.
Колкото до словото, книгата едновременно го и възвеличава, и отрича. Словото е начин - казва ни тя - светът да се появи, да бъде видян и разбран. Затова и тя трупа думи, които представя като еквивалентни на определени преживявания и състояния. Което ще рече, че паметта е видяна като тъждествена на словото. Те са единственият знак от някакви минали животи. В същото време - продължава стихосбирката - често пъти е по-важно да се мълчи, защото изричането на словото може да се окаже по-маловажно от премълчаването му. Не словото, а тишината е, която движи всичко.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Цочо Бояджиев. Пастир на думи. Издателско ателие Аб.
С. 2000.