Цигари след чая
Испанската писателка Ана Мария Навалес гостува в София по време на Коледния панаир на книгата, за да представи българския превод на своите "Разкази от Блумсбъри", за които "Култура" вече писа (вж. "Подробности от портрет на Въображаемата" от Силвия Чолева, бр. 38 от м.г.).

- Ако трябва да си представим Ана Мария Навалес само чрез личните й вещи, вещите, които остават в дома й, когато я няма, какъв образ ще се появи пред нас?
- Моят живот протича между библиотеката и сбирката ми от периодични издания. Книгите са навсякъде в моя дом, дори в спалнята и в най-необичайните кътчета. Когато някоя от приятелките ми реши да разтреби или да вземе нещо от кухнята, отваря шкафовете и вместо на чаши и чинии, се натъква на книги. Давам им специални указания, за да се ориентират... Всъщност, който е идвал в дома ми, знае, че е пълен от горе до долу с литература и живопис - само по стените в коридора има 150 картини.
- Бидейки почитателка на изобразителното изкуство, смятате ли, че ви помага в писането?
- Не просто ми помага... Аз се движа сред книгите и картините си като риба във вода, това е моята стихия. Трябва да видите кабинета ми - истински Кафка в миниатюра, догоре в книжа.
- Чудесен образ...
- О не, не говорех в образи - това е самата действителност. Аз съм искрен човек, бих казала, диво искрен, в този толкова отдаден на привидностите свят. Е, поне моят е такъв...
- Искреността ви присъства осезателно в книгата...
- Не е само тя. От много време насам през свободното си време посещавам поне два пъти годишно всички места в Англия, където са пребивавали хората от кръга Блумсбъри: домовете, които са обитавали и в които са гостували, книжарниците, от които са си купували литература, и пр. Така че, струва ми се, пресъздаването на тамошната атмосфера се дължи и на това. Ето, миналия декември в Лондон, в "Тейт" и "Кортланд", бяха организирани две изложби, свързани с групата от Блумсбъри: е, веднага се отправих натам, за да ги разгледам. От друго мога и да се лиша, но не от страстта си към групата, не успях да устоя...
- Многократно сте подчертавала, че пътуването и литературата са двете увлечения на вашия живот. Ако приемем, че началото на пътуването-литература е известно, къде би бил краят?
- Връзката между пътешествията и писането ли? Тя е вътре в мен... Авантюризмът ми е в природата... Повечето от местата, описани в разказите ми за групата от Блумсбъри, съм ги търсила лично - къща по къща, имение по имение, градина по градина - няма ги в нито един пътеводител и е невъзможно дори да си ги представиш, преди да си ги видял. Върху корицата на второто испанско издание на "Разкази от Блумсбъри" е сниман стенопис от къщата на Роджър Фрай, рисуван от самия него, Ванеса Бел и Дънкан Грант. Отне ми цели три години да го издиря, а когато преди по-малко от година го намерих, трябваше да се преборя с прочутата затвореност на английското частно пространство: наложи се един мой приятел от Андалусия да се обади на собствениците, да им обясни защо искам да вляза в техния дом, след което аз им го описах детайл по детайл такъв, какъвто знаех от книгите и събраните свидетелства. Най-накрая, след като се увериха, че я познавам по-добре и от тях самите, хората ме допуснаха в къщата си и дори ми позволиха да заснема стенописа, запазен и поддържан от тях през годините.
- Какво ви подари или отне ентусиазмът в изследването и следването на стъпките на Вирджиния Улф? Не беше ли достатъчно четенето на биографиите и текстовете й, а се оказа необходимо още по-дълбоко и страстно вдаване в нейните живот и творчество - написването на книга? В този смисъл ми се струва, че "Разкази от Блумсбъри" все пак не е само механичен сбор от истории, а един постмодерен разказ-роман за английската писателка?
- Моето изследване ме лиши от часове сън, часове в киното или другаде... Но ми даде възможност да се самоанализирам и да се видя отразена в огледалото на Другия, да повярвам, че все още съществува свободното съзидание, даде ми увереност, че литературата не е задължително само средство, но и цел, че още има литература в девствено състояние. Що се отнася до втората част от въпроса - донякъде е точно така: историите за отделните личности от групата, живели в една и съща атмосфера и обвързани чрез чувствата и поетиката си, могат да бъдат четени като глави от едно цяло. Надявам се обаче след някоя и друга година да завърша книгата, която вече пиша и която отново се занимава с членовете на блумсбърийския кръг (този път разглеждам главно отношенията между сестрите Вирджиния Улф и Ванеса Бел). Тогава ще видите разликата между разказите и този втори повествователен опит, изначално замислен като роман.
- На кои ваши вътрешни питания отговори пътуването-писане на "Разкази от Блумсбъри"?
- На нито едно... Мисля, че сме обречени цял живот да си поставяме въпроси. Но поне опитах да си отговоря по начин, различен от привичния за книгите, които съм чела за Вирджиния Улф. Както знаете, библиографията, свързана с нея и групата, е безконечна, не ми е известен друг автор от същата епоха, който да е в основата на толкова студии и публикации. И досега ме мъчат някои съмнения и неясноти, които нито аз, нито други успяха да разсеят. Например относно предполагаемата лудост на писателката, която - без да съм психиатър - смятам по-скоро за серия от продължителни и дълбоки депресивни състояния; относно недоказуемата й фригидност и връзките й с жени, в които аз не вярвам и бих нарекла търсене на изгубената майчина и липсващата съпружеска топлина и обич; относно невероятното съжителство на свръхчувствителна и крехка личност като Вирджиния с абсолютно рационален и логичен мозък като Ленард Улф.
- Закономерно ли е пределната ви близост с Вирджиния Улф да се окачестви като "сестринска", "майчинска", "приятелска" и, на най-високо равнище, "творческа"? Какво ще кажете за "онова тайно и лично отношение, което не съществува с мъжете", по нейния израз?
- Имаше критици, които отбелязаха, че в разказите ми се забелязва своего рода симбиоза между нас двете, че в книгата не личи къде започва Вирджиния Улф и свършва Ана Мария Навалес. Други пък възхитено коментираха, че стилът ми е английски, не испански. Аз бих отдала всичко на душевното сходство между нас, на общия и за двете стремеж към високо равнище на литературното писане, към откъсване от конвенционалното.
- "Разказите" излязоха през 1991, а "Часовете" на Майкъл Кънингъм (една близка до Вирджиния Улф книга, подобно на вашата) през 1998 г. Пропаст или сходство откривате помежду им?
- Не просто познавам труда на Кънингъм, но и бих го коментирала с удоволствие ... Преди често се занимавах с литературна критика, а сега го правя в броени случаи, единствено когато някое произведение наистина ме развълнува. Този автор е направил горе-долу същото като мен - посетил е много места и е изчел написаното от и за Вирджиния. Най-важното обаче е, че като мъж абсолютно е успял да вникне в сложния й вътрешен мир. Само едно нещо в книгата му ме смущава, но то е анекдотично, несъществено. Става въпрос за лошата пространствена памет на Кънингъм, що се отнася до Мънкс Хаус. Той разказва по съвсем недостоверен начин развоя на събитията в деня на самоубийството на Вирджиния: разположението на помещенията в дома й, както и на църквата, градината и реката наоколо, оставеното от нея писмо в трапезарията и присъствието на Ленърд Улф в къщата са дадености, които правят невероятна от чисто физическа гледна точка, както и от гледна точка на английския манталитет, описаната от него последователност на действията й.
- След разказите как ви се струва - може ли да се живее само с писането? Само за него?
- Може, но в случай като моя. Аз имам изключителен късмет в тези неща: от повече от 25 години съм женена за човек, с когото дори за секунда не сме се спречквали и с когото ни свързват братски чувства, любов и разбирателство. Мисля, че без атмосфера на обич, литературата става невъзможна: ако се върнем към Вирджиния Улф, ще видите, че за нея писането не е стигало... Търсела е спасение във всички онези женски приятелства, били те породени от фригидност или от свръхчувствителност. По въпроса дори има една книга, озаглавена "Брак на чистите разуми", посветена на интелектуалното партньорство между нея и съпруга й, никога непреминало в сърдечна близост...
- Как пишете самата вие? Помагат ли ви някак преподавателската работа и работата в списанието, на което сте директор ?
- Получавам помощ единствено в домакинските си занимания. Но никога не забравям думите на онзи мой университетски преподавател, който веднъж ни даде контролно изневиделица и, когато възроптахме, каза: "Между деня и нощта няма граница". Човек намира свободни часове дори там, където ги няма. Придържам се към моята си йерархия на приоритетите... Предпочитам да оставя мръсните чинии в мивката, отколкото да се откажа от една книга. Съпругът ми също много ме подкрепя, независимо от факта, че понякога му се събират по 12 часа работа...
- Миналото и бъдещето са две отчайващо близки точки, по които копнеем ежечасно. Как ги съединява писането? Писателите ли са философите на новото време?
- Зависи от типа писател, от темите, които го интересуват, от отношението, което има към литературата... Ако я изживява единствено като средство за самопрослава и робува на разюздания маркетинг, на заявените очаквания на средния читател, той принадлежи на злободневието и никога няма да свърже миналото с настоящето, защото за него просто няма бъдеще.
- Какво е мястото на писателя в обществото, как си го представяте през новия век? Има ли мисия и как я осъществява?
- Мисля, че ако не се погрижим сериозно да вдигнем средното културно равнище на нациите си, писателят - с изключение на малкото универсални автори - ще се превърне в атракция от сорта на долнокачествените телевизионни предавания. Не бива да губим и секунда в похода си срещу литературата за еднократна употреба, вместо която е по-лесно и удобно да гледаме видео, проснати на дивана. Ако след прочитането на една книга си останеш същия човек, какъв смисъл е имало написването й? Книгата трябва да те кара да разсъждаваш, да чувстваш, да те обогати вътрешно.
- Удоволствието от бавното четене - мисля, че и вие го споделяте... Какво ще остане от него, когато се смята, че бъдещето принадлежи на електронната книга, че Световната мрежа ще убие старомодния читател? Упадък или възход очаква литературата?
- Технологията, така или иначе, напредва постоянно, затова е добре да сме на висотата на положителния й развой. Вземете например компютъра, изместил пишещата машина: чудесно е да можеш да сглобяваш и разглобяваш текста, да го моделираш, както си пожелаеш. А иначе в Испания имаме такава поговорка: "Четенето е самотно удоволствие"...
- Какво мислите за "посредничеството" на превода и преводачите?
- Че е абсолютно необходимо. Най-добре е превеждащ и превеждан да се познават, да обменят мнения относно неизбежните си културни различия, да поддържат контакт. В случая с поезията, например, ми се струва почти абсурдно преводачът да не е и поет. То важи и за художествената проза... не че е нужно преводачът да е писател, но най-малкото трябва да е изкушен в литературата, да е добър читател, да долавя несъответствията между конотативен и денотативен език.
- Къде сред останалите гласове в съвременната испанска и световна литература поставяте своя? Редом с кого бихте се разположили?
- Аз съм си аз, Ана Мария Навалес... В съвременната панорама на испанската литература, казвам го с всичката скромност, на която съм способна, аз съм нетипичен автор. Както заради това, което пиша, така и защото в чужбина ме познават по-добре, отколкото в родината ми. През септември бях единствената испанска писателка, поканена на конгреса на жените-литератори в Торонто, после бях специален гост на панаира на книгата в Маями, а през юни отивам да изнеса поредица от лекции в Колорадо, където изучават моето творчество.
- Като нетипичен автор, имате ли следовници?
- Книгите ми се търсят и много от тях излизат неколкократно: "Лабиринтът на Кетцала" бе преиздаден 3-4 пъти, дори стихосбирките се изчерпват в 2-3 издания. Осем месеца след публикуването на "Устните на луната" се наложи да я преиздадат - значи хората ме четат. Предпочитам да съм сериозна писателка, отколкото да гоня продажби с бестселъри.
- Накрая, какво мислите за "малките" литератури, такива, като българската, писана на език, говорен от ограничен брой хора? Какво не им достига, за да излязат на световния пазар?
- Ето, делото на Рада Панчовска е като бумеранг, отива и се връща. Споменавам нея не само защото е моя преводачка, но и тъй като тя от години прави много за разпространението на модерната испанска литература в България и - благодарение на списанието, за което работя вече от 18 години, "Турия" - обратното, популяризира български автори в Испания. Списанието се разпространява навсякъде из страната и в катедрите по испанистика из цял свят, затова се стремим да поддържаме по-скоро високо ниво на преводите, такова, че да отговаря на качеството на представяната литература. В един от броевете например, имаме Елисавета Багряна, представена от Блага Димитрова... В друг ползвахме илюстрации от български художници...
- Цигарите, които пушите, са "Нобел"... Да ви пожелаем ли наградата с това име?
- Дори в най-лудешките си мечти не съм си я пожелавала. Но ще ви кажа нещо: стига ми, че я дадоха на Тони Морисън.
- Благодаря ви за отзивчивостта...
- Благодаря ви, че не ме попитахте дали съществува женска литература или как пишат жените!

15 декември 2000

Въпросите зададе Силвия Чолева
с преводаческата помощ на Нева Мичева


Поетесата Силвия Чолева е редактор в сп. "Сезон". Тя е автор на книгите "Детето на глухонемите", "Вход" и "Отиване Връщане". Под печат са сложени книгата фрагменти "Зими и лета", както и ръкописът й стихотворения "Внимателно".
Разговор с
испанската писателка
Ана Мария Навалес



Испанската поетеса и писателка Ана Мария Навалес е автор на "В думите" и "Остатъци от червен восък и вощеница", на "Следобедът на чайките", "Завръщането на Хулиета Олуейз" и "Лабиринтът на Кетцала", на "Ще намериш друго море" и "Море за фон", на "Написано в тишината"... Университетски преподавател, носител на много награди, с раснеща европейска популярност.