Европа e надеждата на Америка
Един от най-добрите критически анализи на отношенията, които напоследък поддържа моята страна с останалата част на света, принадлежи на Фаред Закария, издател на влиятелното списание "Foreign Affairs". В своя статия под заглавие "Кухата ни хегемония" Закария излага тезата си, че днес САЩ нямат представа какво да правят с мощта си, че нямат визия за по-добър свят, за осъществяването на който могат да помогнат. Няколко месеца преди Косовската криза Закария пророчески заяви: "Ние, американците, с готовност се захващаме с проблеми, които се решават с бомбардировки. Но игнорираме проблемите, които не могат да се преодолеят с този метод."
По-нататък Закария напомня на американците, че правителството им е "обявило, че възстановяването на Босна като самостоятелна, мултиетническа нация е от жизненоважно значение, но че освен това ясно е дало да се разбере, че нямаме намерение да плащаме високата цена, която то би струвало". Тази цена щеше да е смъртта на хиляди американски войници. От гледна точка на Закария днес Америка се опитва да обедини изолационизма от 20-те години на ХХ век с продължаващата претенция за хегемония, заявена по времето на Студената война. По мнението на Закария моето правителство комбинира самоуспокоителна арогантност с неспособност да влияе върху хода на световните процеси - освен спорадично, непредвидено и откъслечно.
Като американец, който все още се гордее със страната си, усещам у себе си съпротива да приема диагнозата на Закария. Но целият нагледен материал доказва нейната основателност. Америка вече не е надежден партньор, нито пък е сила, от която има полза на международната сцена. Постоянно нарастващият й егоизъм и малодушие допринесоха за отпадането на претенцията й, че играе ролята на морален ръководител, за което тя някога можеше да настоява, без това да изглежда абсурдно. Ако през следващите десетилетия някой трябва да поеме подобна ръководна роля в международните работи, то той трябва да се търси другаде. Най-вероятният източник е една самоуверена, разчитаща на себе си, горда и обединена Европа.
Като изключим спорадични инциденти (испано-американската война например и самодоволния изолационизъм от десетилетието след Първата световна война), през току-що завършилия век Съединените щати можеха с основание да претендират, че са нацията, която най-решително е олицетворявала идеалите на европейското Просвещение. Ако изключим ужасяващо жестоката расистка кастова система, завещана на САЩ от робството, ще видим, че моята страна се е опитвала по-интензивно от повечето останали страни да се приближи до идеалите на свободата, равенството и братството и че също толкова интензивно се е опитвала да разпространява тези идеали по целия свят.
Общоизвестно е, че състоятелността на някои, предприети от Америка мерки на международната сцена могат да бъдат поставени под въпрос. Но вярвам, че историците ще са принудени да признаят, че през XX век в отношенията на Америка с другите страни голяма роля е имал един великодушен идеализъм. Каквито и грешки и предателства да са били извършени във Версай, идеализмът на президента Уилсън е допринесъл съществено за формирането на Америка и на света.
Но нещата са се променили. Европейските интелектуалци, които се противопоставиха на отхвърлящия девиз от 50-те и 60-те години "Ami go home" ("Американци, вървете си вкъщи", бел. прев.) и хвалеха заслугите на Америка за освобождението на света от нацизма и сталинизма, днес все по-рядко имат повод да дават Америка за пример.
Възхитени от моята страна, те имаха всички основания да очакват, че след 1989 г. като единствена останала световна сила САЩ ще използват позицията си, за да формулират кохерентна, идеалистка, перспективна външна политика. Това не се случи. Днес главното усилие на моето правителство във външната политика е да се грижи нищо да не пречи на потока инвестиционен капитал извън националните граници.
Както Закария с право отбелязва, нашата претенция за хегемония се оказа куха. Моята страна вече няма морална мисия. Тя вече не изпитва желание да върши добро. Може да си върнем обратно правото да претендираме за хегемония, само ако решим да я използваме по друг начин, вместо с нея да затвърждаваме изискванията на Международния валутен фонд.
Ако ние, американците, успеем да стигнем до съгласие за начина, по който мощта на нашата страна би могла да се използва за постигане на егалитарно световно общество (начин, който да може да надживее дори смяната на президента), тогава евентуално ще бъдем в състояние да предложим на други нации материал за размисъл, а може би дори и за аналогична ориентация. В момента обаче другите нации нямат основание да очакват от САЩ нещо по-различно от спорадична противопожарна защита. Американското правителство взима отношение по куп проблеми, които възникват по цялата планета. Но неговите мнения не образуват единно цяло. Моето правителство очаква от съюзниците си в НАТО и от страните, на които оказва една или друга помощ, те да се съгласяват с неговите позиции. Но то не дава на чуждестранните ръководители нищо, което биха могли да използват, за да обяснят на избирателите си, защо в дадения случай постъпват правилно, като се съобразяват с американските желания.
С една дума, Америка не застава зад нищо определено. Естествено, американските президенти продължават да повтарят, че американците искат мирен и демократичен свят. Кой обаче не го иска? Този тип реторика не е достатъчен, за да съобщи на света какво да очаква от САЩ през идващите десетилетия. Малко основания имаме да вярваме, че Америка някога отново ще направи жертви за каузата на демокрацията. Може да бомбардираме, но няма да изпратим в бой пехотата. Продаваме огромни количества оръжие, но не бихме жертвали от печалбите си, продавайки само на добри съюзници. Може да се оплакваме от пораженията върху околната среда, но нямаме никакво желание да изразходваме пари, за да я защитим. Вайкаме се за бедността в Третия свят, но сме щастливи, че можем да печелим от нея. Щастливи сме дори, когато даваме възможност на по-богатата половина от американците да печели от това, че изнасяме работата на другата половина американци в страни, където дневната надница е само няколко долара.
В моята страна винаги е имало неща, които предизвикват пренебрежение, както и такива, които предизвикват възхищение. В миналото, мисля, преобладаваше второто. Затова бях написал и книга - "Горди със страната ни" - с която исках да напомня на съгражданите си някои достойни за възхищение неща, които сме постигнали ние, американците. Но едно е да препращаш към окуражаващи спомени, съвсем друго е да поддържаш надеждата, че Америка все още може да предложи морално лидерство. Не виждам основания за предположението, че в близко бъдеще тя ще е способна на такова лидерство. Имам много основания за този песимизъм, от които бих искал да изброя само три. Всяко от тях изглежда като индикатор за обрата към по-лошо в обществения живот на Америка, обрат, който допринася за изчезването на идеалистичната мечта.
Първо, американското работническо движение загуби много от мощта си. Погледнато от перспективата на моралното подобрение на американското общество, възходът на това движение беше най-важният процес през ХХ век. Профсъюзите накараха милиони американци да осъзнаят възможността за социална промяна и необходимостта да работят в страната си и отвъд океана за социална справедливост. За своите членове профсъюзите бях източник на морална сила и морална солидарност. Те заместиха имигрантските организации, които кръжаха около запазването на етнически традиции, с мултиетнически групи от засегнати граждани, които заедно носеха отговорност за една идеалистична политическа програма. Те дадоха витална подкрепа на изнесената от две партии политика от ерата на Труман.
Друга причина за бдителност по отношение на състоянието на общественото мнение в САЩ е религиозната десница. Докато в повечето европейски страни все по-малко се ходи на църква, в Америка това се случва все по-често и по-често. И то, защото старите протестантски верски общности - методистите, презвитерианците, унитаристите, постепенно се изместват от нови църкви, които са изградени като търговски предприятия. Духовниците от тези църкви оповестяват пред енориашите си, че Щатите са заплашени да попаднат в ръцете на мошеници, които искат да въведат правото на аборт, брака между еднополови, отмяната на смъртното наказание и по-високи данъци.
Посланието, които хората чуват от амвоните на телевангелистите и техните подражатели, няма нищо общо с Евангелието, така както то е продължавало да бъде проповядвано през прогресивните времена от началото на века; нито пък призовава за ликвидиране на расистката кастова система, който призив е присъствал в много проповеди по време на движението за граждански права между 1950 и 1970 г. Посланието по-скоро гласи, че "либералите" - а това значи всички, които започват да се замислят за разпределението на богатството, за печалбите и равните шансове - са както побъркани, така и неморални. Религиозната десница е взела Републиканската партия като заложник и с успех се опитва да превърне понятието "либерален" в израз, който никой политик от Демократическата партия, който иска да бъде избран, не би използвал, за да охарактеризира себе си.
Трета и последна причина за песимизъм по отношение на САЩ е, че почти никой вече не се интересува от избори, с изключение на средната класа от предградията. Нито профсъюзите, нито интелектуалците можаха да отбележат някакъв успех при опита да накарат бедните да гласуват за собствените си интереси, т.е. да подтикнат долните 50 % от американците към съпротива на офанзивата, подета срещу тях от президента Рейгън; офанзива, с която Републиканската партия все още е безрезервно ангажирана. Всеобщото избирателно право се считаше за гаранция, че Маркс се е заблуждавал, че икономическата тирания няма да замести политическата. Но избирателното право не се използва.
По тези и по други причини смятам, че в близко бъдеще европейците няма да имат за какво толкова да се възхищават на Америка или да я уважават. Ние и занапред ще предлагаме театъра на най-богатата страна в историята, която отказва да нахрани и да образова най-бедните си деца, а в същото време настоява за глобална икономическа полиция, която служи само за това да направи богатите й граждани още по-богати.
По тази причина, ако се опитам да погледна оптимистично на бъдещето на човечеството, се виждам оплетен във фантазиите как Йошка Фишер, Жак Ширак и другите застъпници на европейското обединение печелят от това, че успехът им при създаването на по-голяма политическа единица в Европа ще предизвика гордост - гордост, че си европеец. Когато тази гордост се появи, тя може да бъде придружена от нарастващо чувство за отговорност - от разбирането, че сега от Европа зависи светът да стане по-добро място.
Президентът Клинтън - може би най-интелигентният и начетен администратор на този пост от Уилсън насам, вероятно е дал израз на това разбиране, когато при заключителната си обиколка в Европа като президент настояваше Европа да поеме нови отговорности. Той очевидно не можеше открито и публично да заяви: "Ние станахме излишни. Отсега нататък зависи от вас." Но мисля, че нещо подобно е витаело в съзнанието му.
През осемгодишния си мандат Клинтън не беше в състояние да изгради морална външна политика - не защото не се опита, а защото, както и Уилсън преди него, си имаше работа с един, доминиран от Републиканците конгрес, който се е отвърнал от традиционните американски надежди и идеали. Понеже Републиканците не проявяват друг интерес към останалите държави, освен като към източник на печалби за американските инвеститори, и понеже по всяка вероятност те ще преобладават в Конгреса, независимо дали президентът е демократ или не, едва ли Америка ще направи нещо друго, освен да бомбардира - непредвидимо и вероятно безполезно.
За мен е много окуражаващо, че министър-председателите на Европа решиха да бойкотират Австрия, без предварително да се консултират с Вашингтон и че искат да съставят многонационален отряд за бързо реагиране, който да се справя с бъдещи кризи, като тези в Косово и Босна. Надявам се да продължат по този начин. Те, заедно с Путин трябва да заклеймят побъркания, жалък план на Америка да разтвори ядрен чадър над територията си. Смятам, че е вероятно те рано или късно да стигнат до мисълта, че НАТО е отживелица и че мантрата на Вашингтон, че "отбраната на Европа и отбраната на Съединените щати са неразривно свързани", е напълно изпразнена от съдържание.
Европейците трябва да прозрат, че един ненадежден трансатлантически съюзник е по-лош от липсата на трансатлантически съюзник. А и може ли някой да си представи, че нацията, която не искаше да изпрати пехотинци срещу разбойническите банди на Милошевич, ще се изложи на ядрен удар в борбата срещу евентуален руски империализъм?
Ако Европа е в състояние да игнорира Вашингтон и да последва съвета на Клинтън да вземе постепенно нещата в свои ръце, това би било най-доброто, което може да се случи на Америка. Защото то ще принуди американците да видят колко много са загубили от уважението на света - почти пълната и повсеместна американизация на масовата култура протече едновременно с почти пълната загуба на илюзиите за Америка като морален пример.
Силна и обединена Европа - Европа, която се е отказала от мисълта, че Америка може да решава проблемите й или да й казва какво да прави - тази Европа може да осени Америка със светкавичното прозрение, че е загубила съвестта и идеалите си. Такава Европа - и най-вече една Европа, която се оказва способна бързо и решително да се справи с фигури от рода на Милошевич и Садам Хюсеин - ще удиви американците, когато видят какво е станало с безспорната преди позиция на тяхната страна като "водач на свободния свят". Това удивление би могло да бъде началото на нашето морално обновление. В този смисъл Старият свят може да спаси Новия.
сп. Меркур, бр. 9/10, 2000 г.

Ричард Рорти
От немски Ирина Илиева

Проф. Ричард Рорти е смятан за най-значимия американски философ-неопрагматик на ХХ век. Изявеният защитник на постмодерния буржоазен либерализъм е познат у нас най-вече с книгата си "Случайност, ирония и солидарност", публикувана от ИК "Критика & Хуманизъм". Неговата академична лекция "Има ли конфликт между религия и наука?", произнесена на 14 юни 2000 в София, беше отпечатана в бр. 38/ 2000 на "Култура".