Инструментализация
на самочувствието


Имаше едно време, в което парадите си бяха неподправено удоволствие, храна за гладни души. В опърпаните социалистически години, когато дефицитът мъчеше удовлетворяването на потребностите, идеята за равенство беше взривявана от лъскавите "Чайки" на номенклатурата, а страхът да не би случайно да се превърнеш/да те набедят, че си петънце върху чистотата на идеологията, сковаваше всяка инициатива, маршът на военните по жълтите софийски павета въздигаше смачканото самочувствие на българския homo sociolisticus, помпаше го с гордост и с величие, че: "А-ха, само да се опитат гадните империалисти нещо да ни ударят и моментално ще им бухнем някоя ракетка по тъпите експлоататорски глави!" Лагерът, който като всяка империя се крепеше предимно на армията, поощряваше подобна празна горделивост, която заедно с някак си усещането за мощ, предизвиквано у индивида, го и приобщаваше към "строя", неусетно го караше да се чувства част от него. И вероятно тези идеологико-пропагандни задачи сториха така, че в годините на промяна военните паради бяха изтласкани и забравени, отстъпвайки място на други ритуали, като издигане на националния флаг например. До Гергьовден'2001 година обаче: на този ден парадът се върна, и то с целия си блясък, телевизията, както и преди, чинно го излъчи и всичко това ни навежда на мисълта, че нещо в отношението към него и към неговото време на апогей се е изменило: че ние или окончателно сме се отърсили от наслоенията на социализма и да изпълняваме неговите церемонии вече не ни притеснява, или пък някак си на подсъзнателно равнище неговите инструменти все още работят и определят подмолно поведението на цялото ни общество, ала най-вече и преди всичко на държавата.
Разбира се, най-горният, лесният пласт за разбиране на парада е ясен за всички - кризата в Македония. Действие на принципа "(По)казвам ти, дъще, сещай се, снахо!": за да бъде България "остров на стабилността" на Балканите ("island of stability", би казал Ивайло Дичев), тя трябва да демонстрира военна сила, да покаже милитаристичен капацитет, че може успешно да се отбранява, ако някой я принуди към подобен акт. Парадът тук е жест на мощ и предупреждение: "Имаме какво да изкараме, следователно имаме и как да се защитим, така че въобще не си помисляйте да ни закачате!"
Едновременно с това визуалната военна акция изпълнява и още една задача на близката прагматика: в предизборното време иде да яви, че страната ни не е вече чак толкова опоскана, че държавата ни има ресурс и че този ресурс е дело само на една и на никоя друга политическа сила. Парадът всъщност е висша форма, най-върховна еманация на прехласнатия етатизъм, който водеше управляващите през последните четири години: "Ето, вижте - казват ни те, - имаме добре въоръжена армия, която не се срамуваме да покажем; и това е така, защото ние бяхме на власт, тъй че помислете си как ще гласувате след 40 дни!" Жестът на парада като предизборен плакат.
Оттук вече пристигат може би двете най-важни негови функции: да възгордява от властта и да приобщава към властта. Всъщност тях постсоциалистическата държава директно възприема от социалистическата: позакърпва така малко посъдраното наше достойнство и ни вменява единството ни с техниката, бумтяща по площада, която трябва да припознаем като своя и съответно да сме удовлетворени от това, че я имаме. Случва се нещо подобно на описаното от Бодрияр в книгата "Политическа икономия на знака": също както дребният буржоа се сдобива с предметите на лукса, които е видял у аристокрацията, тъй и България като Великите сили се сдобива с играчките, вещите на войната и те й задават един по-престижен статут в световната геополитика - на регионална свръхсила.
Самоувереност, дело на милитаристичните инструменти, не на всекидневното благоденствие. Ако и икономически бедни, ние сме военно мощни и тази мощ трябва да ни надъхва да сме горди, че сме българи и че сме част от българската нация. Парадът като жест на национално самочувствие, въпреки че ни изхвърля от списъка на високоразвитите в списъка на най-бедните африкански държави, които също като нас се радват на супермодерни танкове, но не и на достатъчно и достижимо от обикновения човек потребление.
Ще попитате обаче: Къде все пак е мястото на телевизията във всичко това? Че как къде!? - учудвам се аз. Тя е ретранслаторът, вестоносецът, херолдът на всички тия послания, без нея те не биха могли да се случат. Тя, казано иначе, е единствено способната да съобщи парада така, че да приобщи българина. Което още веднъж ни напомня нещо, което никога, ама никога не трябва да забравяме: че преди да бъде информация, телевизията е най-вече манипулация; инструмент на властта, призван да вдъхва фалшиво самочувствие.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин