Новият идеологически маркетинг
или хиена с компютър
В доста социологически и несоциологически среди напоследък не е политически коректно да критикуваш логиката на късния капитализъм и да се наричаш последовател на Бурдийо (особено ако искаш да "вземеш европейски пари"). Статиите на големия френски социолог срещу "хитростите на империалистическия разум" и срещу "новата планетарна вулгата" - превеждани и в "Култура" - все по-често предизвикват пренебрежителна или поне снизходителна усмивка. Подразнен от "насрещния огън... срещу неолибералното нашествие" (заглавие на книга на Бурдийо), друг социолог го оприличава на сталиниста Жан Канапа, нарекъл Сартър "хиена с пишеща машина". Да, сигурно "империализмът" не е хиена с компютър, но не посочва ли този нарочно предизвикателен и привидно сталинистки език на Бурдийо неомаловажими тенденции на новия глобален ред? Защото задачата на критическата му социология (да се прави автономна наука, която да е "на страната на Просвещението, т.е. на демистификацията"), е различна от тази на т.нар. "think tanks", чиито "безупречни policy papers" всъщност легитимират този нов ред, създавайки "илюзия за рационалност на мерки, взети другаде, по други критерии".
Повод да се питам за тези тенденции е не конюнктурната предизборна злоупотреба с понятието "рационалност" (тази седмица ми втръсна да го чувам и от просветените политолози, и от непросветените политици, и от просветения, или полу-, монарх, или полу-), а нуждата наистина от рефлексия върху нашумялата напоследък доктрина за "zero tolerence", за новото "голямо затваряне". Едно "затваряне" с различна рационалност от тази в класическото модерно общество на "дисциплинарната, нормализиращата власт", ако използвам формулата на Мишел Фуко. Става дума за залеза на Welfare State, за преосмисляне на мисията на държавата, за превръщането на социалната държава в наказателна държава.
На това е посветена книгата на един от най-известните сътрудници на Бурдийо, американския социолог от университета в Калифорния, Бъркли, Лоик Вакан "Затворите на нищетата". Тя анализира новата сплав "гето-затвор", криминализирането на бедните, новите схващания за социалните неравенства и за "zero tolerence", "странната симбиоза между новата европейска левица и крайно реакционната американска десница около идеята за "лошите бедни".
Странен е наистина фактът, че тъкмо тези, които говорят за "минимум държава", разчитат в същото време на "максимум държава" в наказателните практики, че тъкмо те си припомнят метафората за "твърдата й наказателна ръка", която да помете "нецивилностите" и да донесе сигурност. Не случайно на полицията в Ню Йорк е даден в последните пет години 40 на сто по-голям бюджет, четири пъти повече от кредитите за обществени болници. И не случайно е въведен вечерен час за младежите от "опасните квартали". А това е само малък детайл от описаните ултрарепресивни наказателни мерки (zero tolerence). Също както и друг симптоматичен детайл: негрите, които са 13% от консуматорите на наркотици в САЩ (което съответства и на демографското им относително тегло), са една трета от арестуваните и една четвърт от лежащите в затвор.
От друга страна, държавата се разтоварва от отговорностите си за социалния и икономическия произход на несигурността и се обръща към индивидуална отговорност на обитателите на "не-цивилните зони". Сред политологическите книги, написани в този ключ, се шири убеждението, че "основното разцепление в нашето (американското - б.м.) общество не е между бедни и богати" а "между тези, които са способни, и тези, които не са способни да отговорят за самите себе си". Говори се за нов подход не само към бедността, но и към индивидуалното поведение - подход, освободен от "социологизма", т.е. от приемането, че нищетата има социални причини и изисква социални реформи (което било резултат на "перверзията на социалния егалитарен модел, появил се с Френската революция"). Във философия, където обществото се схваща като прост набор от индивиди, е естествено да се смята, че "най-сигурният източник на престъплението е самият престъпник"; а расовите и социалните неравенства отразяват най-вече "когнитивния капацитет". Тези цитати са главно от бестселъра на политолога Чарлз Мъри, ключова фигура в преструктурирането на теориите за социалната политика. Книгата му "Изчезващата основа. Американската социална политика 1950-1980 г." е създадена в резултат на щедра социална поръчка и лансирана от известния Манхатън think tank институт. Тя е масово тиражирана, защото показвала как помощта за бедните е отговорна за нарастването на бедността чрез стимулираната от нея неактивност и моралното израждане на низините, обединяването им в нелегитимни съюзи, причинили различни социални беди. Чарлз Мъри вярва, че новото меритократическо общество най-накрая е настъпило. Както вярва в т.нар. "зависимост на бедните", неспособност да работят поради социална некомпетентност и морална неспособност, "морална бедност". По този начин разделението на социалните класи е подменено с "компетентни - некомпетентни" и "отговорни - безотговорни". Затова на държавата се гледа като на настойник, можещ да победи пасивността на бедните и "стила им на живот". Разчита се на това тя да престане да бъде държава-майка и да се превърне в държава-баща - не welfare, а workfare. Така "социалната работа и работата на полицията започват да се подчиняват на една и съща логика" - логиката на контролиране ("супервизиране") и на "поправяне на намаленото поведение" на представителите на низините. Логично е - щом бедността се дължи не на социалните филтри, а на поведението на бедните, то тогава самото поведение трябва да се промени.
Описани са множество тенденции в наказателната система: вертикална експанзия на системата, т.е. нарастване на броя на затворените; хоризонтално разширяване на наказателната мрежа - расте броят на криминалните досиета, ефикасността на електронния надзор е голяма, една трета от мъжкото население на страната е дори генетично картотекирано. Впрочем последното е свидетелство, че се цели не връщане в обществото, а изолиране на опасните групи. Други тенденции са: увеличаването на бюджета; разцветът на частната затворническа индустрия; потъмняването на затворническото население. (Негрите са само 12 процента от населението, но са на първо място сред затворените.) А бързото увеличаване на различието на шансовете на белите и черните да попаднат в затвора не следва от внезапно нарасналата склонност на едните да извършат престъпление, а издава нова политика. Наистина, гетото и затворът се допълват. И е видима връзката между затвора и пазара на неквалифицирания труд: затворът намалява безработицата - изтегля насила милиони хора от населението, "търсещо работа", и същевременно прави "ненаемаеми" много хора.
Вакан очертава проникването на подобни тенденции в Европа. Дават се много данни за успоредна еволюция на кривата на безработицата и наказателните мерки: маргинализираните на пазара на труда индивиди се наказват повече; в обществото се набелязват групи, по-лесно подлагани на полицейски контрол; чужденците в европейските затвори са много повече от местните жители и разликата между двете категории расте. Явен е процес на криминализация на имигрантите. В медиите, експлоатиращи ксенофобските настроения, имигрантите са се превърнали в удобен враг, моделиран посредством една от класическите фигури на реакционната реторика - тропата за заплахата; призовава се към политиката "закон и ред", за да се защити застрашената демокрация от "етнически населени зони" в покрайнините на градовете. В Англия е приет един от най-репресивните наказателни закони, отменящ doli incapax за децата от 10 до 13 години; под егидата на фирма на нео-лейбъристкото правителство през 1998 година в Кент отваря врати първият затвор за деца. Започва приватизацията на затворите. (Частното затваряне, казват тинк-танковете от "Адам Смит институт", щяло "да намали разходите и да подобри продукта". Изрядна е наистина логиката на пазара.) Така отново идваме до основен въпрос - кой всъщност произвежда "данните" и в какви социални и политически "мрежи" функционират те? Какви са функциите на експертите, какъв е приносът на тинк-танковете към спиралата на затварянето? Не е ли параноично да се твърди, че "Манхатън е ковачницата на новия наказателен разум" (по заглавието на една от главите на книгата)? Каква е действителната роля на подобни на "Манхатън Институт" учреждения в разпространението на новия език и "новата планетарна вулгата"? Което за мен е свързано с по-общия въпрос - какво значи да се прави днес автономна критическа наука.
За неолибералното нашествие в такъв ракурс става дума още в съвместната скандална статия-манифест на Вакан и Бурдийо "За хитростите на империалистическия разум". Тя е против налагането на парадигмата на пазара в социалните науки и "макдонализацията на мисленето", против културния империализъм, против огромното символно насилие и глобализацията на темите и термините на социалните науки. Защото е налице "фалшиво универсализиране" и налагане на "варварски понятия", на аисторически обяснителни схеми и на теории, които не отчитат историческите контексти на своята произведеност и на своята приложимост. Налице са и нови политики на фондациите; медиатизиране на науката; изтъняваща разлика между университетското издание и комерсиалното издание. Пример за такъв тип понятия и теории са "мултикултурализъм", "underclass" или пък дошлият след "края на историята" "флексибилитет", т.е."гъвкавост" - термин, който носи в себе си цяла една философия на обществото, препраща към "по-малкото държава", към превръщането в универсална норма на гъвкавия трудов договор, гъвкавото заплащане, гъвкавото наемане; и нова гама от обяснителни схеми, които стават онтология на новия социален свят. Теориите и понятията се глобализират благодарение на съучастието - съзнателно и не, пряко или не - на различните "проводници" в различните страни. Протича процес на "натурализация на схемите на неолибералната мисъл, чиято доминация се налага от 20 години благодарение на подривната дейност на think tanks и на техните съюзници в политическото и журналистическото поле." Разбира се, не експертите са основният двигател на процеса.
Ще дам пример с понятието underclass, което Вакан обсъжда в друг труд върху гетото. Понятието е въведено от шведския икономист и социолог Гюнар Мирдал и в първоначалния си вариант - през 40-те години - то не обозначава единствено лошите бедни, криминалните, бездейните, алкохолиците, малоумните... С новите си конотации underclass се появява по време на голямата стачка през 1977 година като заглавие в "Тайм", после на корицата на книгата на журналиста Kен Алуета и т.н. - до днес, когато е навсякъде. Свързано е с гигантски програми на големи фондации с типичната иконография - гангстери, самотни майки с деца, чакащи социални помощи... Но така понятието съдейства да се диаболизира цяла една група, да се изолират символно огромни маси от хора. Този общ и размит термин позволява символни манипулации, стесняване или разширяване на групата според идеологическите интереси на момента. Но винаги освобождава от колективна отговорност - доколкото обозначава сбор от индивиди, носещи вътре в себе си зародиша на своето зло. Така теориите за underclass всъщност допринасят, както забелязва Вакан, "да се маскира истинската причина за де-цивилизоването, в смисъла на Елиас, на гетото - политическата воля да се остави да гние".
Всичко това ни връща към проблема за застрашената днес автономия на социалните изследвания наред с автономията на всички онези форми на културно производство, възникнали не да "обслужват пазара". Апологетите му мислят почти по логиката на комунистическия партсекретар от романа на Андрей Платонов, който твърди, че душата щяла "да дойде от материализма". Налице са нови форми на ирационалност под булото на разума, когато математическата фикция за пазара става политическа програма за действие и публичните институции са омаломощени; когато има пазар, но няма агора. А публичният дебат е за продан.

Лиляна Деянова

Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра "Социология" в СУ "Св. Климент Охридски". По-известни публикации: "Социология на символните форми" (1996), "Травматични места на колективната памет" (2000). Съставител на "Социология на личността", "Биография, памет, разказ", "Духът на "Анали", "Медии и преход" (в съавторство).