В критиката -
обратното на обратното


Неотдавна се зачетох в един представителен сборник с българска критика докъм средата на 80-те. Прелиствах десетки, стотици страници и все повече се чувствах изгубена в море от думи, от фризирани фрази без ясен смисъл и здрава логика; изпитах болезнена липса на идеи и проблеми, на вярата, че критиката все пак умее да казва нещо. Не трябва да се заблуждаваме обаче, че литературстващият есеизъм е специфично тоталитарна практика. Той има дълбоки корени в българската критика още от началото на века и представлява изключително упорита традиция, която невидимо изразява идеята, че критикът е неуспялата другост на добрия писател. Никак не е чудно тогава, че едно младо поколение литератори, научно възпитани през 90-те години, навлизат в нея откъм другия полюс на желанието да говорят философски концептуално и на технически овладян хуманитарен жаргон. Вгледайте се в корицата на книгата, която представя Сабоурин. Още заглавието, "Изследвания", носи един рационалистки-техницизиран, лабораторно-експериментален аспект: това са изследванията на биолога, на лекаря, на учения-химик... Те няма да ни разказват литературата, а ще проучват, изследват, разпитват тялото на нейното битие. В тази насока на внушение портретът на д-р Ханс Кох от Ото Дикс на корицата е намерен чудесно. Той въплъщава безмилостната проницателност, техническата перфектност и садистичната доброжелателност на научното знание върху фона на медицински инструментариум, който извиква ледени тръпки у всеки нормален човек. Д-р Кох е мястото, където науката обсебва човешкото тяло. Неговите голи, космати ръце с безмилостно запретнати ръкави проработват по странен начин в писането на младия критик. Текстът му е безжалостно претоварен с идеи; всяко изречение се мъчи да побере почти толкова идеи, колкото и синтагми, а самите изречения могат да достигат ужасяваща дължина - на една страница изброих 27 реда. Желанието да кажеш всичко и отведнъж може да изглежда научно перфектно, но то не взема предвид факта, че човекът-читател не може да понесе подобно натоварване и бързо изпада в умора, последвана от отегчение. А отегчението ще бъде несправедлива реакция към книгата на Сабоурин. Макар и събрана по малко прибързан начин - симптоматичен посвоему - тя има какво да каже, и в двата плана, на които залага: като интересни попадения в анализ на текста и като дневник на младата модерна душевност. Фрагментарният характер на текстовете в книгата може да бъде приет като израз на определена мисловна, дори вид модерна, нагласа. Той обаче работи по-успешно в мрежата от кратки, асоциативно-субективни наблюдения върху филми, отколкото като критически подход към Пенчо Славейков или Емилиян Станев, където оставя усещането за нещо започнато-и-несвършено, за неизпълнено обещание. В преобладаващата си част стилът на книгата проблематизира собственото си (право на) съществуване. От една страна, той е претоварен с чуждоезикова терминология, демонстрира модерна хуманитарна начетеност, притиска с желанието да бъде знание. От друга страна - говори страстно-напрегнато, с една скрита патетика на желанието да бъде чут и споделен отвъд нивото на мисълта, почти като любовно-телесно усещане. Тази особена смесица между херметизъм на израза и потисната страст във внушението би могла да въздейства истински съблазнително, ако намери някакво по-просторно в тематично отношение и по-концептуално подредено поле на изява. В противен случай бунтът на младата критика заплашва да докосне старата "обратност" на милата родна традиция и да извика наново призрака на вездесъщия есеизъм.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Владимир Сабоурин. Изследвания. Литература\Модерност. Теология. Кино. Издателство Графити.
С. 2000.