С нов ключ към света-Йовков
Тази не особено оригинална метафора упорито се наби в съзнанието ми като обобщено внушение от новата книга на Милена Кирова "Йордан Йовков. Митове и митологии" (издателство "Полис", 2001). Книга, чийто основен изследователски патос е в оттласкването от традицията да се пристъпва към Йовковия художествен свят с прекалено универсализирания (и именно поради това и доста попритъпен) ключ на един стереотипно разбиран хуманизъм. Като истинско предизвикателство в това отношение прозвучава основополагащата уводна глава "Митът за хуманизма на Йовков". Но, независимо от някои неизбежни в подобни случаи (и признати от самата авторка) пресилвания в обобщенията, това въведение в книгата разкрива твърде убедително и причините за трайното повтаряне на една поразному мотивирана, но еднакво митостроителна схема в рецепцията на Йовков, и основанията на изследователката да очертае в това отношение една съвсем нова критическа перспектива.
Разграничавайки се категорично и от традиционния интерес към авторовата душевност и творчески интенции, и от узаконените от десетилетия "етистични колективни нагласи" при прочита на Йовков, Милена Кирова прави един прецизно промислен като научна постановка и аналитично разгърнат като аргументация опит да прочете "текста- Йовков" и да обясни потребността от неговата поява, излизайки от идеята, че определящ за специфичния му облик е неговият мирогледен, структуроопределящ митологизъм. За тази цел тя пристъпва към критическия му анализ с оригинален интердисциплинарен подход, опрян върху дълбокото й съпричастие към съвременните търсения на хуманитаристиката и отварящ литературознанието към психоанализата, антропологията, история на религиите, социологията, Gender Studies. Но това не е насилваща художествения материал самоцелна новост, а действително търсене на най-адекватния за неговото своеобразие подход.
Ни най-малко не съм склонна да подценявам направеното от българската критика по отношение на Йовков (или "текста-Йовков", както предпочита да се изразява авторката). Мисля, че в създаваните от 20-те години до днес критически отзиви и изследвания могат да се открият не малко проникновени наблюдения върху неговото своеобразие. Но изследването на Милена Кирова не просто обогатява и задълбочава наблюденията върху това своеобразие, а търси и намира негово обяснение - в това, че митологичното мислене като иманентна характеристика на Йовковия текст изгражда модели на една всъщност отвъд-индивидуална "извисена човешкост".
Своеобразното художествено присъствие в Йовковата проза на митологични структури е обстойно показано в конкретните анализи от трите обширни глави - "Елевзинската парадигма", "От плача до насилието: ставане на мъжа" и "Третият", - където основните групи Йовкови герои се разглеждат като въплъщение на "способността на индивидуалното да обема различни човешки позиции в репертоара на универсално-човешките проявления". Една сближаваща ги с митологичните образи художествена същност, която обуславя наличието на неподвластни на реалистичната битова и психологическа логика моменти в поведението им, както и специфичното им необвързано непременно с идентификацията възприемане от читателя.
В митологичния тип естетическо мислене в утвърдени традиционни модели убедително се открива причината и за отказа на Йовковата проза от модерната наративност, и за свободната лекота, с която тя поглъща образи и мотиви от чужди текстове, и за вярно доловената нейна неизбежна в този план връзка с масовата култура на времето, с тривиалното, дори шлагерното. Един според мен твърде интересен приносен момент в изследването.
Като особено съществена заслуга на книгата виждам задълбочения опит да се обоснове и самата потребност от появата на Йовковия тип литература - обосновка, която се търси в апокалиптичните настроения и обусловени от тях духовни нагласи в периода между двете световни войни, неслучайно породили общ митопоетически импулс в европейската научна и художествена мисъл. Главата "Йовков в контекста на историческата потребност от себе си" логично изяснява потребността от появата на Йовков в българския духовен живот, както и обстоятелството защо всъщност още приживе той е вече възприет като класик. (Защото "класика не на последно място значи умението да се пишат добре митологичните потребности на някакво време"- както изрично изтъква изследователката). Тази заключителна глава въобще заслужава особено внимание, тъй като в нея се развиват будещи размисли и въпроси идеи, които могат да се отнесат по-цялостно и към други явления в българската литература от този период.
Богата на тънки наблюдения, оригинални интерпретации и нови изводи по отношение на Йовковия художествен свят, книгата на Милена Кирова "Йордан Йовков. Митове и митология" има своето значение и в по-широк методологически план като едно изразително конкретно доказателство за научните възможности на съвременните интердисциплинарни стратегии в полето на литературознанието.

Милена Цанева