Теб трябва да попитам
Седим в редакцията. Един от нас, носителят на повече спомени, го започва отдалеко - едва стига до въпросите си. Съкратено може да се предаде така: Беше отдавна, дори преди началото на прехода. Вървяхме с теб по улиците и се опитвахме да формулираме онова, което тегнеше в недоизказаното. Не зная дали си спомняш как пред кино "Сердика" изведнъж разбрахме, че "Чумата" на Камю е Книга, която може да ни даде кураж и смисъл в безсмислието. Говорехме - сега си го спомням и с хумор, но и с умиление - за отстояването на кулата, независимо какво става с крепостта като цяло. Бяхме не чак толкова млади, но толкова незрели! Често се сещам за този ни разговор. Поне винаги, когато стане дума за теб. Години по-късно ти издаваше "Глас", след това се втурна в прояви на активност, след това отиде в Америка... През цялото това време пишеше и превеждаше стихове. Стигам до въпросите ми: Кои са кулите, които браниш днес? Какво стана или става с крепостта? Какво от онова време пренесе/преведе до днес? Защо си в Америка: бягство ли е, или търсене на неизпитани предизвикателства, желание за самодоказване?

Владимир Левчев: Очевидно са били въздушни кули... Особено през последните 10 години толкова кули смених - ако говорим в буквалния смисъл, колко градове и места на живот и работа и т. н. Разбира се, човек винаги смята, че остава горе-долу на същите позиции, но те също се променят, и то без да забележим. Да, променял съм позициите си - практично и рязко. Напоследък се чувствам по-свободен в България, отколкото, когато живеех тук. Понеже, когато живееш в една страна, не я забелязваш, тя е целият ти свят. Сега съм във Вашингтон и България за мен стана някакво друго място. Когато синът ми беше малък, мислеше, че България се намира в Ню Йорк, защото оттам летяхме за София.
Марин Бодаков: Това някакъв нов патриотизъм ли е?
Владимир Левчев: България е мястото, което ме интересува, когато пиша и когато преподавам. Не съм станал от тези националисти, за които национализмът означава да мразиш целия останал свят. Обратното, Америка може да те научи да бъдеш едновременно националист и толерантен, приятелски настроен към съседите си.
Марин Бодаков: След 10 ноември 1989 баща ти написа едно горделиво стихотворение, което се казваше "Аз, който не избягах от Помпей". Питам те политически, ти не се ли чувстваш избягал?
Владимир Левчев: Лавата тече ли вече? Поне външно България ми харесва. Е, от миналата година не се е променила много. Наистина, едно е да дойдеш за малко, друго е да живееш тук. Трудно се живее, но чак лава не съм видял.
Марин Бодаков: Ти напусна "Литературен вестник" след несъгласието си с гладната стачка на Едвин Сугарев. Кои от някогашните ти "врагове" днес отново са ти приятели?
Владимир Левчев: Имал съм врагове, които сами са се определяли като такива. Аз никого не съм виждал като свой враг, днес пък - още по-малко. На четенето ми сега дойдоха хора, които помежду си не си говорят. Но по отделно са мои приятели. Това, общо взето, ме радва.
Никола Вандов: Там, където си сега, има ли подобни деления?
Владимир Левчев: Самите американци не го осъзнаваха, но изведнъж излезе, че и в Америка има страхотно политическо разделение на консерватори и либерали. Разбира се, консерваторите гласуват за Буш, либералите - за Гор. Да направя едно уточнение. У нас в Европа либерал изобщо не означава "ляв". В Америка либерал и социалист означава едно и също. Слушайки политиците, човек ще си помисли, че консерваторите и либералите са се хванали гуша за гуша. Всъщност не е така. Аз не знам каква е партийната принадлежност на моите познати. Може да стане дума в разговор, особено по време на изборите, но това няма да промени нещата между нас.
Марин Бодаков: Има ли такова хващане гуша за гуша в литературата? Въобще какво е американската литература сега?
Владимир Левчев: Американската литература е абсолютно децентрализирана. Хората са толкова далече един от друг, че фактически няма възможност да се хванат за гушите. Има някакви полемики, но изданията са такива, че всяко едно си публикува своите хора и не се занимава толкова много с коментирането на другите издания. Изданията са много строго профилирани. Примерно, "Poetry" - най-доброто списание за поезия, което излиза в Чикаго, "Paris Revue" публикуват само поезия и кратки рецензии за поетични книги. Тоест читателският му кръг е много тесен.
Никола Вандов: Колко - 1000, 2000, 5000 души?
Владимир Левчев: Нямам никаква представа. Но 1000 екземпляра е добър тираж за стихосбирка. Ако е над 1000, очевидно е много успешна книга. "Нюйоркър" е най-престижното място за публикуване на стихове, но там публикуват нобелови или пулицърови лауреати, хора от най-висока класа. То е едно от малкото списания, които не са за поезия, но публикуват и стихове. Иначе нещата са доста фрагментирани или, по-точно, специализирани. Между изданията няма конфликти като тукашните, защото не са идеологически издания, а са по-скоро израз на вкуса на своя редактор. Редица литературни притурки веднъж седмично информират американците за литературата по света или за новоизлезли книги. Същото може да се каже и за радиостанциите. Не зная дали тук е станало така, но там, като си карам колата, съм си сложил една станция джаз, една станция музика от 60-те, една станция хардрок, една станция класическа музика. Всяка станция е профилирана в един вид музика и повечето от тях нямат никакви новини. Най-много да кажат прогнозата за времето или някой политически виц. За съжаление, в момента в Америка има по-голяма публика за поезия, отколкото в България.
Марин Бодаков: В Щатите ти стана университетски човек, преподаваш. Каква е връзката между академията и лириката?
Владимир Левчев: Във всички университети има класове по творческо писане. Дори не само в университетите - във Вашингтон има писателски център със занятия по творческо писане. Тези класове не могат да научат хората да пишат стихотворения, но ще ги научат на нещо по-важно: да четат стихове. Защото има много хора, които не знаят как да четат. Те не разбират от поезия, но я пишат. Мислят си, че няма занаят в тази работа. Просто си изливаш душата в свободен стих, защото не можеш да пишеш в римуван. Както е казал Т. С. Елиът, за човек, който иска да свърши добра работа, никой стих не е свободен.
Марин Бодаков: Как протича твоята работна седмица?
Владимир Левчев: Сутрин ставам в 6 часа. Имам час път до работа. Часовете ми почват в 8. Връщам се вечерта. В 6 вземам сина си от училище, до 9.30 не мога да работя нищо. И когато той легне да спи, работя до 2-3 през нощта. И така е непрекъснато.
Марин Бодаков: Какви курсове водиш сега?
Владимир Левчев: Миналия семестър водих четири класа, от които само един беше чиста литература - "Cоllege writing". Няма голяма разлика между тях. Единият ми клас се казва "Литературата в контекста на историята" и там има много балкански неща. Този семестър избрах Андрич, Кадаре и Казандзакис. Ако остане време, мога да им дам нещо по-ново - Данило Киш, Павич. От българската литература, за съжаление, няма добре преведен роман, който да мога да преподавам. Дори Радичков не е преведен. Преподавам "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев, преведен е през 60-те и е подходящ за темата за Балканските войни. Разбира се, преподавам поезия: Борис Христов, Васко Попа, Одисеас Елитис, Константинос Кавафис... Колкото стигне времето. Обикновено остава много малко. И докато стигна до Румъния и Турция, времето свършва. Предпочитам да се концентрирам върху отделни автори и произведения, а не върху списъци от имена, които нищо не им говорят. Другият ми клас се казва "Литература и социално недоволство". Той е за източноевропейски неща: Хавел, Михник, Цветан Тодоров, Солженицин, Бродски, малко политическа литература. Правя паралели: давам им "Силата на безсилните" на Хавел и "Комунистическия манифест" на Маркс, защото и двата текста са политически манифести. Или "Писма от затвора" на Михник и "Писма от Бърнингамския затвор" на Мартин Лутър Кинг.
Марин Бодаков: Сега, когато в Щатите преведоха спорната книга на баща ти "Ти си следващият", ще им я даваш ли сред препоръчителните четива?
Владимир Левчев: Не. Нито от себе си им давам, нито от баща ми. Повечето от студентите ми имат съвсем стериотипни идеи. Опитвам се да им обясня, че то комунизмът, че е лош, лош е, но разликата примерно между Чехословакия и Унгария, от една страна, и Северна Корея или Камбоджа, от друга, е такава, каквато е между САЩ и Бангладеш - и двете са капиталистически държави, но има известна разлика между тях, нали? Мъча се студентите ми да нямат учебникарски представи, а да разберат комунизма по-ясно, с всичките му ужаси. Просто не искам да мислят в полярността черно/бяло. Най-смешното е, че в първи курс срещнах такива деца, които не са чували името Брежнев. За тях събитията от 1989 година са толкова отдалечени, колкото е и Втората световна война. Затова комунизмът не ги плаши, той плашеше поколението на родителите им. Моите студенти знаят за комунизма точно толкова, колкото и за фашизма.
Марин Бодаков: Смяташ ли, че литературата може да бъде инструмент за създаване на разлики между 1989 и 1945?
Владимир Левчев: Въпросът е да се знаят фактите. Давам им да гледат "Изпепелени от слънцето" на Михалков, "Ъндърграунд" на Кустурица и "Преди дъжда" на македонския режисьор Милчо Манчевски. "Човекът от желязо" на Вайда, да речем, им дава ясна визуална представа за нещата преди Ярузелски да дойде на власт. Задавам и някои въпроси от по-абстрактен план. Как Цветан Тодоров в "На предела" говори за същността на човешкия морал, става ли човек по-морален в определени ситуации? Тези работи много ги вълнуват, защото могат да свържат абстрактните въпроси с личния си опит. Когато говорим за ненасилствените протести, говорим за Ганди, Кинг, най-вече за Михник. Те веднага свързват това с протестите пред Световната банка или със събитията в Сиатъл. Някои мои студенти имат доста леви позиции, но не са комунисти. Те въобще не знаят какво е комунизмът. Те са просто левичари или зелени.
Никола Вандов: Как си обясняваш, че студентите ти избират тези курсове, та в тях няма перспектива за печелене на пари?
Владимир Левчев: Класовете по писане са задължителни, не са по избор. Всеки висшист трябва да може да се изразява писмено. Колкото за литературните класове, те са малки. Ако събера 8-9 студента, съм добре. Въпреки че има интерес към Балканите, трудно се събират повече хора. Там системата на обучение е доста по-рационална. През целия семестър имат домашни, особено в класовете по писане съм длъжен да им давам всяка седмица нещо да пишат. А човек като пише, трябва и да чете, защото пише върху нещо. В края на семестъра няма нужда от изпит. Има "final paper", за който те сами трябва да прочетат нещо извън онова, което сме чели в клас.
Никола Вандов: Може ли да се живее само от добра поезия или от писане на добри разкази?
Владимир Левчев: Не. Дори моят учител, преводач и приятел, поетът Хенри Тейлър, носител на Пулицърова награда, едно лято вземаше допълнително класове, защото синът му трябваше да влиза в колеж и се нуждаеше от повече пари. Този човек се изхранва с преподаване. За поезия пари не дават. Ако пишеш развлекателна проза или документалистика, можеш да печелиш повече пари. Авторите предимно се занимават с преподаване.
Марин Бодаков: А какво правят поетите, които не са академични преподаватели?
Владимир Левчев: Горе-долу всички поети са в университетите. Не всички, разбира се, преподават поезия. В големите издателства могат да се препитават като редактори, но в малките издателства работят само по 1-2 души, и то за удоволствие, не за пари.
Никола Вандов: Излиза, че всякакви жалби и хленчове са неоснователни, след като в много по-богати страни това е нормалното положение...
Владимир Левчев: Тук, у нас има изключително много литературни издания. А България е колкото щата Вирджиния...
Марин Бодаков: Жив ли е "Глас"? Какво става след тукашното отпечатване на англоезичната му версия?
Владимир Левчев: Да, даже го давах на свои студенти, за да им помага в ученето. Сега има интернет-версия на "Глас", която за мен е по-важна. Публикувам българска и американска поезия и на двата езика. Нямам достатъчно време да отговарям на автори на непоискани за печат ръкописи. Това е обичайната практика, и то не заради елитарност. Получавам писма от най-невероятни места на света. Разбира се, и от много американци. Чувствам се някак неудобно, защото "Глас" няма редакция, а виртуално място в интернет.
Марин Бодаков: Мога да те питам прописа ли поезия на английски, но ми е по-интересно друго. Мислиш ли, че романът ти "Любовни писма до свободата" беше прочетен у нас?
Владимир Левчев: Не. Май вашият вестник беше единственият, който забеляза романа. Но това е изминал етап за мен.
Марин Бодаков: Питам те, защото при предишното ти интервю за "Култура" беше отбелязано, че тази книга в някакъв смисъл е най-отрицателната рецензия за "Ти си следващият", автобиографията на баща ти? Паднаха ли предубежденията спрямо теб?
Владимир Левчев: Теб трябва да те попитам дали са паднали. Не живея в България и заради тези предубеждения. Предполагам, че отпадат и поради смяната на поколенията. По-младите изобщо не знаят за какво става дума. Не вярвам хора, които са имали предразсъдъци спрямо мен преди да замина, сега да са се променили. Е, може да са избледнели. Защото дълго време не ги е ядосвала физиономията ми. Не мога да отговоря и дали ме четат в България, защото тиражите са толкова малки, че не зная какво значи да си четен. Последната ми книга "Небесни Балкани" е с тираж 500 броя. Сега имам един роман, на когото търся тук издател. Той не е на съвременна тема, но е на балканска.
Марин Бодаков: Написал си го на български?
Владимир Левчев: Разбира се, но и частично на македонски диалект. Покрай класовете си по балканска литература се зарових във фолклора. Тук никога не го бях правил. Прочетох Крали-Марковия епос - и българския, и сръбския. Исторически Крали Марко е бил съвсем маргинална фигура, дори мижитурка, макар че по това време всички са били мижитурки - и българският цар, и византийският император... Крали Марко накрая умира в битка в името на султана, а същевременно във фолклора на всички балкански народи той присъства като национален герой. Романът се нарича "Балканският принц". Написан е с чувство за хумор, не с патриотични фанфари.
Марин Бодаков: Май първото десетилетие на новия век ще е времето на романите. Доста хора твърдят, че пишат романи.
Владимир Левчев: Когато остарява, човек става по-бавен. И се изразява по-добре в проза, отколкото в поезия. Дори поетите, които не пишат романи, започват да пишат мемоари, някакви фрагменти...

София, декември 2000 г.

Разговор с
Владимир Левчев



Поетът Владимир Левчев (1957) е изкуствовед по образование. Преди 1989 издава инкриминираното литературно списание "Глас". Сред по-значимите му публикации са книгите "Кой сънува моя живот" (1983), "София под луната" (1991), "Раззеленяване на сухото дърво" (1994), "Край" (1994). Последната му книга на български е "Небесни Балкани" (2000). Превеждал е Кийтс, Елиът, Гинсбърг.
В началото на 90-те заминава за Съединените щати. В момента преподава в Департамента по английски на Джордж Уошингтън Юнивърсити в американската столица.