Някой прелетя над кукувичето гнездо
В началото на годината беше премиерата на "Полковникът птица" в Шаушпилхаус, Бон - за първи път на немска сцена. С Христо Бойчев се запознах на генералната репетиция. Тогава се срещнах и с режисьора, и с актьорите. Нещото, което ми каза режисьорът Франк Хофман, беше, че това е сложна пиеса. Отвърнах му, че тя е писана за сложни хора и за сложно време.
Нещото, което ми казаха актьорите, когато разбраха, че съм от България, беше: "Първо, трябваше да си представим, че сме българи, а после, че сме луди. Не беше лесно!" Направили са грешка. Трябвало е да си представят едното, другото идва от само себе си.
Актьорите са се пръснали във всички краища на сцената. Всеки държи в ръка своето послание и чака сигнал, за да го пусне на свобода. Между публиката и актьорите има парапет, а между точно тази публика и точно този текст има цяла психологическа бездна. Чува се шум от птичи крила, всичко излетя, заедно с полковника - отнесен от странен небесен асансьор. Ние с автора знаехме къде отиде душата му и откъде дойде лудостта му. Знаехме и други кодове в тази ода за лудите, защото имаме същата диагноза, която също лекуваме с летене. Сега седим зад парапета на сцената на Бонския театър и наблюдаваме как немците се опитват да се разболеят от нея.
В единия край на сцената стои телевизор - без говор и цвят. Той показва една и съща черно-бяла картина от Балканите. Тези пред него хвърлят от време на време умиротворителен поглед към екрана, който винаги изглежда еднакъв - с всички нюанси на черно-бялото, с образите на разни хора, говорещи на неразбираеми езици, водени от неразбираеми мисли, неразбираемо защо. Гледащите цъкат с език и се чудят как най-учтиво да сменят канала. И така, може би отчайващо дълго, докато не долети един Бойчевски юмрук, който да удари телевизора, за да се появи най-после едно цветно петно. А "Полковникът птица" е цяла дъга. Ако я забележим, значи не сме съвсем ослепели от прехода, както твърди авторът. И както можем да научим немската публика да става на крака, когато аплодира, така можем и да оцветим европейския й нос в бели, зелени и червени мисли, да кацнем на него, за да ни забележи.
"Полковникът" на Бойчев излетя от родното ни кукувиче гнездо и не само че разнесе цветна палитра из Европа, но и промени собствения ни далтонизъм. Ние самите много трудно можем да си представим собствените ни мисли - изричани от други физиономии, собствените ни действия - съдени от други закони, собствените ни възмездия - понесени от чужди плещи.
Франк Хофман беше превърнал нашата реалност в тяхна илюзия, нашият абсурден живот в техен приказен опит за летене. Актьорите пред нас сънуват и ние сме свидетели на тяхното подсъзнание. Разположена от всички страни на сцената "в квадрат", публиката сама затваря собственото си зрелище и единственият изход остава нагоре. Поглеждам стените на този инсцениран манастир и разбирам, че сме вградени в декора. Всеки от нас е поставен в светеща рамка и всяка редица от хора е стенопис. Режисьорът беше дал роля и на публиката. Парапетът пред нас се превърна в контур.
В новата пиеса на Христо Бойчев, "Жената на полковника", Уилям записва живота, защото само описан, той има смисъл. Аз му вярвам, затова описах срещата ми с "Полковникът птица" - ако не сте усещали как България може да бъде толкова близо, макар и на 2000 км, сега поне може да го прочетете. А такъв смисъл си струва да бъде записан.

Силвия Петрова
студентка по театрознание и кинознание в Германия