За царя и лъжливото овчарче
Фигурата на царя някак си предполага носталгичност, затова сега ще потъна в спомени.
В далечната 1989 г. - месец май - аз, заедно с Блага Димитрова и Петко Симеонов, се озовах в Париж на конференция за правата на човека. Тази конференция беше организирана, за да бъдат чути неформалите от източния блок. Паралелно с нея течеше друга една конференция - пак за правата на човека - но вече официална, на държавно равнище, в която участваше и тогавашният министър на външните работи на България Петър Младенов.
В случая обаче не конференциите са важните, нито съставът и поведението на официалната делегация, с която се оказахме в един хотел. Те са по-скоро фонът на една друга случка, по странен начин останала в главата ми, въпреки че тогава не й отдадох никакво значение.
Както един ден си седяхме в луксозния офис на Дими Паница, звънна телефонът и се обади, кой?, Симеон. От Мадрид. Блага, като най-важен и авторитетен член на "делегацията" ни, беше упълномощена да си общува с него. И след като поговориха за детството, за първата му учителка (която Блага познавала) и за други мили неща, царят каза, че иска да обядваме заедно и заради това ще дойде до Париж. Впоследствие, по някакви причини (доколкото си спомням, технически), царят не можа да дойде и обедът не се състоя. Но тогава, така или иначе, той за първи път се опита да влезе в контакт с българската алтернативна политическа реалност (както и да се чете днес, участието ни в онзи форум беше чисто политическо). От днешна позиция появата му изглежда психологически неподготвена, екзотична и т.н. Факт е обаче, че в момент, когато онази държава вече се пореше по шевовете, Симеон, макар и периферно (или както се изразява министър-председателят - виртуално), беше "изкушен" от някого да се обяви за политически аргумент. И перспектива.
Разбира се, не успя. Сега бихме казали, че пред тогавашното българско общество - перспективи и алтернативи бол. И най-немислима, нелепа беше царската.
Следващата му, вече реална поява в българските работи, беше през лятото на 1996 г. Кой го покани, защо го покани, каква беше ролята на тогавашната опозиция в организацията на триумфалното завръщане и посрещането с хляб и сол на "Орлов мост" - това е пак друга тема. Наблюдава се обаче едно знаменателно повторение на ситуацията - държавата пак се пукаше по шевовете, обществото пак беше изправено пред нуждата от нови перспективи и... алтернативи. И пак някой беше излъгал Симеон, че неговият час е дошъл... След като свърши черната работа обаче и доразклати и без друго клатещото се червено правителство, царят си беше изпратен по живо, по здраво обратно в Мадрид.
И ето че вече сме в 2001 година. Отново държавата е пред избор. И отново се пука по шевовете. И отново Симеон пристига, подмамен от някого (дали същият?) - пак да свърши някоя и друга черна работа; и пак да си върви. Само че, за разлика от приказката за лъжливото овчарче, третия път вълкът дошъл и... първо закусил с овчарчето.
Или както би казал Дачков, не е хубаво да се лъже. Понякога даже е опасно.

Копринка Червенкова