Подправки от чужбина
Толкова личното ми отношение към България се дължи на нейните личности. Имам някои особено любими български фигури, които познавам детайлно - Софроний Врачански и Неофит Рилски, например. И, разбира се - на моя приятел и учител Петър Динеков, както и на големия артист Йордан Радичков. Общо взето, така ги подреждам. Като млад славист в България имах привилегията да навляза пълноценно в средата на други колеги и големи преподаватели - Владимир Георгиев, Иван Леков. Петър Динеков се оказа най-важният, заради огромното количество информация и финият начин, по който успяваше да я подаде.

- Наричате с умиление Петър Динеков ваш "маестро", какво ви обединяваше?
- Никога не съм се явявал на изпит при него... той донякъде ми беше духовен наставник, източник на най-разнообразни интелигентни сведения. Независимо от сериозната разлика във възрастта ни - можеше да ми бъде баща - той умееше да се отнесе като с равен. Да, тъкмо в това се състояха големият талант и голямата човечност на Динеков: общуваше на равна нога дори с най-младите си студенти. Иначе не знам защо той също хранеше топло чувство към мен (в това съм сигурен, казвали са ми го и странични хора) - знам само, че изпитвах огромно удовлетворение всеки път, щом дойдех в България и с часове разговарях с него, у тях (сестра му Гена правеше чудна баница) или на "Кристал". Виждахме се и къде ли не по света, като представители на Международния комитет на славистите. Бяхме направо неразделни...
- Каприз ли е в днешно време изучаването на български в Италия?
- Завършването на българска филология като първа специалност е изключителна рядкост (струва ми се, че само в Неапол и Рим има подобна възможност, при това курсовете са от по двама-трима човека). Но нищо не пречи в програмата на изучаващите модерни езици и литератури да се вмъкнат допълнително една, две или три години българска култура. Аз например, бидейки преподавател по славистика (по старобългарски и църковнославянски като въведение в средновековните езици и литератури на всички православни славяни), горещо препоръчвам съчетанието от полски и български на студентите-русисти в Пиза. Нашата лекторка Ани Станчева има поне 12-14 много въодушевени студенти от втора специалност Българска филология, част от които защитават дипломна работа именно по български теми: ето, миналата година имахме едно изследване върху лингвистичните идеи на Раковски. Важното е как е замислен академичният процес, а не колко време се изучава българският - добрият лектор вдъхва любов към определени теми у студентите. Данило Манера, примерно, е завършил руска филология с дипломна работа върху Радичков.
- Има ли нещо, което ви впечатлява в най-новия езиков облик на България?
- Отрицателните тенденции тук са аналогични на тези в другите страни, плюс малко повече наивност и склонност към прекаленото количество заемки (средно-ниското равнище на езикова култура е част от всеобщия процес на глобализация). Но пък дори руският, един от могъщите езици със световно прочута литература, на равнище лексика и синтактични конструкции е едва наполовина славянски, останалото са чуждици. Напоследък в България спонтанно (поради снобизъм или Бог знае какво), в стремежа да се избягнат американизмите, бяха изровени позабравени турцизми. Аз, като почитател на балканската култура, съм искрено зарадван от този процес. "Сарафин" ми харесва повече от "чейнчаджия"... макар че " -джия" е също турско. Реално погледнато, всички пуристки кампании, балановски и други, всякога са завършвали с крах. Има места, като Франция, където на нетрадиционното и ненационалното се оказва решителен отпор, но това усърдие е направо смешно. И в Италия се изразява загриженост по повод "американизацията" на езика, но в действителност стабилно навлезлите думи от американското "есперанто" са съвсем малко на брой. България е като че ли по-уязвима, поради обстоятелството, че й липсва силно развито езиково и културно самосъзнание. Това се дължи на различни причини, като например, че вестниците през един продължителен период от време прекомерно си приличаха и лексиката им беше крайно ограничена... Помня, че веднъж прочетох в "Работническо дело" една статия от Людмила Живкова и се изумих - не толкова заради съдържанието й, колкото поради необичайната форма.
- Какво внесоха 90-те на ниво манталитет в България? Все се питаме какви сме, а ако си отговорим - недоумяваме "защо сме такива"... сякаш е нужен стереотип за вътрешно ползване.
- Търсенето на неславянска "българщина" от времената на Тангра и тем подобни са просто упражнения на въображението. Националната идентичност е плод на съвсем конкретни икономически и исторически фактори - безспорно съществуват някакви общи балкански характеристики, но обусловени от типа късен феодализъм, привнесен от турците; от трудностите, свързани с развитието на пазарния капитализъм. Общо взето, аз съм за материалното обяснение на нещата и отхвърлям прекалено идеалистичните настройки. Фанатизмът, фундаментализмът на желанието на някои да се чувстват на всяка цена "европейци", съдържа голяма доза лековерие и културна незрялост. Мисля, че върховете в българското развитие през който и да е период, и особено през XX в., са съвършено равностойни на интелектуалните и артистичните постижения в същите области в Европа, Америка, Азия... Пресилено и осакатяващо е в съвременната космополитна общност да се набляга на предполагаеми "духовни" параметри, които нищо не обясняват. Друго нещо е културният контекст. Проблемът с чувството за малоценност (защото донякъде за това става дума) е, че колкото повече се обсъжда, толкова по-дълбоко се насажда. Човешките ценности би трябвало да са еднакви навсякъде и хора на добрата воля да противодействат на несправедливостите от Прага и Ница, чак до най-далечното индианско селце.
- Доскоро се вдигаше глъчка около пред(по)ложението на един учен за подмяна на българската азбука с латинското писмо в името на по-лесното интегриране на страната в същата тази космополитна общност. Кирилицата беше обявена (заедно с православната религия и социалистическото наследство) за дамгата, по която личи, че не сме "свои" в Европа...
- За това съм категоричен! Всички азбуки по света са с финикийски произход - латинската и кирилицата са минали през гръцката, но коренът им е еднакъв. Предложенията за промяна на азбуката са пълна глупост. Ако въобще нещо трябва да се променя (но няма да се стори по ред историко-културни съображения), то е етимологичният правопис на големи западни езици като френския и английския, в които между написаното и изговореното има голяма разлика. Това разминаване представлява още по-голяма пречка сега, когато английският се наложи като универсален език на търговията (най-малкото - тази на оръжия, наркотици и плът).
- Бяха прокарани аналогии със смяната на арабското писмо с латинско в Турция...
- Става въпрос за сериозно обоснован политически преход, предизвикан от младотурците, който не би имал смисъл в днешна България! Изоставянето на сложното арабско-персийско писмо в полза на една европейска азбука несъмнено е облекчило Турция. А кирилицата е съвършена азбука. Изместването й би било ненужен, антиисторически и антикултурен напън, пристъп на тежко провинциално безумие у немислещи хора. Някои от бившите съветски републики претърпяха по две-три такива промени на писмеността (примерно от арабски през латиница до кирилица), но все по политически мотиви, продиктувани от провинциален фанатизъм, който трудно бих нарекъл дребно-буржоазен или еснафски, защото е по-примитивен. Какво повече ще постигнем с латиницата? А "ер-голям" как ще го пренадим? Важно е съдържанието. Що се отнася до православното вероизповедание - то е част от фолклорния багаж на нацията и нищо повече. Деленията по религиозен признак са вредни и недопустими и в историята са оставили само войни, инквизиции и нетърпимост. Да, религиите са интересни за изучаване културни дадености, но не са по-значими от всяка друга фолклорна особеност. Като кулинарията например. Като балканската кухня, в която силно се усеща положителното източно влияние... и за която няма нужда да се изписват подправки от чужбина. Ще ви разкажа една история: някога Петър Велики възложил на един преводач да му преведе книга за провансалските подправки. В невъзможността си да намери точните съответствия на руския от XVIII в., преводачът се самоубил.
- Хубава метафора...
- Напротив, факт. Доказателство за неистовото желание на хората за уеднаквяване.
- Ако оставим настрана стремежа към уравниловка и погледнем към различието: как България защитава собственото си различие в Италия?
- Не мога да премълча, че докато съществуваше Центърът по българистика, получавах значителна помощ в изписването на книги и периодика. С отдръпването на държавата от културната пропаганда, връзките почти замряха. В този смисъл е нормално да спадне и броят на изучаващите български език. В Пиза с усилие поддържаме нивото - аз идвам 3-4 пъти годишно и се запасявам с книги. Безспорно скъпото и иначе оправдано по политически причини съществуване на Центъра по българистика все пак беше и много полезно. Средствата, които поглъщаше, биваха късани от залъка на работниците, разбирам, така бе устроен бюджетът тогава. Мога да дам още един пример, макар и страничен: курсовете по български език за чужденци във Велико Търново. Преди петнадесет години бяха отлични, а студентите, които пратих там наскоро е трябвало буквално да избягат от лошите условия (хлебарки в стаите и ред други неуредици, които преди бяха немислими). Да, ясно е, че няма пари. Но от друга страна дори и при това установено положение не е като да се забелязва кой знае каква дейност. Ето, например седмицата на българската култура в Италия, наречена "Българската следа, която предпочитаме" и проведена между 27 ноември и 1 декември 2000 г., я осъществих собственолично, без ничия помощ.
- Всъщност, от колко време не беше се състояло подобно събитие, имате ли представа?
- Вероятно от 1990-1991 г., когато организирах един голям конгрес в Пиза, в сътрудничество с БАН и основно със средства на Университета в Пиза. Той беше последният от пет българо-италиански форума, проведени в Неапол, Орвието и България. Наскоро аташето по култура Марияна Бояджиева ми каза, че има намерение да покани в посолството в Рим слависти, българисти и българската колония. Това би била първата подобна сбирка от 6-7 години насам, от времената на Сашка Велева, един изключително активен аташе по културата.
- С интерес ли беше посрещната българската седмица в Пиза?
- При пълни зали! И в Пиза, и в Лука, където имаше прожекции на българско кино, в салоните не можехме да се разминем от правостоящи. Същото беше и в Общината. Естествено, присъстваха някои от нашите студенти, дойдоха и българи от други градове, но като цяло публиката нямаше нищо общо с българистиката. Независимо от факта, че не ми стигнаха финансите за реклама.
- Един вид - не че няма търсене, липсва предлагане...
- Точно така. В течение на тази седмица се случиха няколко важни неща: при представянето на двата нови превода на Радичкови книги, "Ние, врабчетата" и "Смокове в ливадите", всички екземпляри, до последния, бяха изкупени. А случайно присъстващата режисьорка Бруна Гамбардели така се влюби във "Врабчетата", че си науми и подготви представление. Мисълта ми е, че малко е достатъчно - някога за подобни събития се харчеха луди пари, а сега и с минимум разноски, покрити от Общината в Пиза и моя факултет, успях да предизвикам чудесен отклик. Естествено, щеше да е много по-лесно при двустранно сътрудничество, но мисля, че посолството няма никакви възможности. Радвам се, че българският посланик и аташето по културата поне присъстваха.
- Какъв е статутът на българската книга в чужбина? Защо в библиотеките в Италия е по-лесно да откриеш сборници от конгресите на БКП, отколкото големите български автори?
- Въпрос на издателска политика, кой за какви публикации плаща... След Априлския пленум от 1956 г., България посвещава средства за преводна поредица, подбрана от забележителния учен Салвини, преводач от 16 езика (наскоро публикувах изследване за него). Така през 1957-ма, година на неговата смърт, по проектите му се ражда великолепната "Библиотека Луиджи Салвини", серия от седем представителни тома (Ботев, антология на българската лирика, народно творчество, Йовков и др.), финансирани от българската държава, в съгласие с тогавашната й политическа линия. В други периоди, отново с неочаквано добре употребени култур-политически пари, издателство "Булцони" също е публикувало български произведения. Сега историята е различна. Радичков беше преведен от Манера през 1983 г. само защото пише хубаво и издателят Мариети го публикува по същата причина, без чужда подкрепа, на чисто пазарна основа. Впрочем, тиражът беше изчерпан изцяло, което безкрайно ме радва, защото се случи без политически централи и прочие помощни институции. Понастоящем "Вашело" и "Воланд" издават някои български книги на италиански: Емилиян Станев в превод на Даниела Ди Сора, Иван Кулеков и т. н. ("Смокове" на Радичков преведох лично, макар че от младини не съм се връщал към преводите - книгата ме очарова, затова). Издателят рискува средства и вижда, че му се възвръщат, ако произведението е стойностно. В Италия като цяло тиражите са ниски и не е лесно една литературна творба да се продаде в повече от 500 броя - това важи във висша степен за поезията - Ди Сора преведе Димчо Дебелянов и "Булцони" го пусна в 30 екземпляра. Случаят с Радичков бе такъв, че когато той стигна до финала за "Гринцане-Кавур" (награда, за присъждането на която гласуват средношколците от цяла Италия) и дойде на честването в гр. Алба, в пресата излязоха 70 рецензии за него, написани от важни учени като Мария Корти, Клаудио Магрис, Манганели и др. Сега в "Манифесто" се появи една чудесна статия за "Ние, врабчетата", където се споменаваше и "Смокове"... И на Панаира на книгата в Милано ядосани посетители се възмущавали, че издателството представя само сигнален екземпляр от произведението и не могат да си го купят, въпреки че е анонсирано! Е, така стават хубавите неща: Динеков ме запознава с Радичков, аз го задавам като тема за дипломна работа на моя отличен студент Манера, той предлага подборка от разказите му в издателство, книгата излиза и има успех, във Франция я взимат за образец и превеждат същите разкази... А един представителен автор от този калибър привлича вниманието и към останалите.

Разговора води Нева Мичева



Разговор с
проф. Джузепе Дел' Агата



Джузепе Дел'Агата (Рим, 1940), специалист по руски, български и чешки език и литература, автор на публикации в областта на граматиката, лексикологията, фолклористиката и етнологията, дългогодишен президент на Италианската асоциация на славистите и представител на Италия в Международния комитет на славистите, почетен доктор на СУ "Св. Климент Охридски" и лауреат на високи български държавни отличия, от 1964 г. е преподавател по славистика в университета в Пиза.
През 1999 г. в библиотека "Български месечник" излязоха неговите "Студии по българистика и славистика", които разглеждат важни теми от областта на българския книжовен език и българските отражения в славянски и италиански писмени паметници.