Артистът е безгласен,
притиснат и смачкан
Бел. ред. Ще се запомни с това, че не спря да дирижира. И че се опита в краткия си мандат да разбере какво е това културна администрация.

- Господин Табаков, какви бяха вашите приоритети като министър на културата?
- Бях министър на културата в служебното правителство на Стефан Софиянски. В краткия период от три месеца нашата най-важна задача бе да подготвим основата, върху която идващите след нас да изработят новите закони. За съжаление трудът ни отиде на халос. Нищо от това, което направихме, не намери своето продължение. Причината, мисля, е свързана с болестта на почти всички правителства от последното десетилетие: те искат да започват на чисто, от нулата, без да се съобразяват с това, което са извършили предшествениците им. Пренебрегването на натрупания, макар и неголям, положителен опит, оказва негативно влияние върху последващото развитие. И води до отсъствие на стратегия, която да предвижда и придвижва културата напред. Това прави невъзможно поставянето на по-далечни цели. Оставам с впечатлението, че самата държава не знае какво точно иска да постигне, какво да подкрепи и да изведе напред като своя програма. С това си обяснявам отсъствието на приоритети. Засега ролята на държавата се изчерпва с осигуряването на едната заплата. А това не само превръща културата ни в кретаща, преживяваща от ден за ден, но и я разбива.
- Съществува ли пример на взаимоотношенията държава - културни институции, който бихте посочил като достоен за следване?
-Не е необходимо да отиваме някъде далеч, за да го открием. В съседна Турция например държавата има точно формулирани грижи за културните институти. Там непрекъснато се появяват нови театри, оркестри, строят се за тях сгради. И там има криза във връзка с курса на долара, но заплатата на оркестранта си е 2000 марки. За всяка седмица един турски оркестър може да разчита на субсидия от 6000 долара, за да може да покани диригент и солисти при прекрасни условия. Развързани са им ръцете да работят. Тук, освен на 200 лева оркестрантска заплата, филхармонията не може да разчита на нищо друго. Пари за реклама не се предвиждат дори. Да, известно е, че е тежка икономическата ситуация в България. Но балансът в отношенията между артист и държава е така нарушен, че не виждам скоро да бъде възстановен. Българският артист най-често бива канен заради собственото си име, което е изградил с талант и труд. Като ме поканят зад граница, аз казвам заедно с името си и България, макар че никой не ме пита. Същевременно не забелязвам държавата да държи на името на артиста, да го подкрепя и да се представя пред света чрез него. Когато в САЩ и Европа се писа за записите на Софийската филхармония на интеграла на Малер, обикновено се споменаваше, че "от неочакван източник", т. е. от България, идва това постижение. Тоест музикантите със своя талант направиха името на страната си достояние на света. България се представя чрез конкретни лица. Сега никой не вижда смисъл да работи тук.
- Как политиката на Министерството на културата се отразява върху качеството на художествения живот?
- Политика, т.е. конкретна стратегия отсъства. От това идва и неразборията, която разрушава културата. Сега всеки, който има възможност, може да си плати и да хване палката, за да дирижира престижните ни оркестри. Снижават се критериите, а това се отразява върху вкуса на публиката. Питам се какъв смисъл е имало аз например да следвам дирижиране, да държа тежки изпити, след това да трупам знания и опит в продължение на години, за да се окажа днес с равни възможности с някой любител, който си "купува" оркестъра за един или няколко концерта. Някога беше престижно да кажеш, че работиш за националната филхармония. Сега за оркестранта тя не е авторитетен културен институт. Музикантът предпочита да стои на свободна практика, за да е на разположение на един или друг сборен оркестър и да е готов във всеки момент да се изстреля на някое турне в чужбина.
- Смятате ли, че средствата, които са определени за култура, се разпределят справедливо?
- Като министър (макар и за кратко) бях учуден от необходимостта да се разпределят пари за 50-ина фестивала. Сега сигурно фестивалите са още повече, защото всяка серия от концерти започна да се нарича фестивал. Добре, нека ги има празниците, но преди да се обърнат към държавата за помощ, би трябвало да гарантират нивото си и да докажат необходимостта да съществуват. Това се отнася и за локалните фестивали, които биха трябвало първо да осмислят присъствието си в собствения регион, да потърсят средства оттам. Същото е и с местните оркестри. Ето, чудесно е например, че в Разград има симфоничен оркестър, който е подкрепян от града. Чувам, че свирел добре и че там с удоволствие гостуват диригенти и солисти.
- Какво бихте променил, ако бяхте в момента министър на културата?
- Мисля, че някои правила са несъстоятелни и не работят в полза на културата. Японци, с които имах контакти напоследък, останаха много учудени, че у нас има конкурс за директор на операта. Сякаш не знаем в неголямата държава, в която живеем, с какви кадри разполагаме. Така се стига до парадокса един артист, който е работил 20 и повече години, да бъде подлаган на изпит. Или, както се случи с мен, да бъда канен от министърката на културата да се явявам на изпит за диригент на филхармонията. Сякаш не съм се доказвал години наред всеки четвъртък пред публиката. Дори когато не съм бил аз на подиума, а е имало гостуващ диригент, нивото на оркестъра е представяло и моята работа. Ето, такива подробности сякаш не са ясни на министерството и то е решило, че трябва да изпитва... При това изпитващите са хора, които не са по-добри от изпитвания. Тази система си е чисто измиване на ръцете и бягане от отговорност.
- Какво може да замени тази система?
- Ръководните кадри би трябвало да се назначават след обстойно оглеждане на съществуващия потенциал в момента. Министерството би трябвало да разполага с експерти, които да са наясно кой какво може, следили са дълго и подробно художествения живот и са наясно с присъствието на конкретния артист в него. В чужбина обикновено ръководството на културния институт, града, общината проявяват активност при избора. Те канят съответния човек за художествен ръководител или интендант, след като дълго са следили проявите му. Порочно е да се правят изпити и да се представят платформи на хартия, след което практиката ги оборва.
- Мислите ли, че в момента творецът има достатъчно авторитет, за да може да отстоява позиции пред държавните инстанции?
- Не. Артистът сега е безгласен. Той е притеснен, притиснат и смачкан. Държавата се стреми да достигне европейско равнище в икономиката, но в отношението си към културата и към хората, които я изграждат, е на много ниско стъпало. И сякаш и не мисли да се изкачи по-нагоре. Вината е и в нас самите, във взаимното пречене и в злобата. Ние не уважаваме достатъчно собствения си труд и това ни прави безсилни, когато трябва да отстояваме позиции.
- Защо според вас все още не работи закон за спонсорството?
- Това бе един от законите, който подготвяхме, когато бях министър. Но сигурно държавата няма интерес от такъв закон и предпочита сама да събира процентите си и да ги разпределя. Както е известно, даренията и спонсорството се облагат с данъци. И никой, който разполага с пари, не вижда смисъл да ги дава за култура. Затова културните институти търсят рекламодатели. Но и този вид спонсорство се върти в порочен кръг: след като си търсил месеци, намираш евентуално рекламодател, той ти дава парите, но правилата те заставят да ги изхарчиш в определен срок. Ако не ги усвоиш, си длъжен да ги дадеш на Министерството на културата, а то от своя страна - на Министерството на финансите. И ти си принуден да си купиш набързо един ксерокс или струни за инструментите, или нещо друго дребно, след като тези пари всъщност ти трябват за дългосрочен проект. Механизмът е абсурден. Хем уж не ти пречат, хем не можеш да употребиш парите по най-добрия начин.
- Има ли в момента богати хора, които са склонни да дават пари за култура?
- Има. Но справедливо е хората, когато дават пари за култура, да срещнат разбирането на държавата, защото те я разтоварват в някаква степен от грижи.
- Мислите ли, че сега действащите структури в културата способстват за развитието й?
- Не мисля, вече не желая да мисля. Непрекъснато нещо се руши и променя - в музиката, в театрите, че дори и в музеите, макар че министърката е специалист по тях. Има едно общовалидно правило: всяка структура, макар и несъвършена, би работила, ако й се даде възможност да работи.
- Как си представяте идеалната фигура на новия министър?
- Не е нужно да бъде много симпатичен и да раздава по усмивка на всеки, преди да го отпрати. Необходимо е да бъде конкретен в действията си, да съумява да дава точни отговори - какво е възможно в сегашната ситуация и какво не; и да не дава напразни надежди, за да не тече времето в очаквания, вместо в мобилизиране на силите. Като личност трябва да е завоювал обществено уважение и известност, преди да е станал министър. Не бива тепърва да се питаме кой е той. От министъра на културата се очаква с авторитета си да съумява да убеждава останалите министри, да отвоюва пространства за културата независимо от многото проблеми, които стоят пред едно правителство. Той трябва да съумява да защити интересите на творците и на своето ведомство.
- Какъв съвет бихте дал на един нов министър на културата.
- Знам, че нищо не зависи от моите пожелания и моите виждания. Но все пак: нека новият министър първо се обърне назад, за да извлече и малкото положителен опит от предшествениците си. И в никакъв случай да не бърза да прави нови и необмислени промени. В напредналите държави има закони, които работят от десетилетия, без да се променят. Бих му препоръчал и да си избере добри съветници, да им се довери, да не забравя, че всяко мнение е субективно, но че то трябва и може да работи в полза на обективните реалности.

Разговора води Елена Драгостинова



Разговор с
Емил Табаков,
министър на културата
(февруари 1997 - май 1997)