Няма път без мостове
В годините след 1989 г. от различни места и по различни поводи се чуваха питания защо културата не е приоритет на сегашната държава - при всички управления. Помолихме за разговор господин Георги Йорданов именно с надеждата, че от него на питащите ще стане ясно как и защо културата е била приоритет на предишната държава. Дали сме успели, читателят ще прецени.

- Кое от опита ви като министър на културата смятате, че може да се приложи в днешната политическа и икономическа ситуация?
- Почти нищо.
- Защо?
- Защото не е удобно да говоря за своя опит, нежели сам да го препоръчвам, за да се прилага при сегашните коренно различни обществено-политически и икономически отношения. Нещата и обстоятелствата не са аналогични и не могат да се съпоставят. Управленските решения и действия се осъществяват при конкретните условия и повелите на времето. А и в личен план те не са сходни. Аз изпълнявах ръководните си функции едновремено с големите отговорности, които имах като заместник-председател на Министерския съвет. Рамката и посоката на дейността ми - председател на Комитета за култура - се определяха от решенията на конгреса на културата и пленума на комитета, които ме избираха, преди Народното събрение да ме утвърди на тоя пост.
- Ръководните дейци от Министерството на културата през годините на промяната, която наричаме демократичен преход, обръщаха ли се към вас за съвети?
- (Смее се.) Нали знаете, че сол и подправки, както и съвети се дават, ако ти ги поискат. През тия близо 12 години единични са случаите някой от колегите да е проявил интерес към каквото и да е, свързано с положителните или отрицателните страни в дейността на бившия Комитет за култура. Очевидно те не са имали време и потребност да погледнат и към извървяния път. А може би всичко им е било пределно ясно. Не се учудвайте. У нас е така. Твърде често, ако някой заеме по-висока длъжност, си самовнушава, че всичко започва от него. Смях се, например, като чух как една изложба в САЩ бе обявена за първа изключителна проява, макар че подобни или далеч по-добри изяви на българската култура вече бяха покорили публиката на десетки крупни центрове на световния духовен прогрес. Знайно е, че житейският опит - положителен или негативен - има голяма стойност. Гениалният автор на "Фауст" го нарича "магическа пръчка" за решаване на трудни въпроси. Кромуел наредил в лицеите да се изучават поуките от неуспехите и пораженията на Англия. За съжаление ние не припознаваме приемствеността, добрата традиция. А без тях няма материален и духовен напредък, гасне чувството за вечност, което крепи националното самосъзнание и достойнство. Нерядко започваме все отначало, като че ли има път без мостове.
- Какви според вас са причините държавата днес да не се обръща към културата, когато трябва да се легитимира пред света с едно по-привлекателно лице?
- Струва ми се, че държавата не бива да се вини. Вероятно имате пред очите си факти за немара към духовните процеси, присъща на някои дейци, които за кратко или по-продължително време ни управляват. Една от бедите на българския преход е пълното отрицание на сътвореното в областта на културата и изкуството. Обяснението, че те са напоени с комунистическа идеология, са кръгла глупост. През годините на социализма се създаде мощен духовен потенциал. По критерии на ЮНЕСКО за интелигентност България постоянно бе поставяна в групата на първите 3-5 страни в света. Изгради се огромна база за образование и развитие на изкуството и науката. Можем ли да си представим живота в градовете и селата без новите училища, читалища, домове за култура, първокласни театрални, оперни и концертни и изложбени зали, музеи и художествени галерии. Вижте София. Нима можем да общуваме със себе си, с ярките достояния на националната и световната съкровищница и най-новите им изяви, без столичните нови училища и университети, научни институти и центрове за изследователска дейност, без наново изградения Народен театър "Иван Вазов", НДК, операта, музеите за чуждестранно изкуство, НИМ, "Земята и хората" и др., без Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", десетките средища за духовна дейност, без Студентския град, академиите по изкуствата, Киноцентъра и т.н. и т.н. Защо да не припомним, че през тия години в областта на литературата, музикалното изпълнителско изкуство и творчество, киното, пластичните изкуства, театъра, цирка, архитектурата, книгоиздаването и разпространението на плодовете на духовността бяха сътворени резултати, достойни за сравнение със световни образци. Ние поддържахме културни връзки със 136 страни. Съвсем закономерно, когато световната организация за просвета, наука и култура - ЮНЕСКО - изпадна в криза, нейната 25-а Генерална конференция се проведе не в седалището й Париж, а в нашата столица. В продължение на цял месец в Националния дворец на културата дискутираха и работиха вицепремиери и министри на 156 държави и 1200 сътрудници на организацията, стотици журналисти. В документите на конференцията през 1985 г. високо бе оценен "духът на София", духът на единението в името на световния културен обмен и развитие. Навярно си спомняте за гастролите в София на Миланската Скала, Болшой театър и други именити оркестри и изпълнители. А Новогодишния музикален фестивал, който провеждахме в тясно сътрудничество с гениалния Херберт фон Караян и който бе ръководен от бележития ни диригент, вече покойник, Емил Чакъров, ни остави звукозаписи, видеоматериали и други документи, свидетелстващи за най-високо изпълнителско изкуство на български и чуждестранни артисти. Гостуваха ни и най-големите архитекти на света, художници и артисти по време на биеналетата на архитектурата, на международните писателски срещи и на други крупни международни културни форуми. Моля ви да прочетете изказванията на най-видни световни лидери за равнището и ролята на българската култура, за да съжалите ония маломерни трубадури на злобата и отмъщението, които се осмеляват да твърдят, че те са отворили страната и културата й за света. А за хулниците на всичко родно, създадено преди тях и без тях, не си заслужава да говорим. Кому бе потребно и изгодно да се пренебрегва, отрицава, оплюва всичко, сътворено от няколко поколения? Видими са посегателствата върху името и творчеството, върху човешката чест на имена, с които трябва да се гордеем. А може би има сили, които ратуват да тънем в национална забрава, да не щадим дори родния си език и духовните си първенци, техните творения, предназначени и за бъдното? Страхувам се да помисля, че съзнателно или не, някои от управляващите играят по свирката на чужди внушения и фактори, които или не ни познават, или искат да ни няма като духовно присъствие в света. А от тази развала до националната провала разстоянието не е толкова дълго. Ще бъда щастлив, ако тези, не само мои опасения, не се сбъднат. Ала за това е крайно необходимо да надделеем равнодушието, с което наблюдаваме наглите посегателства върху духовните ценности. Не мога да проумея с какъв ум ни лишиха от Паисиевата история, запратиха някрая на града Националния исторически музей, който по преценка на световни специалисти бе един от най-добрите в Европа, разпилявайки експонатите му, притежание на цялата нация. Скоро ще се срути Националната художествена галерия, готвят се да разпродадат Киноцентъра, да обезобразят Студентския град, чудесния парк с фонтаните и околната градска среда около НДК и пр. Все се надявам, че тези крайно вредни увеличения на пазарния хаос в духовността ще бъдат обуздани от активното обществено мнение и съпротива.
- Да, но казват, че държавата е бедна, че няма пари за култура.
- Това не е далеч от истината. Друг е въпросът, защо изпаднахме в това жалко състояние на икономиката. Причините са ясни, но не е тук мястото да ги анализираме. Мисля обаче, че е нелепо всичко да се обяснява с т.нар. комунистическо наследство, щом до равнището на производството и износа през 1989 г. ще достигнем едва след десетина години. Хората не пасат трева и питат: Защо се приложи недъгавият монетарен модел? Защо се разрушиха и разграбиха основните производителни сили на страната и се унищожават високотехнологични центрове, изгубиха се традиционни пазари не само в бившите социалистически страни? Кои са отговорни за най-корумпираната в Източна Европа приватизация и за безумната съсипия на селскостопанското производство, което нареждаше България сред най-развитите в аграрно отношение държави? Кой създаде условия за стопанския хаос, сенчестата икономика, кредитните милионери, банковите фалити и безпрецедентната в нашата история престъпност? Ето примери как въпросите стават по-важни от техните отговори. Може би бъдещите отговорности на управляващите ще определят ясните и ефективни законови правила за финансирането, кредитирането и спонсорирането на духовните дейности. Има обективни закономерности, които не могат да се загърбват. Необходимите вложения за просвета, наука и култура, без развитието на които е немислим общественият напредък, са с многократно по-висока възвръщаемост в бъдещето, в сравнение с всички други сфери на обществения живот. Потребностите за тази цел отнемат скромна част от брутния вътрешен подукт. Ако със закон се определят реални и разумни нормативи за субсидии от държавата и за насърчаване на дарителството за духовно развитие, ще се намери брод за решаване на много от сегашните проблеми, свързани с издръжката на културните дейности. Опитът ни отпреди десетилетия и практиката в развитите страни в това отношение, според мен, не бива да се пренебрегват.
- Някога държавата имаше свои избраници, които налагаше дори ултимативно. Мислите ли, че това до известна степен и сега е оправдано с оглед на налагането на еталони за следване?
- Позволете да не се съглася с изказаното мнение за "избраници", макар че това предубеждение е вселено в мисленето на немалко хора. Не искам да ви убеждавам, ако и вие сте предубедена, защото не е възможно да убедиш предубеден. Ще бъда много доволен, ако посочите кое ярко дарование е било потъпкано, кое непреходно творение е било запратено далеч от обществените потребности. Да, ние имахме идеологически увлечения, допуснахме грешки, стигнахме в отделни случаи до крайности при прилагането на някои догми, от които отдавна сами се отрекохме. Но системата за подпомагане и насърчаване на талантливите не може да се затрие с лека ръка, без да се замени с по-добра. Нали управленските екипи се сменят, за да се направи повече, новите да работят по-добре от своите предшественици? Не виждам защо трябва да се притеснявам, че и аз съм свързан, пряко или косвено, със строителството на най-големите обекти за културна дейност, че съм ратувал художници, архитекти, писатели, артисти да имат ателиета и по-добри битови условия и издръжка, че чрез творческите фондове сме осигурявали материално ваятелите на творения, които ще ни надживеят, доставяйки духовна наслада и национално самочувствие на поколения след нас. В комисиите по изкуствата към Комитета за култура участваха неколкостотин най-видни строители на българската духовност. Болшинството от тях бяха безпартийни, почтени граждани. От десетилетия имах топли връзки или приятелство с десетки големи творци, което е документирано в техни писма, посвещения и други доказателства. Ще посоча само някои от тях които за жалост, лека им пръст, не са сред живите: Константин Константинов, Владимир Василев, Борис Христов, акад. Дечко Узунов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Дора Габе, Панчо Владигеров, проф. Иван Ненов, проф. Васил Стоилов, проф. Найден Петков, проф. Владимир Трандафилов, Андрей Чапразов, проф. Любомир Тенев и десетки още. Споменавам само ония, които нямаха общо с нашата "идейна суета". А и стотици други, изповядващи социалистическия идеал, не бяха галеници или избраници на управляващите, а тежаха с творчеството и морала си. Най-високите им държавни отличия правеха чест не само на тях лично, ала на цялата ни култура. Според мен не е добра държавата, която е безразлична към най-добрите си творци и граждани. Това е дълговечна традиция - от Египет и Вавилон, до древна Индия и Китай, от Перикъл и Медичите, от князете, подкрепяли просветители и романтици, от Петър I и Екатерина Велика, та чак до наши дни. До Шарл дьо Гол, например. Не ще е зле, ако и сегашните, и бъдещите първи люде на държавата ни разкриват реални възможности за творческа изява на надарените във всички области на многоликия живот. Е, това зависи и от личната им нагласа и култура, защото както казва Антоан дьо Сент Екзюпери "хубавите неща се виждат само със сърцето".
- Смятате ли, че акцентът върху културата в една предизборна програма може да се превърне в печеливша карта за съответната политическа сила?
- Да. Може само да се съжалява, че в досега публикуваните документи на основните политически претенденти за властта културата има мястото и ролята на Пепеляшка. Дано с практическите си действия получилите народното доверие не продължат да разочароват строителите на националната ни духовност и да ги обричат на мизерно съществувание. Според мен материалната нищета, в която живее голяма част и от интелигенцията ни, наред с болшинството от народа български, е нищета на духовността и морала на много самозванци, които се тълпят в "политическия елит" на страната. Смея да вярвам, че сега избирателите ще дадат гласа си за лица, които са доказали своя професионализъм, родолюбие, висока степен на интелигентност и широка обща култура.
- Ако вие заемете отново висок пост в управлението на културата, какво ще поставите на първо място в програмата си?
- Древните римляни правилно твърдяха, че най-важно е умението да се преценява кое не е уместно. Ето защо ще оставя въпроса ви без отговор. Преди повече от едно десетилетие сам се оттеглих от активния политически живот. Вече съм твърде далеч от омаята на властта и нямам никакво желание или намерение да вкусвам нейното биле. Нека други да съдят "добро ли сме, зло ли сторили". Искам да запазя достойнството си, да нося товара на прежни и днешни мои човешки отговорности. И да изпълня някое от съкровените си творчески намерения. Жал ми е, че много от мечтите ми, свързани с развитието на страната, на нейната духовност, която е част от всесветския прогрес, все още не са се сбъднали. Ала това е естествено. Както пише Димчо Дебелянов в "Тиха победа", в края на краищата, всеки живот е "една несбъдната мечта".

16 май 2001
Разговора води Елена Драгостинова



Разговор с
Георги Йорданов,
министър на културата
(1982 - 1989)


Георги Йорданов (67 г.). Завършил Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Трудовата си дейност започва като прокурор. Бил е секретар и първи секретар на Сливенския окръжен комитет на БКП, а от 1971 до 1979 г. е първи секретар на Софийския градски комитет на БКП. От 1972 г. е член на Секретариата на ЦК на БКП, а от 1979 г. кандидат-член на Политбюро.
От 1979 до края на 1989 е заместник-председател на Министерския съвет. Едновременно е избран и за председател на Комитета за култура - февруари 1982, където е до началото на юни 1989. Председател на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет (1986 г.), министър на културата, науката и просветата (юли 1987-1989 г.). Народен представител от 1971 г. до април 1990 г. От юни 1990 е пенсионер.