Иван Маразов, министър на културата
(юни 1996 - февруари 1997)
Бел. ред. Ще се запомни с дългата си кандидат-президентска кампания и почти тоталното отсъствие от територията на културата.

Според логиката на едиповия комплекс, бащата е предопределен за жертва на сина. Нашето време изобилства с конкретни примери. Според културната антропология обаче, ролята на "бащата" не е във физическото зачеване на сина, а в неговото легитимиране като пълноправен член на социума. Познавам един такъв "син", изчакал физическата смърт на "бащата", комуто дължеше всичко в префасонирането си като изкуствовед (т. е. в социалното си раждане), за да се отрече публично от него, разбира се, чрез оплюване. Както виждате, този пример илюстрира валидността на психоаналитичните механизми и в сферата на социалните отношения, където ролята на бащата е не в генеалогията, а в социализирането на рожбата.
Боя се, че тази постъпка не е индивидуална, а типова; възприемам я като поведенски модел на българската култура. За архаичното общество съзнанието за автохтонност е определящо - всяка генерация се ражда непосредствено от майката земя. И се връща в нея, без да оставя след себе си потомство. Защото и следващото поколение претендира за автохтонност... и кръгът се затваря. И тъй като при този начин на самозачеване липсва бащата, няма кой да легитимира новородените, а те не могат да се идентифицират с никого. Автохтоните са "apaides" (бездетни). Доста безплодна перспектива. Пътят към "културата" се открива едва тогава, когато автохтонният принцип се съчетае с модела на естествената филиация. Архаичната култура намира разрешение на този важен за нейното оцеляване въпрос чрез мита. Дали нашата култура ще се справи със същия проблем?
Разбирате защо не посочвам никого за "баща", нали? Всеки от нас е толкова самобитен (т.е. автохтонен), че не изпитва нужда от прародител. А това означава, че и той ще отиде в земята, без да осъществи бащинската си функция.


Из интервю пред
в. Култура, бр.11,
15 май 1991 г.