Проф. Ивайло Знеполски,
министър на културата
(юни 1993 - януари 1995)
Бел. ред. Ще се запомни с усилието да изгради ефективна и компетентна културна администрация. Вярваше, че реформата е възможна, ако управлението е децентрализирано, ако функционира проектен принцип за подпомагане на културата, ако министерството се освободи от задължението да властва по цялата верига... Не искаше власт, а правила. И йерархия на приоритетите. Разбираше какво е това култура. Министърът!

Няма европейска държава, колкото и богата да е тя, която да може да си позволи да не подпомага културата си, тоест да няма културна политика.
---
Врагове сме си самите ние. Българинът е омотан в митологическите нишки на своето съзнание. Непрекъснато се блъскаме в някакви митове: мита за светкавичната промяна, за бързия преход, за полагащия ни се успех; мита, ако се върнем малко назад, за това, че си онеправдан от историята, че моментът - исторически или битов - те е измамил, че другите зад гърба ти богатеят... И нашата собствена беднотия и простотия не ни позволяват да се справим със ситуацията. Колкото повече време минава в опитите ми да разрешавам едни или други конфликти, толкова повече се убеждавам, че ирационализмът в постъпките е застъпен често в големи дози.
---
Докато не узреем за една диференцирана отговорност, докато не започнем да се стремим сами да решаваме проблемите си, използвайки механизмите на гражданското общество, ние наистина ще си останем инфантилно общество от непълноценни граждани, което не може да си поставя ясни, конкретни и значими цели, нито да ги постига.
---
Работата е там, че кризата е не само неизбежен, но според мен и необходим период, през който трябва да мине обновлението. Просто смяната на ценностите не може да стане автоматично... Реалността се изразява чрез дълбоката, болезнена криза на личността. Затова и носителите на старите ценности, и онези, които се провъзгласяват за носители на нови ценности, всъщност са до голяма степен половинчати, измислени персони. Генезисът на новите ценности се усеща някъде във въздуха, вложен е в гена на децата, ще се разгърне в бъдещето. Ние сме обречени още дълги години да бъдем разполовени, ранени, кентавроподобни същества.


Из интервю
пред в. Култура, бр. 1,
7 януари 1994 г.