Конкурсът Панчо Владигеров
в Шумен
- Какво беше новото в това издание на конкурса за вас като председател на журито?
- Получи се истински конкурс, а това не е така често срещано. Имахме много кандидати - около 45, те бяха повече, но намаляха с по един-двама в отделните групи. И даже цифрата на неявилите се беше по-малка, отколкото е нормално за един конкурс, където винаги най-малко около една пета от записалите се не се явяват. Ако започнем с количествения показател - имахме много силен конкурс. Имахме едно много сериозно жури - колеги от ДМА, от музикалните училища и един гост - Атанас Кареев, който работи в Германия. Организацията беше прекрасна, създадоха се всички условия, за да се проведе състезанието безпроблемно. Новото тази година беше още една възрастова група, на най-малките, така че се оказаха три групи - до 15 години, до 19 и нагоре. Организационният комитет и хората, които се грижеха за правилник, програма, вече имат насъбран голям опит и всичко хубаво се взимаше от предните конкурси, а то, изглежда, не е било малко.
- Смятате ли, че трябва нещо да се промени - в регламента или в задължителната програма?
- В регламента може би някои неща ще трябва да се пипнат, появиха се някои неясноти, но те бяха дребни и мисля, че за следващия конкурс ще бъдат взети предвид. Колкото се отнася до програмите, там ще има промени задължително, за да няма повторяемост. Ние не държим, примерно, да има едно задължително произведение на Владигеров, което да се свири на всеки конкурс. Или някакъв друг автор. Тези неща има време да бъдат обсъдени.
- Но Владигеров е задължителен като автор?
- Да, винаги е задължителен, трябва да се намери обаче мярката. В смисъл: при големите имаме три тура - дали да има задължително Владигеров в трите тура, в два, или в един тур? На миналия конкурс, който беше международен, може би се допусна грешка, някои от чужденците се уплашиха от твърде много Владигеров, който не могат да намерят като нотен материал лесно в чужбина, освен това музиката им е малко далечна и иска приспособяване, иска някой, с когото да се работи и всичко това ги отблъсква. Зная случаи на кандидати, които са се отказали по тази причина. Пък и смятам, че не е необходимо авторът да присъства и в трите тура. Смятам, че в един тур е напълно достатъчно.
- А по отношение на репертоара, извън задължителните творби, какви са ви впечатленията?
- Програмата не даваше възможност за големи отклонения. Имахме задължителни автори и, да речем, етюди от Шопен, Прелюд и фуга Бах, соната - Бетховен. Аз говоря за голямата група, но и при малките и средните също нямаше нито една задължителна пиеса, която да се свири от всички участници. И смятам, че това не е необходимо. В другата група поотрязахме тази възможност, в смисъл, че наложихме соната от Бетховен. Но "библиите" в клавирната литература присъстват по един или друг начин навсякъде. Без етюдите на Шопен, прелюдиите и фугите на Бах и сонатите на Бетховен е много трудно да се мине и те да се заместят с нещо равностойно. Те са един критерий, по който по-пълноценно можем да оценим кандидатите.
- Значи и в бъдеще нямате някакви специални идеи за промени?
- Не е обсъждана още програмата, а за следващия национален конкурс има време - той ще бъде след три години. Догодина ще бъде за цигулари, а след две години е международен, там може би малко ще изменим програмата. Нека да се осмисли това, което беше дотук и да се види и от повече хора, може би ще дойдат идеи и от неочаквано място. Подхвърлят се идеи за разширяването на конкурса и с други инструменти или с композиция. Но според мен трябва да се бяга от мегаломанията много сериозно.
- Включването на по-малката възрастова група се оказа сполучиво.
- Ето нещо, което аз, признавам веднага, не приех от първия момент и се оказа, че съм бил в голяма грешка, защото тази група до 15 години излъчи прекрасни съвсем млади пианисти. Просто там имахме много голям набор от таланти, те бяха в основната си част от провинциални градове. Иимахме състезатели примерно от Силистра - ами това е град, където няма музикално училище, отдалечен е от центровете и ето че изведнъж от този град дойдоха прекрасно оформени млади музиканти. Значи, че там има и много добри педагози, което е изключително важно.
- А в коя възрастова група бяха най-ярките впечатления от кандидатите?
- Е, това е много трудно да се каже. Тук критерият е различен: малките свирят 20 минути, средната група свири в два тура, един 20 минути, един - 30 минути, а големите свирят три пъти, като вторият им тур е рецитал, третото е свирене с оркестър, там имаме много по-пълна картина и струва ми се, че и така трябва да бъде. Таланта може би ние го усещаме независимо от възрастта. Не всички награди отидоха в голямата възрастова група. Например Владигеровата награда беше получена от най-малката група. Но много е трудно да се сложат всички под един знаменател. Това е нещо, което трябва да се доизясни в правилника.
- Като слушател от залата на третия тур на третата група лично аз бих подредила второто и третото място в обратен ред - Веселин Стамболов и след него Стела Тименова.
- Да, той изсвири много силен концерт и на този тур той така бе и подреден, на второ място. Другата състезателка обаче имаше изключително силен първи тур. И сборът от резултати от трите тура е надделял. Съобразяваме се с цялостното им представяне. Но се движеха в близки рамки, няма големи разминавания, което показва, че сме работили точно. Като член на жури в много конкурси досега твърдя, че около първите награди не се получава разминаване, общо взето. Не е възможно човек да се изкриви до такава степен, даже и да има субективно отношение, което ние в този правилник се стремим да поизбегнем. Например, собствените преподаватели на даден кандидат не гласуват, нямат право на оценка, нямат право даже и на обсъждане, ако се стигне до обсъждане. Много ниска и много висока оценка отпадат от средната и по този начин човек трябва да внимава какво прави, защото ако му отпадне оценката, той всъщност повдига бала на този, когото не е искал да види нататък. Това не зная дали ще остане - да отпадат най-ниските и най-високите оценки, защото това е остатък от преди, когато някак си нямаше доверие в почтеноста на колегите и по този начин административно биваха парирани крайните оценки.
- А в международната практика съществува ли такова правило?
- В повечето конкурси не съществува и не би трябвало. Защото ние гарантираме с нашето име и авторитет.
- Как би се вписал този конкурс в панорамата на международните конкурси?
- Той не отстъпваше по нищо на най-добрите примери от конкурсите в Европа и Америка. Това дава една основа за класиране на конкурса на много високо място във Федерацията на международните конкурси в Женева, където ние за жалост още не сме, но резултатите, които имаме, ни дават смелост да го поискаме рано или късно. Така се случи, че малко преди това бях за пръв път член на журито в един конкурс в Епинал във Франция, който аз познавам много добре, даже и мои студенти съм пращал през годините. Това се оказа може би най-големият конкурс за пианисти във Франция в момента, може би наравно с "Маргарита Лонг", ако не и над него. Имаше 110 кандидати. Градчето е много малко, то е два пъти по-малко от Шумен, с 40 хиляди жители. Аз не видях с нищо организацията там да е по-добра от нашата.
- Какво всъщност дават тези награди на младите лауреати?
- Преди всичко огромната перфектна работа, която трябва да свършат преди това, защото конкурсът е жестоко състезание. Нищо не се прощава. Докато на един концерт, на един изпит нещо може да се прости за сметка на друго, тук някой трябва да отпадне и някой трябва да отиде напред. Те се събират на този конкурс, за да видят къде са в ранглистата на нашите млади пианисти в момента.Това е много важно - да опитат силите си, да видят до каква степен са издръжливи, до каква степен психиката им е предразположена към конкурс, защото може да има великолепни музиканти, които да не издържат на напреженито на конкурса, а в един хубав концерт или някъде другаде да се представят отлично, когато няма това състезателно напрежение. И обратното съществува. Има лауреати, за които впоследствие почти никой никъде не чува, защото състезанието е било силата им. Един мой прекрасен колега и приятел, голям пианист, Малкълм Фрагер, американец, с когото бяхме заедно в едно жури и спорехме за някакъв кандидат, ми каза: "Добре, ти би ли отишъл на негов рецитал след конкурса, както го слушаш сега как свири?". Това трябва да е критерият - интересен ли е той за тебе, ще отделиш ли от времето си, за да отидеш да го чуеш? Интересният музикант е този, който има какво да ни каже. Но тези работи понякога, без да искаме, се маскират по време на един конкурс. Поради перфектността, поради огромното усилие, което някой е вложил, той излиза на по-предна позиция от друг, който има вътрешен голям заряд, но не е толкова готов - затова казах, че е жестока работа един конкурс.
А какво им дава конкурсът от друга страна - за наградите не говорим, оказва се, че не са толкова малки, говорих с някои от състезателите, те са много доволни от това, което получават като парична сума. За възможностите на България и на град Шумен, който основно спонсорира всъщност конкурса, това е много добре. От друга страна младите пианисти получават ангажименти - предложени са за участие във фестивали още тази година, вече са поканени за звукозапис, надяваме се, че ще бъдат поканени за солисти в някой и друг оркестър.

- До каква степен цялата тази конкурсна надпревара е само полезна за най-малките, не се ли превръща подготовката им в самоцел?
- При един конкурс това не може да бъде избягнато. Който иска сериозно да се подготви, да се осигури не 100%, а много повече от 100%, той трябва да работи изключително концентрирано върху една програма дълго време. През това време страда общото му развитие в репертоарно отношение.
- Конкурсите не станаха ли вече твърде много?
- Аз лично намирам, че са не много, а изключително много. Доказва ни го фактът, че се явяват някъде по трима състезатели за три награди. Едва подобен факт ще подтикне много нашата музикална култура, защото дезориентацията е пълна - тук има конкурс за даден композитор, там за дадена епоха, или пък за определена възраст, мъчат се да намерят някаква специфика на конкурса, различна от другите. Но ето тук отново трябва да изтъкна голямото значение на конкурса "Панчо Владигеров", той се превърна действително в големия български конкурс. Не бих искал някого да умаловажавам, да си живее всеки конкурс както може, но се разпиляват много усилия по тази причина. Имам от моя клас студенти, които винаги искат някъде да отидат - не ги спирам, даже получават и награди на такива състезания, но това са локални събития, ефимерни, даже не се и разбира в София за тях.
- Може ли да се говори за някакви черти на една българска клавирна школа?
- За пореден път се изясни, колко стойностни преподаватели имаме в музикалните училища в страната - в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен, това са великолепни музиканти, които с години ни представят своите ученици, идващи като студенти в музикалната академия, това са можещи хора, познаващи музиката, познаващи прекрасно спецификата на нашия клавирен занаят. Това е базата за развитието на клавирното ни изкуство, това е голямата заслуга на тези колеги, които работят в провинцията, създават си школи. А изненадващото е, че в други градове, където няма музикални училища, има само музикални школи, някъде са вече и частни, което е също много важно. Няма нужда всичко да се чака от община или от държавата. А какво отличава българската школа - трудно бих могъл да кажа, намирам изсилено понятието българска школа.
- Няма ли в тази малка страна някаква обща идея, общи щрихи в педагогическа работа?
- Бих казал, че това е голямата сериозност и професионализъм, които те излъчват. И сърцатостта, с която работят със своите възпитаници. Тези педагози са готови всичко от себе си да дадат за успеха на малкия си ученик и не чакат никакво друго признание, освен личната удовлетвореност. За това себеотдаване задължително трябва да се свали шапка. В тези центрове, където има музикални училища, музикални школи, се развива една начална и средна музикална култура, която е изключително важна, изключително полезна за нашата конкретна ситуация.
- Значи няма да намалее броят на българските музиканти?
- Напротив, изненадващо усещане бе, че най-малките, които са бъдещите пианисти, се проявиха най-сериозно, с голям талант. В средната група също така пролича сериозен професионализъм, много хубаво и пълнокръвно отношение към музиката. В голямата група имаше завършени музиканти.
- Имате ли някаква препоръка към конкурса?
- Светът е голям, много такива състезания има и трябва да бъдем привлекателни за тези, които идват от чужбина. За да успеем в международния конкурс, постепенно да направим един музикален център около състезанието в Шумен. Сигурен съм, че всичко ще бъде направено навреме, ще бъде рекламирано и разпространено.
- Да се надяваме, че Шумен ще стане и един център за популяризиране на съвременната българска музика?
- Естествено, поне в националните конкурси това е залегнало вече, има и специални награди.

Разговора води Анди Палиева



Разговор с
професор
Антон Диков



Антон Диков (1938) e професор в ДМА "Панчо Владигеров". Концертирал е в цял свят. Лауреат е на конкурса "Лист" в Будапеща, "Маргарита Лонг" - Париж, Рио де Жанейро - Бразилия, отличен е с Бахова премия в Лондон. В звукозаписния му актив фигурират петте концерта на Бетховен, трите концерта на Барток и Рапсодия. Член е на международни журита, води ежегодни курсове в Сеул.