Старобългарската писменост
и европейската култура
Академично слово пред Университетското събрание на СУ Св. Климент Охридски,
24 май 2001


Деветият век от Европейското средновековие е между най-забележителните в историята на стария континент. В самото начало на столетието, чрез коронацията на Карл Велики във вечния град, е възстановена поруганата от варварите Римска империя. Съвсем наскоро след това, от руините на разрушената латинска цивилизация се ражда Каролингският ренесанс. Макар и само бледи копия на някогашните елитарни Академии, скрипториите на Алкуин Флак полагат основите на европейската схоластика, която по-късно провокира Ренесанса и Просвещението. С усилията на франки и българи е унищожена паразитната аварска държава, държала в страх и подчинение век и половина народите от Централна и Югоизточна Европа. В средата на века, в степите около Киев, възниква Древната Рус, а "коравото и непокорно българско племе" приема Христовото кръщение.
Покръстването на езичниците, между които специално внимание се отделя на многолюдните славяни, преобразява довчерашна варварска Европа. Преживяла близо четири века, според фигуративния израз на Маргьорит Юрсенар в "гробовната яма" на Ранното средновековие, Европа поема пътя на евангелизацията и реминисценцията на позабравената антична цивилизация. Византия, която едничка поддържа континюитета на културата и държавната традиция, след век и половина безплодни прения, отхвърля ригоризма на иконоборците. Възстановен е старият Константинополски университет, чието ново име дава дворцовата зала Магнаура. В него като преподаватели се изявяват най-ерудираните полихистори на епохата патриарх Фотий и Лъв Математик, въздигнат като митрополит на Солун.
Пак в този IХ век тлеещото отколе и навремени раздухвано от нови противоречия съперничество между църквите на Рим и Константинопол преминава през най-драматичните си перипетии преди Великата схизма. Лидерът на ортодоксите и инициатор за християнизацията на славяните патриарх Фотий е низвергнат, но българите остават трайно в лоното на православната църква. И до днес мнозина се питат дали при наличието на избор това бе най-правилното решение? В едно обаче не бива да има съмнение. Приемайки опекунството на Православието, България създаде през 70-те години на IХ в. първата национална автокефална църква в християнската общност, която оттогава и до днес е постоянен фактор на българската идентичност.
Картината на Деветия век не би била пълна, ако пропусна създаващата се висока и с голям потенциал култура на Кордобския халифат в Испания. След първите философски опити на ал-Кинди, еклектичната арабска цивилизация отива твърде напред в своето развитие и поне до ХII в. няма сериозни съперници в Западна Европа. За липсата на плодотворен контакт и едно далеч по-голямо нейно въздействие върху европейците препятства най-вече религиозната дистанция, която обособява и противопоставя в два враждебни свята сарацини и християни. И въпреки това, любознателният западен читател, общо взето, чужд на гръцката образованост, е могъл да получи представа за трудовете на Платон и Аристотел, на Епикур и Демокрит основно чрез техните латински преводи от арабски език. И така чак до Ренесанса, когато научилите гръцки език хуманисти с изненада ще открият един неподозиран до тогава свят на класическата древност.
От кратката ретроспекция е ясно, че Деветият век е време на всеобхватна културна и социална еманация, през който, парафразирайки Леополд фон Ранке, се формира духът на Европа. И все пак най-голяма заслуга за културната плодовитост на епохата има делото на светите Братя Кирил и Методий. Още съвременниците, които са по-строги съдници от бъдните поколения, оценяват стореното от славянските просветители като чудо, сътворено от равноапостоли. Едва ли има по-висока оценка за едно дело, което по своята същност се възправя срещу догматичното установление на триезичието. Макар и невъздигнато до вероизповедна норма, в представите на влиятелни среди, предимно от Западната църква, триезичието е автентичният модел на християнската култура. Няма по-унифициращо средство за нейната изява от езика, а той е библейски, мотивиран с Пилатовия надпис на Голготския кръст. Едва ли защитниците на това измамно учение са търсели логичния отговор за триезичния надпис в очевидното обстоятелство, че той е на еврейски, защото осъденият е юдей, че е на латински, защото това е държавният език на империята и на гръцки, защото е най-говоримият международен език в региона на Близкия изток. Основанието за сакраменталността на трите езика лежи в друга плоскост, а именно в съставянето на оригиналните свещени текстове от Писанието. И ако еврейският е езикът на Стария завет, то гръцкият е на Новия завет, и двата най-напред преведени на латински език във Вулгата. Всяко излизане от тази норма, "подсказана" и от надписа на Господния кръст, е отклонение, нарушаващо сакраменталния универсум на Църквата. Защото, почти до края на ХIХ век, да се опитваш да промениш Църквата, означава да промениш света. Немският богослов Хайнц-Йохим Хелд пише, че в това време да се популяризира Библията и богослужението на говорим жив език поражда не само спорове, но и опасности.
Противно на съвременния стремеж към динамика и промяна, Средновековието ценяло консерватизма и непоклатимостта на установените норми. Средновековието питае респект от традицията, която определя като фактор на стабилността. Създаването на първообразната глаголическа азбука и възникналата поради нея писменост е не само пробив в трипластовата броня на европейската рутинна традиция. Сътворената от светите Братя азбука е езиков феномен с премислена структура и ясна филологическа концепция. Тя е най-значимият факт в културната събитийност на Деветия век, защото формира един литературен език на народна основа. 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-малките й нюанси. С това се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство, което без типичните си изразни средства би загубило специфичното си звучение. В наше време това се доказа след премахването на турската арабица от Кемал Ататюрк и въвеждането на латиницата. С нея редица специфични нюанси на турската фонетика стават неизразими и след време отпадат от употреба, което в крайна сметка води до обедняване на фонетичния изказ.
Разбира се, тази страна от феномена глаголица в по-малка степен е занимавала противниците на четвъртата писменост или на третата паралелна езикова култура в християнска Европа. Едва ли е бил разбран и един от аргументите на Кирил във Венецианския диспут, че преди неговите книги словото Божие е превеждано и на други езици, като арменския, ивирския, хунския, абазкия, готския... Отците от Фриулската марка или не били осведомени за този факт, или просто той не ги засягал, тъй като в близката им Великоморавия се проповядвало на нежелания от тях славянски език. Доволен от реакцията на първоучителя, анонимен съставител на тропар в негова чест казва, че Кирил "затворил вълчата паст на триезичниците". И това сторил, защото си служел със "словесен огън", който "поразявал всичко". Въпреки необоримите аргументи на Кирил, прелатите на Западната църква все пак остават верни на удобната им триезична теория. Докато по-либералният папа Адриан II (867-872) изисквал паралелна употреба на славянския и латинския език в богослужението, по-късният му приемник папа Йоан VIII (872-882) забранил изобщо употребата на славянския език.
Становището на триезичниците не е валидно за цялата Църква. С малки изключения, във Византия няма изявени пристрастия към него, за което свидетелства по-либералният режим в проповедта на словото Божие. Нека не забравяме, че създаването на славянската азбука и Моравската мисия са инспирирани от византийското правителство, което цели религиозно и културно приобщаване на славяните именно чрез проповед на говоримия от тях език. Наложеният универсализъм на латинския език прави неразбираеми византийските послания за "достъпност на евангелските истини", които споделя със своите опоненти и Константин Философ. Едва през ХVI в., когато на Запад се разгръща Реформацията, ще бъде прогласена прословутата формула на компромиса между католици и протестанти: Cuius regio,ejus religio, или комуто е властта, негова да бъде и религията.
Реформацията на протестантите разрушава утилитарния модел на Римокатолическата църква, но за подобни действия през IХ в. било все още много рано. Това е още един аргумент в полза на демократичността и хуманността на Кирило-Методиевата културно-просветна мисия. С оглед на това, твърде важно е как ще определим тази мисия. И ако коректността в това определение ни носи определени национално-исторически дивиденти, защо трябва да се отказваме от тях?
В познатите ни източници, които стоят най-близко до автентичните свидетелства на епохата, сътворената от светите Братя писменост се назовава както "славянска", така и "българска". Употребата на първото понятие има твърде евфемистично значение, доколкото славянски език изобщо няма. В апологетичните съчинения на дейците от "Златния век" призивите към "целия славянски род" или "славянското племе" имат по-скоро риторичен подтекст. Те са адресирани към многолюдната общност на славяните, която подхранва самочувствие и усещане за съпринадлежност на българи, моравци, словенци, сърби и руси, които буквите на светите Братя извадили от "тъмнините на невежеството". Днес малцина биха оспорили очевидния факт, че азбуката и конструкцията на Кирило-Методиевите текстове е създадена върху основата на българските говори. Първите центрове с доказано участие в развитието на писмеността са Плиска, Преслав, Равда, Охрид, Берат и Брегалница, които без съмнение принадлежат на българското етническо и държавно-териториално землище. Много от създадените в тези средища ръкописи по-късно поемат пътя към Сърбия, Босна, Влашко, Киевска Рус и Новгород, но вече като вторични адресати на книжовността. Според оспорваното от някои изследователи известие, че Кирил покръстил най-напред българите до р. Брегалница, изрично се подчертава, че отивайки при тях, светият отец им "написал книги". Вероятно това са първите апробации на новосъздадените текстове в една среда, която би следвало да говори същия език.
В науката този език се нарича "старобългарски", а това ще рече, че цялата Моравска и Панонска мисия между 863-885 протича с разпространяването на старобългарския език, който придобива свойството на международен език за славяните. Френският българист Роже Бернар навремето предложи едно по-сложно, но по същество точно определение като "южен славянски език от български тип". Това, че до ХI век езиковото общуване между славяните е ставало безпроблемно, говори за близост в лексикалната основа, която едва по-късно се диференцира и специализира. На същото основание можем да твърдим за близост в романските езици, всеки един от които има своите съществени различия и особености, и при които определението "романски език" не може да има частен характер.
Крайният извод е, че говорейки за културно-историческия факт на Кирило-Методиевото дело, ние всъщност визираме факта на появата и разпространението на старобългарската писменост. Същата става основа за формирането на националните славянски литератури, но в един по-късен етап. За възприемането на този език като български говори и обстоятелството, че глаголическият абецедар от Х-ХI в. на Запад става известен като Abecedarium bulgaricum. Изобщо глаголическите писмена се възприемат като "български", а това е показателно с оглед на по-горе изказаните мисли.
Старобългарската писменост, която навлиза в културното пространство на Европа през IХ-Х в., притежава още една характеристика. За разлика от официално използваните гръцки и латински текстове, тя е разбираема, тъй като кореспондира с живия език на народа. Това качество разширява числото на участниците в творческия процес, което създава потенциална възможност за вливането на нова, свежа струя в европейската книжовна култура.
Бих искал да завърша с един щрих към добре известния портрет на св. Кирил. Не подценявам ролята и значението на брат му Методий, но несъмнено моторът на цялото това изключително дело е Кирил. В сравнително краткия му живот се наблюдава едно непосилно раздвоение между задълженията на общественик и томителното желание за усамотение и духовно себевглъбяване. Последното е характерно за творческите личности, чиято естествена среда е тишината на заниманията им, към която интуитивно се стремят. Вместо това животът му предлага съвършено друга алтернатива, изразяваща се в продължителна обществена дейност. Кирил общува с гърци, българи, араби, хазари, алани, моравци, немци и италианци; спори с иконоборци, мюсюлмани, юдаисти, манихеи и католици. Това изисква средоточие и разход на духовна и нравствена енергия, която Философът акумулира в редките паузи на покой в малоазийския олимпийски манастир на брат си. И въпреки че непосилното двоене на личността е причина за безвременната му кончина, на смъртния си одър Кирил заклева Методий да продължи делото на просвещението, въпреки желанието му да се отдели в "любимата планина", т. е. в усамотението на манастира. Това говори не само за предопределеност, но и за осъзната мисия, която обезсмърти делото им през вековете.

Проф. д-р Георги Бакалов



Яко Апостолом единонравни и словенских стран учителие Кирилле и Методие Богомудрии, Владико всех молите, вся язика словенския утвердити в Православии и единомислии, умирити мир и спасти души наша...
Тропар на светите Братя