Изборът е между добро и зло. Нищо повече
Чакам Роберт Стуруа пред служебния вход на Народния театър. Минали са само няколко часа от късата априлска нощ след премиерата. Седим на пейката до входа с актьори, които стават на крака, щом го виждат да идва. Ставам и аз. Усещам, че между тях тече любов, респект, но и тъга у актьорите, защото знаят, че подобно нещо скоро може би няма да им се случи.
Качваме се в театъра и се разполагаме в стаята на Майя Праматарова - драматург на премиерния спектакъл "Както ви е угодно или Дванайсета нощ" от Шекспир.
Показвам на Роберт Стуруа последния брой на "Култура" (бр. 16 от 27 април т. г.). Слага очила и прочита: "Когато гръм удари, как ехото полепва или Случаят Георги Марков...". Пита: "Георги Марков это кто?" Отговарям му: "Тот же самый... Самый известный в мире болгарин." Продължава да пита: "Кристин Димитрова это кто такая?" Нещо му отговарям, но виждам, че изпускам работата още от самото начало. Питам се ще успея ли и аз да задам някой въпрос. Усмихнат, любезен, много предразполагащ, любопитен към всичко, той продължава, след като е опипал и дори помирисал вестника (нататък ще предавам въпросите и отговорите на български): "Защо руските вестници продължават да носят отпечатък от Съветския съюз?" Не му отговарям, не зная какво да му отговоря... Подхвърленото е необятно. Решавам да го сведа до нещо частно. Прошумолявам, че може би е само от миризмата на мастилото...


- България и Грузия ги дели само едно неголямо море. Какво знаете за нас? Какви са първите ви срещи с българския театър? Доколкото знам, през 1973 година в Тбилиси и Батуми гостува благоевградският театър с постановката на Любен Гройс "Веселите уиндзорки" от Шекспир. Театърът гостува на грузинския театър "Шота Руставели", в който работите. Това ли е първата ви среща с нашия театър?
- Познавах Любен Гройс от един Шекспиров конгрес в Стратфорд. Имаше и други българи, но забравих кои. А този гастрол не си го спомням.
- Питам ви и защото изборът ви да дойдете да работите в България, при многото предложения, които имате, трябва да има някакво обяснение...
- Да се опира на нещо, така ли? Сложно ми е да говоря за мотивите. Това е нещо спонтанно и интуитивно. Когато бях тук за пръв път, оглеждах различни сцени, на които трябваше да играем. Те не бяха такива, че да ми се иска да поставям на тях. Може би своята роля изигра факта, че много години бях абониран за вашето списание "ЛИК", от което получавах много информация. Бях абониран за много неща от различни страни, по едно време получавах дори българското списание "Театър". Но от всички списания най ми харесваше "ЛИК", защото там беше събран много материал от чуждестранната преса.
- За нас "ЛИК" също беше нещо много важно...
- За нас - още повече... За нас "ЛИК" беше прозорче към света. Но не мога да назова конкретна причина за идването ми тук.
- Казвате за Шекспир: "Той сякаш ни казва: ако ме разберете, поставете ме "както ви е угодно". Но ще ме разберете ли?". Сега след първите срещи с публиката на "Дванайсета нощ", смятате ли, че сте го разбрал? Смятате ли, че публиката го е разбрала? Смятате ли, че спектакълът ви е угоден на Шекспир, угоден на публиката? Още повече, че сам зададохте критерия: "Усетя ли, че на хората не им е до аплодисменти, значи сме успели."
- Говорих за друго мълчание. Такова, когато аплодисментите не започват веднага. Гледах две представления на "Дванайсета нощ" и на двете имаше момент, когато хората изпитваха, не зная как да го нарека, шок ли, или някаква неловкост да ръкопляскаш... След това имаше и ръкопляскания. Сложно ми е да разбера как ще го приемат българите. Режисьорът е нещастен и защото не може да разбере приема ли публиката спектакъла му или не го приема, още повече, ако става дума за постановка в чужбина. Дори в родината си понякога не го разбира... Единственото от разговори с професионалистите можеш нещо да разбереш. Техният скептицизъм много често говори повече от техните похвали. Забелязах, че тук хората са развълнувани. А би било наивно да смяташ, че с такава куртоазна пиеса можеш да развълнуваш днешния зрител. Наистина е наивно при наличието на такава значима литература на XX век. За любовта, например, е казано почти всичко, може би, дори излишни неща... Така че още не мога да анализирам как стана тук спектакъла. Вчера, на коктейла след премиерата, идва при мен Кирил Кавадарков. Беше леко пийнал. Тъкмо питах защо така се смее публиката в сцената, когато Мария пита Тоби, как подейства писмото и й отговарят: като водка. Учудвам се, защото при нас нямаше такава реакция. Та Кирил ми казва: спектакълът така магически очарова зрителя, че той дори на подобна малка глупост се смее, та да се отстрани от това си състояние. Кирил познава тукашната публика по-добре, и щом той го казва, значи може би спектакълът се посреща с добро чувство.
- Кои неведоми сили ни управляват и си играят с нас? Кой е режисьорът, кой е авторът на пиесата, в която играят своите несвободни роли дори Орсино, дори Оливия? Защото и техният карнавален, фарсов, клоунаден живот минава върху белия килим постлан за постановката на евангелската мистерия и ограден с кичозни агънца. Те, уж поставящите, са участници в друга постановка - и всеки от тези два пласта си има своето разпятие.
- След всичко, което се случи през последните десет години, в мен се породи усещането, че ние сме като някакви песъчинки в ръцете на някаква неизвестна сила...
- Това усещане нямахте ли го и преди?
- Не беше така остро. Тези политически и бих казал човешки катаклизми (защото хората изведнъж се озоваха в съвсем друго измерение) не ги анализирам, но вътрешно много емоционално ги изживях. И видимо това се отлага, отразява във всичките ми спектакли от последните години. Когато правих в Англия "Хамлет", изобщо не мислех за Грузия, но английските критици писаха, че спектакълът е за разрушаването на нашия свят. А в този момент ме занимаваха съвсем други проблеми. Тук говоря повече, и то съзнателно, по тези проблеми, но не за това, което става у вас, а изобщо. Обобщих своя опит от последните години и оттам е усещането, че някой друг ни управлява, че ни движи в този свят, че си играе с нас - без да обръща внимание на нашите желания, на нашите чувства... Че ни променя както си иска. Ние се борим с това, но ни остава само нравствения избор. Нищо друго. Ние можем само да избираме между добро и зло. Нищо повече.
- Успоредицата между Христос и Малволио не е ли необичайна? В същото време хем ни е криво за Малволио, хем не стигаме до осъждане на сър Тоби & Co - толкова неговата група е простодушно витална.
- Николай, ти наслагваш тази успоредица върху Малволио, въпреки че той в началото е достатъчно отвратителна личност. След това се изяснява, че и той е човек...
- Та той все пак обича. Това не изкупва ли всичко останало?
- Да, обича, и някак става по човек, въпреки че всичко това е в границите на жанра комедия. Когато говорим за мисията на Христос, забравяме, че след Разпятието идва и Възкресението. Не исках да показвам и Възкресението, това щеше да развали всичко. Но съществува надежда, дори когато сме пропаднали - духовно, нравствено. В нас, дълбоко в нас, все пак съществува надеждичка, че все пак онова доброто в нас ще възкръсне.
- На какво може да се основава такава надежда?
- Мисля, че вътре в себе си човек е насочен към доброто. Добрите постъпки носят повече радост, повече наслада. Доброто изисква от нас такова самоотречение, което не се отдава на всеки. Когато нашата майка или баба боледува, да се грижиш за тях става непоносимо. След 14-годишна възраст ние преставаме да общуваме истински с родителите си. А е достатъчно да кажеш на близкия си човек само една дума "Извинявай!", но ние и тази дума не произнасяме, трудно ни е... Трудно е да бъдеш добър. Може би защото от няколко години започнах понякога да си мисля за смъртта, естествено без всякакъв сантиментализъм, на всичко започнах да гледам по друг начин. Това е процес нормален, биологически. Всички започват да мислят за това. Затова някак на човек му се иска да е по-добър. Въпреки че мнозина от злите хора с годините не се поправят, а някои стават и още по-зли. За тях очакването на смъртта е още една причина да стават още по-зли. Но все пак мисля, че е невъзможно в човека да бъде напълно унищожено онова, което може да го направи по-добър. Тази искра може да се разпали. Въпреки че по-скоро съм скептик.
- Също виждах във вас скептика, а последните ви думи прозвучаха някак проповеднически. Защо?
- (Хитро и гръмко се смее. Нито потвърждава, нито опровергава.)
- Не изпадате ли в някаква красива и благодушна утопия: свеждате света до микрокосмоса на Витлеем, сякаш призовавате да се върнем към яслата и простотата? Постижимо ли е?
- Разбира се, че е невъзможно. Мисля, че спектакълът, ако много го анализираме, което не искам сега да правя, е, как да кажа, с двойно дъно. Той е печален, дори трагичен. И тук видях сълзи в очите на мнозина. Започнах да разбирам, че някак не е така прекрасно да се живее на този свят, че светът е пълен със страшни неща.
- На пресконференцията говорихте за нуждата от хумор, за това, че не обичате сериозните разговори. Така настоявахте на това, че накрая журналистка ви попита за любимия ви виц. А спектакълът, въпреки че изглежда като комедия, като клоунада, оставя в зрителя определено чувство за тъга...
- Когато в края на краищата художниците разбрали, че Пиросмани е добър художник (а това станало след като и французи, и руснаци видели картините му), те се събрали и го поканили. Той изслушал техните много сериозни разговори и казал: "Дайте да се съберем, да построим къща, да сложим голям самовар и да започнем да се срещаме и да разговаряме." Всички приели думите му като израз на неговия романтизъм. Тази фраза станала много известна. Но мисля, че присъстващите не забелязали иронията в нея. Пиросмани е бил човек, който обичал да си пийва, който е изпитал много силна жизнена драма, душевна трагедия. Като изслушал тези, общо взето, сити художници, той е вложил ирония в думите си. Той облякъл мисълта си в сериозна форма. Очевидно е бил учтив. Затова, когато говорим за хумора, ние не говорим за него като философи. Въпреки че и те са носители на велик хумор. Всичките им теории не можеш да възприемеш без хумор.
- Виталността на малките хора и малките народи ли ще спаси света, след като красотата има непреодолими проблеми? Паметни са думите на сър Тоби: "Тоз свят от трезви хора разрушен е."
- Сигурно животът е съставен от няколко части. И всеки търси свой път в живота. И тази част от хората, които живееят с ренесансово лекомислие и безотговорност, разбира се, носят голяма истина в себе си, може би по-голямата част.
- А вашият път какъв е?
- Тъй като от Бога ми е дадена професия, пък и аз си я избрах, та тя не ми позволява да бъда чак толкова свободен, колкото би ми се искало... Имам работа с хора, които трябва да организирам, които трябва да убедя в нещо, трябва да измислям разни неща, да намирам пиеси, да ги анализирам... Аналитичността на режисьорската професия унищожава лекомислието. Често разказвам, как на погребението на баща ми стоя до гроба и изведнъж си казвам: Запомни този миг, ще ти потрябва...
- Понякога съжалявате ли, че професията ви е такава?
- Без подобно съжаление е невъзможно да си истински професионалист. Той изобщо не може да съществува без подобно съмнение в своя избор на професия. Дори бих се изразил по-категорично: хайде да не го наричаме любов, но увлечението към тази професия се съчетава с ненавист към нея.
- Спектакълът ви не е ли за това, че животът ни дарява с изненади (както се казва, нищо не е това, което си мислим, че е), но винаги има някаква Витлеемска звезда, която ни сочи изход, следващ ход? Може би изходът е любовта? Но и този изход е поставен от вас в очевидни кавички. Пък и финалът винаги е един и същ - разпятие! Има ли свободна воля човек и в какво се проявява тя?
- Не говоря за изход. И не мисля, че спектакълът е за изхода. По-скоро говоря за сложността на живота. Но не зная как можем да се измъкнем. И Витлеемската звезда не е истински пътеводна. Тя е нещо примитивно като коледна звезда, когато всички са добри, а след два дни продължаваме предишния си начин на живот. В Бъдни вечер излизаме на улицата, даваме пари на просяците, всичко е много мило, в очите ни има сълзи, но след това всичко отива по дяволите. Така че не говоря за изход, защото не съм уверен, че изход има.
- Изключителният полски поет Збигнев Херберт пише: "И само сънищата ни останаха неунижени". Вашият спектакъл не е ли сън в зимна нощ?
- И аз го определям като сън, като фантасмагория. Вече говорих на пресконференцията за хумора. Знаете ли, театърът има една особеност. Ако много сериозно говориш с актьорите, всичко се обръща в някаква своя противоположност. С актьорите не бива да се говори на език, който не е човешки достъпен, контактен. От всички професии актьорите са най-близки до хората. Професията им е да отразяват много прости човешки действия и те трябва да го правят много простичко, с хумор. Винаги, когато трябва да говоря сериозно, усещам някаква утайка, като след... Винаги съм го имал това усещане - особено като бях млад, - че когато започнеш да се разкриваш, когато започнеш да говориш много сериозно - нощем или леко пийнал, разговаряйки с приятел или с девойка - то е стриптийз. Тогава оставаш с някакво идиотско усещане. Много е неприятно. В такъв момент дори е възможно да се скъса връзката между двама ви. Затова винаги се плаша от подобна сериозност. Спомням си думите на Брехт, че здравият смисъл трябва винаги да присъства в театъра, включително на репетициите. Може би думите "здрав смисъл" не отразява съвсем точно Брехтовата мисъл. Става дума за човешкото. Ако човешкото започне да отсъства, театърът започва постепенно да умира. За театъра, според Брехт, здравият смисъл не е просто категория за работната атмосфера, а естетическа категория. Когато изхвърлиш тази категория от сцената, театърът спира да съществува като вид изкуство. Тогава той се превръща в нещо друго. Днес можем да видим много сериозни, пределно сериозни, много философски спектакли, но които не предизвикват в зрителя, в теб, никакви връзки с реалността. В такива случаи предпочитам добрия философ да си го прочета вкъщи...

София, 27 април 2001

Разговора води Никола Вандов



Разговор с
грузинския режисьор Роберт Стуруа