Нищо ново ли?

"Нищо ново. 100 Стихотворения" е заглавието на премиерната, юбилейна стихосбирка на Екатерина Йосифова. Като се замисля, почти не мога да си представя друг български поет, който така ще озаглави юбилейната си книга. Защото "Нищо ново..." не сигнализира, че в нея ще става дума за избрани стихове от вече публикуваните. Тъкмо напротив, книгата включва и достатъчно нови неща. "Нищо ново..." е по-скоро заглавие, типично както за начина, по който Екатерина Йосифова стои в българската поезия, така и за максималистичните изисквания, с които тя натоварва самото писане. Какво имам предвид.
Зад тихото и скромно присъствие на Екатерина Йосифова, зад поведението й, определяно от непрестанната готовност да се отстъпи, да се помогне, да бъдеш мил и чувствителен, всъщност се откроява една много ангажирана позиция - ангажирана с щедростта и толерантността, с творенето на безпричинното добро, със смелостта и откритостта. А зад непретенциозното само/определяне на писането като нищо ново, като повтаряне на вече известни неща, се чете една великолепна поезия - поезия, призвана да измисля азбука, за да появява отговорите, записани в човешкото или отпечатани в света...
И така, азбуката, която "Нищо ново. 100 Стихотворения" майстори, е азбуката на малките неща, на леките хрумвания, на внимателния, съсредоточен поглед, на активната памет... Азбука, създаването на която налага и разказа за/на живота, пише историята на човешкото... И изобщо - говори за неща, които по принцип не си казваме. Въпросната азбука се извайва с глас, който е много особен - хем властови (не се отказва от идеята за космогинизиращата роля на произнесеното слово), хем плах (клони към отдаване на тишината). Иначе изговорено, гласът, който поезията на Екатерина Йосифова демонстрира, е много специфичен и лесно разпознаваем. Той е глас, който малко накъсано, малко колебливо (склонен е да замлъква, да прескача и подрива логиката) изрича пожеланото. Защото за него няма готови истини, фиксирани състояния, а има моментност, проблясъци, собствена логика... Той обича да не доизказва, тъй като зачита правото на слушащия да допълва, да вплита собствените си визии. Но и недоизказва, защото му е ясно, че нещата така са устроени, че всичко е неясно, всичко се скрива, че живеем в мъгла, където си и не си оттука...
Защото тук и там, горе и долу са объркани и благодарение на тази странна смесица и слепеност някой горе прави нещо, което извиква ответно или противоположно действие в друг някой, който е долу; защото сред тази огледалност, сред отраженията, които не са никога абсолютни, а винаги са някак почти, съществува човешкото.
Затова и важно е - отсича книгата - да се оставиш, за да могат нещата да ти се случват, за да можеш да виждаш, усещаш, теб да те виждат, чувстват; да демонстрираш едно ненужно поведение, гаранция за отказа от уподобяване и участие в карнавалните представления.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Екатерина Йосифова. Нищо ново.
100 Cтихотворения. ИК Жанет-45. Пловдив. 2001.