Влатко Стефановски и Мирослав Тадич - двамата китаристи свириха в зала 1 на НДК в Салона на изкуствата и техният концерт може да се нарече и откровение, катарзис, постигане на нова сетивност. Защото, както се изрази инициаторът на свободното препускане из балканската музика с балканските коне и виртуози Краси Желязков, през изминалите 50 години ние не знаехме какво се случва до нас, не познавахме културата на ближния. За югославяните българската популярна музика е Лили Иванова, за нас пък тяхната е Лепа Брена. Всичко това е вече в минало време. Концертът на "Балкански коне" по-рано и на "Балкански виртуози" сега не просто разширяват или променят представата ни за балканска музика, а обогатяват познанието ни за самите себе си. Спомняте ли си, нещо като магията на любовта - да видиш себе си по-добър, отколкото си се знаел, в очите на другия.
А другият в случая с китарното дуо Влатко Стефановски - Мирослав Тадич е нещо специално. Влатко от Македония е основател на легендарната група "Леб и сол" с която издава 13 албума, обикаля Югославия и света и налага специфичния си стил, определян от критиците като фюжън - смесица от македонски традиционни мотиви и съвременен рок. Сега работи самостоятелно, пише музика за филми и театрални представления, свири с триото си в САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Гърция... И написаното за него в "Индипендънт", че е "изключителен китарист, чиято лирична екстравагантност и жизнерадост го отделят от общия китарен фон", споделят в оценката си виртуози, като Джон Маклафлин, Джо Сатриани и Марк Нопфлър. Мирослав от Сърбия живее в Ел Ей и преподава в Калифорнийския институт по изкуствата. Многобройните му проекти са все с интересни музиканти от четирите краища на света и също така разнообразни стилово - от барока и класиката; през блуса, джаза и рока; до трудноопределимият му стил, в който импровизира свободно върху смесица от европейска класическа музика, индийска класика, балкански фолклор, фламенко и джаз. Че е събитие в китарната музика свидетелства най-авторитетното браншово списание "Гитар Плейър", което го определя като един от 30-имата най-радикални и индивидуални китаристи в световен мащаб.
Като че и двамата звучат по-скоро авангардно и елитарно, околкото масово и популярно. Признавам си, след като бях слушал по нещо от тях и знаех техните CV-та, се притеснявах за концерта им в НДК. Да ме прощава родната публика, мислех си - не са "Тутурутка" да напълнят залата. И си представях - как ли ще се чувства в подобна ситуация Влатко, който е събирал по 15 000 души на стадионни концерти? А Миро, който е за пръв път в София и пътува от Калифорния 26 часа, за да свири само на този концерт?
За щастие, софийската публика се оказа на нивото на китарните виртуози, почти напълни елитната зала на културния дворец и беше толкова ентусиазирана, че й простихме с шепата културтрегери невежеството, когато в първата част на музикалната вечер ръкопляскаше между частите на "Концерт за две цигулки в Ре минор", изпълнен от Лиана Котева и Людмил Ненчев със "Софийски солисти" под диригентството на Пламен Джуров...
...И затаили дъх, вече аплодираме Влатко Стефановски и Мирослав Тадич. И започва едно трудноописуемо балкано-глобално музикално приключение: барокова пищност, фламенковска страст, нашенски ритми, балканска тъга, космополитни импровизации. Следващите редове неизбежно са импресия, чувствени късчета от невербалната магия на цялото.
Двете акустични китари започват бавно встъпление. Познаваме мелодията на "Дафино вино цървено". И я забравяме, защото тя е фон, материал, с който Влатко и Миро разгръщат душевните си вибрации. Влатко блести с бляскаво изсвирени виртуозни гамовидни пасажи. В същото време Мирослав в ниския регистър ритмично маркира скелета на песента. Трилероподобните му орнаменти разлюляват и топлят мелодията на "Дафино" и притаилата дъх публика. Следва реприза, китарите "пеят" успокояващо мелодията и толкова по-гръмки са аплодисментите в залата.
И така, на вълни се лее до болка познатата ни и едновременно нова музика. Разпознаваме мотивите на "Море чича рече да ме жени", "Яно мори"... Телата ни отгатват ритмите на "Пайдушко" и "Калайджийско оро"... И през сълзи се смеем, изживявайки "Йовано, Йованке" и "Айде, дали знаеш Милице". Влатко свири мелодията на високите струни, импровизира във високия регистър. Мирослав обича ниския и ипровизира върху всички струни. Влатко извайва мелодията с топлота и нежност, после се юрва по рокаджийски здраво да импровизира. Мирослав прави ритъма с почуквания по тялото на китарата и отривисти акорди, после литва с фламенко маниер в поредното безмензурно начало...
Може да ви звучи наивно, но слушайки Балканските виртуози, аз я видях тази Йованка. И тя газеше не във Вардаро, а стъпваше по звездите. Не, самата тя беше Млечен път. Чудната й риза - нашенската песен. На плещите й - тъмния месец на балканския блус. В пазвите й - ясното слънце на сладки стари мелодии. Полите й се люшкат и треперят във виртуозните темпа и неравноделните ритми, дето си ги знаем. Изпод тях като загадъчни бели нозе проблясват тук-там я светулките на фламенко-пасажи, я факлите на рокаджийски сола... Кое е дрехата и кое тялото в тази метафора не е толкова важно. Нали дрехата е продължение на тялото. Кое е нашето и кое чуждото - също. Или кое е небесното и кое земното. Нали тъкмо защото са дълбоки корените на музиката ни, вършето на чудното й дърво столовато стига до небесата на други светове и времена.
Казаха го и го изсвириха Влатко Стефановски и Мирослав Тадич, балкански виртуози, които се влюбиха в българската публика. Взаимно.

Венцислав Димов