Принц, който излъчва музика

Един от големите върхове на българския талант и дух е най-после приближен до нас чрез екрана.
Слушали сме го в концертните зали, стояли сме дълго на крака, аплодирайки възторжено. Но малцина от нас знаеха нещо за живота му, за житейската му философия, за това какво означава за Алексис Вайсенберг да бъдеш музикант.
Филмът "Обичам музиката" ни среща и с виртуозния пианист, и с композитора, и с човека, натрупал невероятна мъдрост през годините. Един класически построен филм, в който водещата нишка е разказът на Вайсенберг за живота, за човешките взаимоотношения, за музиката. 90 минути, които се гледат на един дъх. Разказът и музикалните изпълнения са перфектно композирани. Разбира се, своеобразен връх във филма е изпълнението на "Петрушка" на Стравински - архивен материал, заснет от великия Бергман. Това са кадри, които се запомнят завинаги. Не напразно този черно-бял филм дава нов тласък в кариерата на Вайсенберг - благодарение на него той се свързва с Караян.
Голяма широта и свобода на мисълта, невероятна толерантност звучат от всеки епизод, когато той говори.
Контактите му с великите музиканти на века, стремежът да върви все по-напред и по-нагоре изграждат и драматургията на филма. А тънкият му хумор е просто невероятен. Във филма се вижда достолепното му и непосредствено присъствие, което го прави еталон за изящество и финес. Един принц, движещ се в красиви интериори. Принц, който излъчва музика.
Вайсенберг е вече на почтена възраст. Но от екрана неговата изповед звучи в кратки и пълни с енергия фрази. (За съжаление, не винаги в точен превод от френски.) Разказът за майка му, пълен с топлина и любов, завършва с парадоксален спомен. На въпрос на журналистка: "Какво трябва да се направи, ако се установи, че едно дете е много талантливо?", тя отговаря: "Убийте майка му!". Това обяснява отказа й да замине с него в Америка - решава да го остави сам да си търси пътя в живота.
Разбира се, на фона на тази изключителна личност, която внушава, вълнува, изпраща от екрана мъдрост и човещина, пасажните кадри в София и Париж са доста декоративни. Особено инсценираното поднасяне на хляб и сол на прага на родната му къща. Но когато на фона на тези илюстративни кадри зазвучи музиката му, за всички недостатъци се забравя.
Слава богу, че тази премиера стана в салона на Народния театър; и в ложата, в която са седели царе, държавници, президенти, седеше Алексис Вайсенберг. Колко щеше да бъде хубаво, ако всички тези, които имат право да бъдат в тази ложа, бяха долу в партера, между зрителите, за да посрещнат и се поклонят на този велик българин. Но тях пак ги нямаше - нито един. Заети с "партийни и държавни дела", те, за кой ли път!, пропуснаха една духовна наслада. А може би не им е била нужна. Затова пък ние в залата бяхме щастливи.

Атанас Киряков





Обичам музиката, Алексис Вайсенберг, документален филм на Мандо Бернардинело и Освалдо Тритен, копродукция на Швейцарската телевизия и БНТ,
90 минути.