Думите на Вайсенберг:
За Бергман. Това бе почти случайна среща. Аз вече имах своята кариера на музикант, когато той прояви интерес към моето изпълнение на "Петрушка" от Стравински. След като направихме запис на живо, той ме покани на вечеря след концерта и каза: "Защо не направим един филм!". Бергман имаше изключителни представи за музиката и конструира целия "синопсис" така, сякаш всяка нота бе отделен артист. После се оттегли за две седмици и прегледа всеки кадър. Бяха се получили изключителни сцени, пианото дотогава не бе показвано по този начин на големия екран. След първия запис продължихме, направихме втори, трети, четвърти запис на Петрушка", после бяха монтирани сцените. На Бергман принадлежеше планът, на мен само оставаше да го приема.
За Бах. Музиката, която слушам в свободното си време, е Бах, Бах, Бах... Много Бах. Предпочитам чуждите записи. Избягвам да слушам своите. Защото, ако държиш една снимка непрекъснато на бюрото си, ти рядко се вглеждаш в нея. Необходимо е за известно време да я скриеш от себе си, да я прибереш, за да можеш след време отново да я извадиш, да я разгледаш с интерес. Но не правя корекции на изсвиреното вече.
За рисуването. Непрекъснато нещо в мен се движи, кипи. Аз съм много неспокоен човек. Обичам нощта и това за мен е особен момент, в който върша много неща. Някои импровизират на пианото нощем. Аз, още като дете, когато имах свободно време, обичах да рисувам. Правенето на колажи се оказа не така просто, както мислех. То наподобява игра на шах. В началото правех колажите си без особена връзка, докато не попаднах в една парижка книжарница, където чух момиченце да пита майка си какво е това саксофон. Тя не му отговори, и аз не отговорих, а момиченцето така и не разбра. Тогава реших да направя за децата книга за музикалните инструменти. Тя все още не е завършена. Като се разтвори - от лявата страна ще бъде описанието на инструмента, а от дясната - изображението.
За представите. Не мисля, че композицията остава затворена в самата себе си. За мен единствената цел, която си поставям, когато свиря пред публика, е да доставям удоволствие. Но преди много години посетих Испания и града, в който е бил Шопен. Посетих къщата, в която е живял - къща без килими и с едно пиано - много старо наглед. Когато групата туристи влязоха, те всички стовариха ръце върху клавиатурата му. Само и само да се докоснат до него. И вероятно - волно или неволно - да създадат, всеки за себе си, своята представа за Шопен. И когато всички хора се бяха втурнали към това пиано, което сякаш щеше да им даде автограф, аз отидох на терасата. От там видях гледката, която и Шопен вероятно е виждал. И тази гледка сигурно му дава на човек по-точна представа за Шопен в сравнение със старото пиано. Още повече, че в него няма толкова много звук, колкото би бил нужен на един композитор.
За работата. Най-важното е, когато човек работи, да се чувства у дома си. Когато работиш за другите, е необходимо да им разказваш, дори чрез музиката, така, сякаш разказваш книга. Като слушател откривам, че първото, което искам да направя, е да се отпусна и да отворя себе си. В противен случай сетивността остава блокирана. Когато свиря - също. Тогава усещаш своята интерпретация, една нова ръка, с нова сетивност...
За принадлежността. Чувството за принадлежност е характерно за всяко живо същество. Не чувството за зависимост, а тъкмо за принадлежност. Това чувство не зависи от политическа, социална или друга обстановка. Ако някой ден осъзная чувството, че си отивам от този свят, то последното ми желание ще бъде да се върна отново тук.
София, 20 май 2001 г.

Записала Елена Драгостинова