Нова българска драма 2001
От плаката и програмата, представяща участващите спектакли и авторите на селекционираните за прочит пиеси, до персоналните баджове са указания за съответните функции на организаторите, от афиша с подредбата на представленията до поканите и пропуските, най-после до оригинално дизайнерски изработените плакети-часовници, връчвани на театрите за участие - всички с емблемата на Друмевите театрални празници "Нова българска драма' 2001" - се убеждаваме в надхвърлените "домашни" практики в организацията и рекламата на юбилейното Х издание на Дните на българската драма в Шумен. И не само от тях, а от самата безупречна, работеща като часовников механизъм разчетеност на времето за репетиции и представления на гостуващите театри, за пресконференции и изяви в медиите - осъществени без напрежения и суматохи, с отдадено към всички внимание и колегиална добронамереност.
Организаторите на установените вече трайно в някои градове театрални прегледи с различна насоченост има на какво да се научат от опитността на директорката на Драматично-кукления театър "Васил Друмев" в Шумен г-жа Рада Спасова, която е и председател на сдружението "Нова българска драма". Уравновесената властност на актьорската й природа, съчетана с инициативността в предлаганата достъпност, приятелство, разбиране правят от нея толкова необходимия за театралните дела лидер, на когото се доверяваме, почувствали се уютно в създадената от нея и екипа й атмосфера. То се дължи не само на отзивчивостта по време на самия преглед към проблемите на гостите и журито, но преди всичко на далновидно и преждевременно свършената работа, която гарантира подготвеността на всеки в дебата върху качествата на представените за участие драми.
Макар затворени в тесния кръг на 7-членното жури, в което особено място имат двамата филолози от Шуменския университет д-р Юрий Проданов и д-р Младен Енчев, предварително селекционирали постъпилите в театъра пиеси, дебатът представлява интерес като изява на позициите на литератори и на театрали спрямо тематичните приоритети в съвременната българска драма. Държейки сметка за степента на овладяност на родовата специфика на литературните текстове, литераторите отдават значение на разпада на личността в днешните постмодерни времена, на драматично търсената от днешния човек идентификация. Театралите, в относителната си цялост (Кристина Тошева, Кремена Бабачева, Крум Гергицов, Борислав Петранов, Радомир Андонов), предпочитат по-необичайното, по-трудното за сценическа реализация творчество, въпреки навеите на романтическа патетика, които в днешно време може би биха прозвучали архаично. Но и едните, и другите сякаш имат право - нещо потвърдено от авторовите прочити на седем пиеси, завършили с извънконкурсната драматизация на Емил Кьостебеков "До коле, о Господи" по романа на шуменеца Стоян Чилингиров, посветена на 120-годишнината от рождението му. На тези прочити се представят пиеси, към които театрите непременно ще проявят интерес в бъдеще - нещо, което осмисля усилията на организаторите на шуменските театрални празници.
Обсъжданите за номиниране и награда автори не са досега неизкушени от литературното и по-специално от драматургичното творчество хора. С много малки изключения те не са дебютанти в трудния за овладяване литературен род. Повечето от тях имат зад гърба си по няколко пиеси, някои успешно представяни в различни театри, натрупали са знания и практика в боравенето с театралната специфика. Би могло да се каже, че в шуменския конкурс тази година не участват съвсем млади автори. Характерно е присъствието на по-зрели литератори със свои постижения и в другите области на художествената словестност. И Теодора Димова ("Любовници"), и Ина Божидарова ("Пепеляшка ала..."), и Веселина Цанкова ("Ай Кю"), и Ася Бакалова ("Хлапето"), и Веселин Стоянов ("Любов, сънища, думи... и други изображения на смъртта"), и Вичо Балабанов ("Шпагат") имат своите литературни биографии, а някои от тях са добре познати в българския съвременен театър. Най-странното е, че почти всички те се представят с един общ тематичен кръг, разработен, разбира се, съобразно таланта, драматургичната сръчност и опитността на писателската индивидуалност. Но характерното е еднотипното съсредоточаване върху проблемите на алиенацията, на загубените връзки между близки и приятели, на резигнацията и отчаянието на личността. Тези пиеси биха подхранили камерните сцени на отделните театри с вглеждането си в очевидно актуални проблеми на нашето общество и, общо взето, минорната им тоналност би се вписала в тоталния скепсис, който не без основание владее съвременния човек. В най-сполучливите между тях ("Любовници" и "Любов, сънища, думи... и други изображения на смъртта") срещаме един добре овладян пласт на социокултурно равнище, представен през тънкото познаване на езика на днешния човек, на предметния му свят, на мимикриращия му жестов изказ. Въпреки това усещането за създаване на нов тип клишета, на повторяемост и аморфност на художествените идеи вече не без основание притъпява възприятията, прави ни нечувствителни, резистентни към драматичните съдби на персонажите в тези творби. Тъкмо затова голямата изненада на конкурса е пиесата "Зелено" на Димитър Атанасов, която прави силно впечатление с куража на автора да говори на един поетичен, но същевременно адекватен театрален език за участта на избралите свободата подивели домашни коне, които откъснати от яслата и юздата, поемат грижата за оцеляването си в общността, в която всеки значи нещо и носи своите отговорности. "Зелено" е предизвикателство към театралните творци с метафоричната персонажна находка, с драматичното напрежение, с извисеността на проведената художествена идея, от която днешният театър се чуждее, страхувайки се да отправи жизнелюбиви, подчинени на естетиката на красивото послания. Тази пиеса, носеща в себе си потенцията на извисения, на поетичния театър, на изначалното му чудачество може би ще има незаслужената съдба на аутсайдер във времето на налагащия се вкус към хуманоидоподобни "текстове" с енигматични "прозрения", толерантността към които най-често се дължи на страха пред угрозата да бъдем не-модерни. Затова тя изисква истински рискови жестове от страна на режисурата, откриване на може би простичък, но убедителен ход за сценичното й решение.
Другата страна от Друмевите театрални празници - представянето на българската драматургия от различните театри - през този сезон в Шумен показа една много реалистична, макар и непълна картина на състоянието на театъра ни днес. Няма ги големите изненади, мощно въздействащи спектакли, тръпката на откривателството. Редуват се по-скоро редови представления, не особено амбициозни като режисьорски изяви и за жалост под равнището на актьорското можене на участващите в тях изпълнители. В това отношение особено симптоматичен е спектакълът на Крикор Азарян "Бая си на бълхите" от Боян Папазов, представен от Театър "Българска армия". Ясната композиционна структура на представлението, чрез която режисьорът, като се лишава от по-сложните езотерични пластове и пребогатия авторов текст, дава възможност на актьорите да градят драматични характери, не се оправдава нито от вече познатото и в изкуството на Меглена Караламбова, и в телевизионните типажи на Камен Донев, нито от липсата на чуваемост на монолозите на Васил Михайлов и особено на Кристина Янева. Публиката остава някак озадачена от това актьорско "баене на бълхите", непрехвърлящо в голямата си част рампата и така обективно обезкръвяващо, за жалост, играта на думи, на знаци и причудливи езикови похвати, с които е изпъстрена мистичната трагикомедия на Боян Папазов. Вариант на тази ситуация срещаме в представлението на Драматичния театър в Ловеч, където режисьорката Маргарита Младенова е изградила ясна и целева конструкция, разчетена върху идеята за повторяемостта на злото, на греха, който ражда грях, когато няма покаяние, и където не достигат актьорски сили, за да бъде изведено това важно за народопсихологията ни наблюдение. Срещата с просветен и духовен творец, професионалист, педагог, каквато е Маргарита Младенова, обяснява отдадеността на актьорския състав, вярата му в изграденото по-необичайно представление в ежедневието на театъра. Но все пак в играта на артистите, особено на Владислав Иванов (Златил) остават доста незапълнени полета, налага се една механизирана монотонност, от която спектакълът губи свежест и яркост.
Познати, макар и респектиращи с умението си да дават живот на всеки персонаж, са и двамата участници в "Салон за плач" на Юрий Дачев Мария Каварджикова и Атанас Атанасов, гастролиращи в Малък градски театър "Зад канала". За разлика от ефектната игра на Анета Сотирова, облагодетелствана от автора с нюанси на лека комедийност, двамата партньори нямат достатъчно ясни мотиви за постъпките си във втората част на пиесата, чиято отворена композиция като че ли ги обезоръжава, примирява с познатото и вече изиграното някъде другаде.
В съпоставка с пристрастията на режисьора Николай Ламбрев, заявени през последните няколко сезона, успокоеността, респектът към текста, както и известна вече нехарактерна за него аскетичност са изненада в представлението му "Среднощен град или Зелена стая в шепа дъжд" от Андрей Филипов, постановка на Народния театър "Иван Вазов". Колкото и парадоксално да звучи, редовитостта на спектакъла, ненатоварването му с купища режисьорски "аксесоари", каквито в излишък Николай Ламбрев владее, носи повече радост и предразположение към сценичната игра, която за съжаление не използва достатъчно функционално забележителния декор на Мира Каланова. Известно еднообразие на мизансценни решения, на банални и "както в живота" ситуации до известна степен препятстват открояването на Николай Костадинов и особено на младата Невена Калудова, която умело градира разгръщането на драматическото преживяване, като актьорите-фаворити на шуменския преглед.
Затова пък безспорен фаворит в актьорските състезания остава младият Мариан Бачев - изпълнител на няколко роли в "Лабиринта" от Димо Дешев, постановка на ДКТ-Шумен. Лишената от по-ярки инвенции режисьорска намеса на Борис Панкин, който почти не се възползва от условността на съня, за да покаже чудовищното лице на насилието над личността, за щастие не засяга чисто актьорската приспособимост към характерологичните рамки, в които Мариан Бачев гради няколкото образа. Играта му е точна, премерена, вървяща по ръба на мярката между ефектния шарж и логиката на поведение. Тази игра утвърждава синтетизма на актьорското майсторство в съвременния театър, без който младото поколение не би било достатъчно пълноценно.
В афиша на празниците на българската драма освен представленията "Индже" по Йовков на "Театър на голия охлюв"- НБУ и "Стопър" от Теодора Димова на Театър "Българска армия", които са гости без състезателни права, се представят още "Селото на таласъмите" от Димо Дешев, постановка на ДКТ-Плевен и "Трилогия на уюта" от Камен Донев, постановка на ДТ-Благоевград. И ако спектакълът, макар и много редови, на Пламен Панев в Плевен с нещо буди симпатиите ни заради постигнатия наивитет на един магически свят, сведен до кръчмата, където таласъми и все още живи обитатели бистрят съдбините български, то представлението на Петринел Гочев в Благоевград буди до голяма степен гняв и недоумение. Няма как да бъде разбрано желанието на театъра да участва в представителен преглед със спектакъл доста под равнището на самодейността от 50-те години, където лошият вкус, загубената мярка, хаотичността си правят нелепа шега с цял един художествен състав, известен като домакин на престижния ежегоден Балкански фестивал...
На шуменска сцена присъства и една стара дама, по обясними биологични причини лошо гримирана - "Любовни булеварди", мюзикълът на Стефан Цанев и Юри Ступел, претърпял актуализация в Театър "София" и затова заявен като нова българска драма. Новото за жалост е в обърнатия политически знак, белязал някогашните отрицателни герои-бащи, бивши активни борци, днес - обозначил поборниците-"демократи" със същите средства. С този странен мутант, разкрачен между някога и сега, доказващ зловредността на всички, що са имали нещастието да се родят по-рано и да се назоват бащи, всъщност Друмевите театрални дни завършват. Равносметката, ако се приеме, че те не отразяват цялостно процесите в българския театър, би могла да се сведе до няколко важни наличности и няколко важни липси:
наличие на нова пиеса на Боян Папазов с опит за първа реализация;
наличие на нова пиеса на Теодора Димова ("Стопър") с много сполучлива реализация;
наличие на най-малко три нови пиеси, все още не станали достояние на българските сцени ("Зелено", "Любовници", "Любов, сънища, думи... и други изображения на смъртта");
липса на значителни режисьорски постижения;
липса на защита на собствените художествени завоевания от актьорите;
липса на самопреценка за художественото ниво на представленията;
липса на стремеж за обнова на старите постановъчни и изпълнителски щампи;
липса на точни представи за интересите на публиката.

Кристина Тошева

Ст. н. с. Кристина Тошева е дългогодишен театрален изследовател, историк и критик. Има пет авторски книги, свързани с историята на българския театър. Нейни текстове са публикувани в редица теоретични сборници.