Кан 2001:
насилие и безпокойство
Тазгодишният фестивал в Кан беше очакван с нетърпение по две причини: подборът му беше направен от подновен екип и в него изобилстваха творби на знаменити режисьори като Жан-Люк Годар, Шохей Имамура, Жак Ривет, Дейвид Линч, Джоел Коен, Цай Мин-Лян, Михаел Ханеке, Абас Киаростами, Мохзен Махмалбаф... Тази съблазнителна програма се оказа пълна с изненади, и не всички те бяха приятни. Някои поразиха по-скоро с тематиката, отколкото с художествените си качества; в официалната и паралелните селекции преобладаваха извънредно мрачни филми, които отразяват най-зловещите човешки склонности или показват безизходни ситуации. "АБВ Африка" на Киаростами, "Кандахар" на Махмалбаф и "Ничия земя" на босненския режисьор Данис Танович (награда за сценарий) са посветени на трагични събития от три различни континента и създават впечатлението, че живеем в свят, където епидемиите, гладът и жестокостта могат само да се изолират отвъд границите на най-напредналите страни, но не и да се премахнат. Колкото до западното общество, "Пианистката" на Ханеке (Голямата награда на журито, награда за женска и мъжка роля на Изабел Юпер и Беноа Мажимел), "Роберто Суко" на Сендрик Кан, "Всеки ден беди" на Клер Дьони и "Почти синьо" на Алекс Инфашели го представят чрез герои, завладяни от зловещо безумие, докато "Човекът, който не беше там" на Джоел Коен и "Мълхоланд Драйв" на Дейвид Линч (наградени съвместно за режисура) се отличават с криминални сюжети, от които лъха потискащ цинизъм.
Фестивалният подбор никога не е бил толкова показателен за една от основните екранни тенденции от последните години - жестокостта. Съревнованието в областта на насилието, започнало в комерсиалното кино през 70-те години, вече изглежда неизбежно за много амбициозни режисьори. "Пианистката" на Михаел Ханеке е пример за крайностите, до които се е стигнало по тази линия: в него няма герой, който да не е садист и (или) мазохист. Действието се развива в музикалните среди и стремежът към художествено съвършенство е представен по извънредно негативен начин, като самоунищожение у изпълнителите и убийствена амбиция у близките им. Героинята на Изабел Юпер е неуспяла пианистка, изливаща върху учениците си омразата и презрението, които изпитва към себе си. Личният й живот се състои от непоносими свади с тираничната й майка (Ани Жирардо) и от противни еротични изживявания, които си доставя, саморанявайки се и гледайки порно. В нея се влюбва момче (Беноа Мажимел), сякаш създадено за герой и спасител: привлекателно, надарено и готово на всичко, за да се събере с нея. Зрителят си представя, че то може да промени възгледите й, но се оказва, че под качествата му се крие жестокост и долност, която надхвърля и най-мазохистичните очаквания. Филмът се отличава с изключителното равнище на актьорската игра и с блестящата, изобретателна режисура, но крайностите, които показва, изглеждат клинични случаи и предизвикват повече потрес, отколкото размисъл за човека. Ханеке ни тласка към банални обяснения на поведението на героите, поради което оставаме с впечатление, че е вложил цяло съкровище от художествени качества в насока, недостойна за тях.
Интересно е да сравним "Пианистката" с "Няма такова нещо" на Хал Хартли, който се противопоставя чрез самата си форма на вкуса към ужасите. Това е нова версия на приказката за Красавицата и Звяра, изградена с типичния за Хартли меланхоличен хумор. Действието се развива в близкото бъдеще - време, в което светът е напълно завладян от телевизията, способна да надделее дори и над армията! Тя е въплътена от "Шефа", телевизионна редакторка, която се нуждае от няколко нови войни на седмица, за да радва зрителите и да преуспява; безразлично й е не само че подчинените й измират, а дори и че самата тя може да пострада - волята да манипулира публиката и да бъде в центъра на вниманието й пречи да си спомни, че животът не е само организирана от нея заблуда. Режисьорът ни показва тази информационна вселена, чиито обитатели се захранват неспирно с катастрофи, изроди и всевъзможни жестокости, без да включи във филма нито един неприятен кадър. Дори и звукът е стилизиран с помощта на музика, написана от самия Хартли, която зазвучава (съвсем тихо) всеки път, когато публиката очаква писъци или гръм.
Избягнати са и масовите сцени, с които търговското кино създава у любителите си впечатление за мащабност и правдоподобност, както и всички други зрелищни елементи, задължителни за "екшъните". Самото чудовище, главен герой на "Няма такова нещо", е подчертано неправдоподобно и "старомодно" - физиономията му напомня смътно за грима на Жан Маре в "Красавицата и Звяра" на Кокто. То символизира прастарите сили на природата и въображението и изпитва ненавист към модерното човечество, защото не понася информацията: новините му причиняват гърчове.
Способно е да страда, но не и да умре, и се опитва да открие с помощта на наивна журналистка лудия учен Арто (вдъхновен от френския поет), който може да го убие, като му внуши, че е измислица. Филмът говори за действително чудовищния начин, по който позитивизмът унищожава всичко, което не се вписва в догмите му, и предлага на хората фалшиви прагматични ценности, които ги превръщат в марионетки. "Да знаеш или да бъдеш, това е въпросът", казва Арто. Автентичното битие е представено от Хартли чрез главната героиня, леко пародиен вариант на стереотипното холивудско "наивно момиче" - тя желае да направи кариера, но когато се налага да избере, предпочита да се погрижи за Звяра, който й е симпатичен, копнее най-вече за човешка близост. Основното й качество е добротата - това, което според Хартли най-много липсва в днешни дни. "Няма такова нещо" съчетава смисловото богатство с изобретателност, свежест и остроумие, които доказват за пореден път, че Хал Хартли е един от най-добрите днешни режисьори.
"Занаятът на оръжията" на Ермано Олми е друг пример за преосмисляне на жанр, посветен на насилието. Това е притча за себеотрицанието и коварството - основни съставки на всяко военно действие - която завършва с трагична констатация за човешкото безумие. Главният герой, пълководецът Джовани де Медичи (Христо Живков), е последният представител на рицарската епоха, в която военният успех е почивал на лични качества; той загива по вина на предатели, ранен от изстрел на топ - емблема на нови времена, и след смъртта му другите военачалници се заклеват да не използват огнестрелни оръжия - исторически факт, който звучи покъртително в нашите ядрени дни. Филмът на Олми сякаш е излязъл от най-прекрасните години на италианското кино. Краят на Средновековието никога не е бил показван по толкова правдоподобен и естествен начин; постановката е вдъхновена от редица шедьоври на живопистта, най-вече от Учело (в сцените с битки) и от Джовани Белини (в интериорите). Режисьорът използва детайли от фрески и релефи, за да представи предсмъртните мисли на героя - те символизират ключови човешки и библейски понятия, а самият подход отразява същността на век, в който жестокостта и примитивността съжителстват с най-възвишено художествено великолепие. Действащите лица са разположени в ренесансови композиции, които се съчетават виртуозно и естествено, а главният герой е обрисуван с извънредно драматургично умение, само чрез поведението му, благодарение на което става истинска емблема на духа на своето време. Христо Живков го играе прекрасно, внушавайки разнообразни преживявания почти без мимика, с дълбочина и богати нюанси, на равнището на висшата европейска актьорска традиция. Деси Тенекеджиева въплъщава безупречно съпругата му и привлича вниманието на зрителите с одухотвореното си лице, сякаш излязло от фреска, а Димитър Рачков изпълнява колоритно и пълнокръвно кратката роля на Лук 'Антонио.
За история става дума и във "Възхвала на любовта" на Жан-Люк Годар, друг несломим ветеран на световното кино, който представя полемично два подхода към темата за френската съпротива през Втората световна война: за нея искат да снимат касов филм холивудски продуценти, а самият Годар я преосмисля, като ни внушава, че се нуждаем не от идеализиране на минали заслуги, а от нов съпротивителен дух. Една от характерните му реплики е: "Техниката замести Историята", горчива констатация, която не пречи на режисьора да използва и двете по възхитителен начин. Творбата му съчетава черно-бели кадри, поставени в стила на "До последен дъх", и видео с неестествени ярки цветове; и двете придават нереален облик на заснетата действителност и водят до впечатление, че наблюдаваме по-скоро живи символи, отколкото конкретни герои. Диалозите са пълни с цитати от големи автори, употребени по типичния Годаров начин - остроумно и агресивно. "Възхвала на любовта" не ни говори за любов, а за съвременното общество и за изкуството, в което режисьорът се уповава като в извор на надежда за бъдещето на човечеството.
Сред подбора на фестивала се отиличи и Жак Ривет с "Иди че разбери" - шедьовър на традиционния френски комедиен жанр. В него неспирно се говори за Голдони и се виждат откъси от пиеса на Пирандело, но самият филм сякаш е направен от преродил се Мариво. Героите му са представени по двойки: италиански театрал и приятелката му французойка, звезда на неговата трупа; бившият й приятел, професор по философия, който живее с някогашна авантюристка, сегашна учителка по балет; крадец и студентка, деца от богато семейство с вековна история. Заглавието на филма се отнася до чувствата на героите: иди че разбери дали актрисата още обича философа, дали студентката ще й отнеме комедианта, дали крадецът е влюбен в балерината или само иска да се сдобие с пръстена, останал й от престъпното минало... Те са привлечени едни от други, колебаят се, карат се и се сдобряват, преживяват непредвидими забавни или драматични събития, и не престават да сипят брилянтни и при това съвършено естествени комични реплики, които разплакаха от смях преситената канска публика. Жан Балибар и Серджо Кастелито, известни като добри актьори, никога не са играли по-блестящо, а Катрин Рувел (една от хубавиците на френския екран от 70-те) се проявява с неочакван комедиен талант. С финес, мъдрост и омайна лекота Жак Ривет съчетава виртуозно два типа постановка - театрална и филмова. "Иди разбери" може да даде наслада на всички видове публика и след края му човек остава задълго изпълнен с ентусиазма, който поражда художественото съвършенство.
Друг шедьовър от фестивала е "А там колко е часът?" на Цай Мин-Лян - смешно и възвишено повествование за напразните копнежи, самотата и надеждата между Тайван и Париж. Главните герои са амбулантен продавач на часовници, чийто баща току-що е починал, и млада клиентка пред заминаване за Франция. Тя настоява да купи часовника на самия търговец, той й го продава и не успява да я забрави. Тъгата по непознатата придава смисъл на празното му битие: той започва да мести стрелките на всички часовници из магазините, по сградите и по улиците, за да са по френско време, и се утешава, като гледа на видео "Четиристотинте удара" на Трюфо - не от вкус към Новата вълна, а за да види как изглежда градът, където е отишла любимата му! От тази страст към Франция произлизат ред комични ситуации и едно покъртително последствие: майката на героя, която страда по мъжа си и запълва времето си с будистки ритуали, като се надява, че душата му все още е у тях, решава, че кухненският часовник е сверен именно от покойния, така че заживява по парижко време, за да бъде в час със самата вечност. А в Париж тайнственото момиче напразно търси по телефона лице, за което така и няма да узнаем нищо, и попада на самия Жан-Пиер Лео, който му дава своя номер... Филмът съчетава типичните за стила на Цай Мин-Лян детайли от всекидневието със сюблимни преживявания - смес, от която произлиза уникален образ на битието и душевността.
Режисьорът е известен от няколко години като един от най-големите представители на азиатското кино и може да се отбележи, че с всяка нова творба надхвърля качествата на предишните си. Ако трябваше да говоря само за един филм от фестивала, бих избрала без колебание "А там колко е часът?" заради изключителната му оригиналност и дълбочина.
За съжаление тазгодишната "Златна палма" бе връчена на посредствения и сантиментален филм на Нани Морети "Стаята на сина" - избор, зад който се отгатват съображения, далечни на художествените критерии. Миналата година италианското кино претърпя скандална обида: организаторите на фестивала не включиха нито един предложен филм в официалната селекция - факт, предизвикал жестока полемика. Поради това още преди началото на последния фестивал се говореше, че Палмата ще се даде на италианец, като извинение и доказателство за добра воля. "Стаята на сина" ни представи герои, които биха си живели напълно безпроблемно, ако не бяха изгубили сина си, и е забележителен само с елементарната си сълзливост, каквато не сме очаквали от Морети; широката публика може да го хареса, и това вероятно е било взето предвид, за да се награди. Отличията, връчени на Джоел Коен и Дейвид Линч, също са разочароващи - филмите им не съдържат нищо ново в сравнение с предишните и се отличават с ловкост, а не с художествени постижения. А "Ноу ман'с ланд" на Данис Танович предизвиква отчаян копнеж по Кустурица, комуто подражава без капка самобитност. "Атапарджаут, бързият бегач" на Захариас Кунук, който получи "Златна камера", разказва ескимоска легенда по твърде наивен начин, поради което се питаме дали мястото му не е било по-скоро на фестивал с етнографска тематика.
Истинското откритие сред режисьорските дебюти беше "Това е моето тяло" на Родолф Маркони. Заглавието му се позовава на думите на Христос за хляба и виното, а темата за жертвоприношението е въплътена от младия Антоан (изигран от извънредно даровития Луи Гарел). Дете на богато семейство, той би трябвало да наследи предприятието на баща си, но решава да стане актьор. Маркони показва света на киното и проблемите на начинаещите артисти по съвършено оригинален и достоверен начин. Избран случайно за главна роля, героят е потресен и, неподготвен за успеха, за първи път се запитва кой е всъщност и какво желае. Изборът не е лесен, но непознатият свят на киното го изкушава; оказва се обаче, че и в него му е писано да бъде нечий "заместник" - за главната роля е било избрано друго момче, което се самоубило в навечерието на снимките. Изобщо Родолф Маркони е създал проникновен разказ за трудността да бъдеш самия себе си и за неудържимото желание да станеш някой друг - основата на актьорския талант. Когато майка му се учудва, че Антоан иска да запали цигара, той отговаря: "Не аз, героят ми пуши!" Трудно е да се намери реплика, която да резюмира по-лаконично и точно какво е да си актьор. Решението да играе води момчето до скъсване с родителите и приятелката му, лишава го от всичко, което е било досегашният му живот и довежда баща му до инфаркт, а след това се оказва, че филмът изобщо няма да се снима. "Това е моето тяло" може да се нареди до най-големите филми, посветени на несигурния живот в изкуството, и се отличава с новаторска форма, показателна за дарбата на младия му режисьор.

Кан, специално за Култура

Деница Банчева