Салон на отхвърляните
Молиер твърди, че в света най-много са лекарите - у нас самозваните знахари се преквалифицираха в художествени критици. Десетки години пластичното изкуство почти не интересуваше поляците. И изведнъж, провокирани от инцидентите в галерия "Захента", всички поискаха думата по въпросите на изкуството. Това би било радостно явление, ако не беше тонът на повечето изказвания. От него личи, че отношението на поляците към онова, което се определя като авангардно изкуство, е белязано преди всичко с агресия.
На повечето ми сънародници и през ум не минава, че различни стилистики и техники могат да си съжителстват, че търсещите нови форми искат да съобщят нещо на ближния, а не да демонстрират презрение към него. И че експериментите могат да обхващат и живописта, скулптурата, графиката.

От гледна точка на историята

Много поколения са изработили това отношение на поляците към нетрадиционното изкуство. Творчеството, изискващо известна подготовка, несхематично мислене, умение да се наблюдават и свързват факти от различни сфери на живота, няма исторически предпоставки у нас. Повече от сто години, по време на подялбите на Полша, изкуството е трябвало да окуражава духа на сънародниците ни. Лека екстравагантност и минискандали са били възможни единствено в литературното кабаре. След Първата световна война, в атмосферата на еуфория от възстановяването на независимостта, творците мечтаят за изкуство, което да съ-творява националното самосъзнание, което да свидетелства за мощта на полския дух.
След 1945 г. пък художниците, както целият народ, трябва да вземат отношение към новия строй, към възстановяването на страната, социалните промени. Повечето граждани се надяват отново да заживеят нормално. Творците също. За капистите 1 и колористите, заели водещо място в полската живопис, нормалността означава връщане на изкуството като "удобно кресло" (по определението на Матис), сиреч господство на "чисто живописните" ценности и изолиране на всякаква "литература" в живописта. Тяхната дидактична и популяризаторска активност (кадри на капистите са следвоенните професори, художествените критици, администраторите в браншовите организации) не е безрезултатна. Освен положителните неща, притъпена се оказва чувствителността на художествените среди към обществено-социалната, психологическата, философската тематика - проблеми, отразявани по-рано от романтиците, реалистите, символистите и след това от авангардистите.
Соцреализмът също е ангажирано изкуство, но "от горе". Петилетката, в която той е норма, представлява поредния период на господство на творчеството с фабула, изразявана директно, без недомлъвки. Когато престава да бъде налаган като единствено правилна стилистика, намразен и осмян, той продължава съществуването си като живопис на жеста: безопасен изход от ситуацията, удовлетворяващ авторите и задоволяващ публиката. Все пак художниците на ПНР усещат тежестта на цензурата, затова работят аполитично. Най-смелите се подиграват с "червените", промъквайки в творбите си тънки алюзии за системата. Така публиката се научава да улавя политическите закачки, но отвиква да реагира на метафори относно други сфери на живота. Така полската публика привиква на естетическо, декоративно, добре изпипано и абстрахирано от действителността изкуство.
Едва след 1989 г. художниците започват да говорят за най-различни обществени проблеми - нямащи нищо общо с политиката, а с общочовешки, наднационални, цивилизационни заплахи. Полската публика се оказва абсолютно неподготвена за това. Променени са полските реалии, но не и навиците. За това е нужно повече време.

От гледна точка на масовата култура

Смятаме някои художници за провокатори, защото не разбираме посланията на изкуството им. Всъщност те често са мотивирани от несъгласие с деформациите на съвременността, а не от желание за скандал. Говоря за добре обмислените работи, третиращи явления и опит извън досегашните сфери на интерес от страна на изкуството. Фон за търсенията на днешните "разгневени" е телевизионният екран, филм, реклама. Тоест всемогъщата масова култура, възбуждаща най-ниските инстинкти, одобряваща жестокостта, алчността, подлостта, но и глупостта, лошия вкус, разпуснатостта.
Във всяка епоха творците реагират на обкръжаващия ги свят. Изразните им средства характеризират и произтичат от цивилизацията, в която живеят. Следователно днес те трябва да си служат с интелигентни, точни и визуално атрактивни метафори. Стараят се да догонват "духа на времето" без образци, защото такива няма; интуитивно търсят начини и средства да изразят спецификата му. Същите процеси се извършват в киното, театъра, литературата. Средно културният човек по-често чете книги (па макар и само модните бестселъри), слуша музика и гледа филми, отколкото ходи по изложби. Новостите в по-популярните области са му вече близки, не го учудва сливането на репортажа и романа, обединяването на документа и филмовата фикция, разполагането на исторически персонажи в днешни реалии, смесването на африкански или латиноритми с европейската класика. Обаче го дразни художникът, прекрачващ границите на жанра, неспазващ естетическите канони, притесняват го новите теми, с които художниците опитват да се преборят: религиозността, половата идентичност, болестите и недъзите, консуматорството и много други цивилизационни и пазарни новости.
Не ни възмущават разните reality-show и talk-show, в които се преминават границите на срама и интимността, а осъждаме Катажина Козира, която снима разни сцени в банята. Висим пред идиотските безкрайни сериали, а не възприемаме ироничността на инсталацията на Мирослав Балка, който прави дълга верига от разноцветни, малко употребявани сапуни, снабдени с коментари на бившите им собственици: може би сапунените разкази са по-интересни от "сапунените опери"? Приемаме доведения до абсурд култ към голотата, младостта и сексуалната атрактивност, а когато Артур Жмиевски обръща внимание на асексуалността на разголеното тяло, го обвиняваме в перверзност и желание за осмиване на голите хора (както е във видеофилма, в който той показва съблечени войници от почетната стража). В друга работа същият автор обръща внимание на инвалиди и джуджета, отхвърляни от "здравото" общество - също тема табу. И т.н.
Естествено, нито модерните техники, нито интермедийните търсения и вглеждане в подминавани до днес от изкуството области на човешка активност не гарантират създаването на стойностни работи. Значителна част от "авангардните" творби са глупости, които не заслужават внимание. Но голямото изкуство винаги е било и е малък процент художествената продукция. Един шедьовър се открива сред хиляди средни творби. Редом с посредствени, но недразнещи работи се появява популистки талаш. Защо тогава искаме да се раждат само превъзходни инсталации или мултимедийни реализации?

От гледна точка на комерсиалността

През 60-те творците от Новия свят създават направление, смятано (не съвсем правилно) за изконно американско: попарт. Вдъхновява ги масовата култура, баналността на ежедневието, пошлостта на популярните предмети. Новите технологии и суровини, които те използват, често са евтини като действителността. Тогава за първи път е признат и кичът, издигнат до високото изкуство.
Младежките бунтове от края на 60-те са опит за противопоставяне на истаблишмънта. Атакувани са консуматорството, властта на парите, военните агресии, унищожаването на околната среда; защитавани - слабите, бедните, дискриминираните. Този романтичен порив ражда некомерсиални по идея действия в живописта. Концептуализмът, изкуството на "пощата", изкуството на земята, бедното изкуство, пърформансът са най-важните течения от онова десетилетие на протест. Авторите смятат, че диктатурата на пазара няма да ги засегне, че никой няма да купи надраскана на парче хартия скица на някаква концепция, пощенски картички с информация от типа: "още съм жив", рисунки с дим по небето, философска максима върху стената на публична сграда, аматьорски видеофилм, регистриращ движенията на стъпалата на автора.
Тези опити за правене на изкуство уж лишено от стойност са придружени от мечти за активизиране на публиката. Тя трябва да стане креативна, да третира всяко действие като творчески акт, да вижда прояви на изкуството на всяка крачка, в градския пейзаж и в природата. Макар че живеехме в съвсем различна система и икономически условия, тези идеи стигаха и до нас. Полският концептуализъм имаше две лица: политическо - пълно с подтекст и алюзии, и поетично - откъснато от реалността.
На Запад концептуалистите (и създателите на сродни форми) в известен смисъл претърпяват поражение: пазарът поглъща, смила и превръща в пари и това направление в изкуството. Но в същото време имат и голям успех: образоват публиката, отварят я към всякакви неконвенционални търсения и различни естетики. Този процес трае дълго. Важна образователна роля в него изпълняват медиите, галериите и музеите. Те също се отварят за неконвенционални работи и техники; създават се и интердисциплинарни художествени центрове, които работят също в неконвенционални условия, например в изоставени фабрични халета. Строят се и нови музеи на съвременното изкуство, чиято оригинална архитектура сама по себе си е художествено произведение.
Днес работите на концептуализма са гордост за най-значимите световни колекции. Отдавна вече са се изравнили по стойност с т. нар. високо изкуство, правено от скъпи и солидни материали. В контекста на традиционните творби те не губят от сравнението. Визуално са не по-малко атрактивни от скулптурите или картините, понякога дори ги надминават. За публиката, свикнала с новите пластически жанрове, е ясно, че изкуството може да не бъде резултат от дълга работа на ръката. Ала изисква други дарби - умение да се наблюдават и свързват различни елементи от действителността.
Когато на Запад изгрява попартът и изброените по-горе течения, всички по някакъв начин ангажирани политически и социално, в Полша царува експресивната абстракция. Е, появяват се и попартисти, създатели на хепънинги, хиперреалисти, дори автори на видеореализации. Но в малки мащаби. Първо, обречени са на периферни експериментални галерии с помещения колкото носна кърпичка, известни само на гилдията. А програмата на официалните салони трябва да бъде съзвучна с социалистическата културна политика. Второ, полските творци не са заможни, а за спонсор никой не си и помисля. Нищо чудно тогава, че инициативите им са скромни откъм суровини и размери, дори във времената на Герековото "добруване". Един Кристо не би имал шанс в Полша, нито дори Анселм Кифер, който макар и "само" живописец, работи в пространства с големина на хангар...
Военното положение и годините на художническия бойкот напълно съсипват нормалното функциониране на изкуството. То остава скрито в апартаментите, в салоните към църквите и други неофициални пространства. По това време никой не журира творбите, не елиминира кича - важни са "правилните" намерения на авторите. Пък и твърде малко поляци пътуват по света, за да възпитат вкуса си в чуждите музеи и галерии. За широката публика Ян Матейко си остава най-големият полски художник.

От гледна точка на света

Демократичните промени през 1989 г. и пазарните правила довеждат до фалит голяма част от малките галерии, променят изцяло разположението на силите в художествения живот. Постепенно обществото започва да осъзнава, че демокрацията дава на всички правото на глас - и нищо повече. Известно е, че всеобщата фрустрация е състояние, което благоприятства избухването на емоции по всякакъв повод. Така напоследък пластичното изкуство подмени темите, съсредоточаващи върху себе си огъня на всеобщата омраза. То е непонятно, ще рече демонстрира презрението на творците спрямо всички останали; скъпо - значи бърка дълбоко в и без това полупразния джоб на данъкоплатеца; не става за окачване на стената, сиреч не служи за нищо. И тъй нататък, все по-яростно, с все по-голям хъс.
Атаките срещу авангарда най-вероятно ще продължат, спиралата на страстите тепърва ще се развива. Със сигурност ще се създадат разни демократично избрани съветнически тела, които ще се мъчат да насочат художествения живот в Полша в правилната посока. И ще се оттеглят тихомълком след време, разбрали, че подобна дейност изисква твърде висока квалификация. Може би тогава все пак ще забележат, че културното образование е задължително, че няма да е лошо да имаме музей на съвременното изкуство, че ако искаме да създадем пазар на изкуството, трябва да се включим в международния културен обмен.
Преди това да настъпи, повечето поляци ще се чудят или няма да вярват на вестите за успех някъде там на Запад, който Козира, Жмиевски, Балка и други са постигнали. Сигурна съм, че след време нашите най-интересни творци от младото и средното поколения ще се увенчаят с международна слава, сравнима с реномето на Кантор или Магдалена Абаканович 2. А ние вътре в страната ще почнем да се отнасяме другояче с тях. Не от снобизъм - просто ще почнем да разбираме новия език на изкуството. Не става дума за одобряване на всичко нетрадиционно, а за съзнателно остойностяване на новите явления в изкуството. Само да не пропаднем в поредния политически водовъртеж.

В. Жечпосполита, 47/24-25.02.2001

Моника Малковска
Превела Силвия Борисова



















































1 Група полски художници, предимно живописци, ученици на Й. Панкевич, които от 1924 до 1930 работят в Париж, и образуват т. н. Комитет Париски.


















































































































































































































































































2 Много известна полска художничка (1930), известна с т. н. "абакани" - пространствени, релефни тъкани.