Препарати
Никога не съм бил в Елмит. Струва ми се, че едва ли някой е ходил там. Не намерих такава крайморска местност и в домашния си географски атлас, както и не успях да открия Ингмар Вилкист в телефонния указател. Дори и да съществува някъде по света такъв човек, то със сигурност не е този, който пише пиесите, в които все повече хора, свързани с полския театър, виждат възможност за преодоляване на лошия период на съвременната полска драматургия. Ингмар Вилкист е псевдоним, зад който се крие служител от варшавска галерия. Всъщност не се крие много, защото в края на представленията, режисирани от него, той излиза на сцената и тогава можем да видим лицето му. Има дори и Интернет страница, от която лъчезарно се усмихва на всички посетители на сайта му.
Псевдонимът, изглежда, му служи за маскировка, която позволява по-пълно създаване на художествен свят. По същия начин постъпва и Гжегож Яжина, който си сменя псевдонимите като носни кърпички, в зависимост от текста, който режисира, за да бъде максимално близо до представяния свят и обитаващите го герои. Вилкист не си сменя псевдонима, защото сътворява само един свят, който постепенно изпълва с описаните от него хора. От поредните текстове научаваме нови неща за Елмит, запознаваме се с нови герои, потопени в странен северноморски климат.
Вилкист обърква следите не само в своите текстове. Създаденият от него театър, в който авторът режисира собствените си пиеси, се казва "Крикет" и действа в Крулевска хута (Кралски металургичен завод). Такава местност също не съществува в Полша. Има само Хожув, където през 1802 година бе открит действащ и до днес металургичен завод, някога наречен Кралска хута, а днес "Тадеуш Косцюшко". Писателят лишава действителността от време и пространство. Премества я в сферата на креативното и въображаемото, като извършва движения, обратни на часовниковата стрелка - тоест назад, срещу течението. Вилкист е демонстративно старомоден.
Могат да се посочат доста хипотези, защо Вилкист се е нарекъл така, а не иначе. Всеки има право на собствена теория и всяка от тях ще бъде правдоподобна. Моята е литературна. Авторът иска да насочи нашето внимание към скандинавската драматургия - тази под знака на Ибсен и Стриндберг, иска да напомни за Ингмар Бергман и неговите филми. Защо? Подобно на своите велики предшественици, той се интересува от психическите проблеми на своите герои, от сложните и емоционално напрегнати, често патологични отношения между персонажите. Скандинавският полуостров изглежда подходящо място за подобни странни взаимоотношения. Дали от студа или от дългите, мрачни зими и кратко лято, строгостта на характерите е досадно болезнена, но благодатна за драматическите конструкции. Ето така стигаме до Елмит. Разхождайки се по крайбрежната алея в ярката светлина на зимното слънце, имаме шанс да срещнем Ингмар Вилкист. Висок мъж на средна възраст с добродушно лице, той проницателно гледа обитателите на своя свят, над които властва изцяло.
Пациенти, курортисти, странници живеят в Елмит или наблизо до зловещия курорт. Зловещ, защото Елмит, макар просторно и луксозно място, все пак е лудница. Хелвер (главно действащо лице в пиесата "Нощта на Хелвер" 1) трябва да замине за Елмит, за да търси спасение от тоталитарното унищожение в психиатричната болница. Тук се развиват странни сцени от семейния живот на двама души с въображаемо дете. В Елмит е едновременно и хубаво, и ужасяващо. Тук не можеш да бъдеш просто човек, веднага ти прилепват някакви определения от болнично-санаторийното битие.
Ситуациите в драмите на Вилкист са подобни на тези, с които си служат писателите, наричани бруталисти. Това е множество от психопати, хомосексуалисти, лесбийки, аутсайдери, с оплетено и компрометирано минало, вторично вдетинени, живеещи в кръвосмешение - свят, който може да се определи като "патология на връзки и чувства". Тези биографии препращат към Фон Майенбург, Сара Кейн, Ларс фон Триер ("Догма" може да послужи като фундамент на поредната теория за произхода на псевдонима Вилкист). Само че Вилкист върви по различен път. Не се интересува от бруталното и драстичното. Събитията в пиесите му са ситуирани в безвремието и в безпространствеността - и затова са лишени от драстичност. Показва ги някак ретро, като че ли всички са ставали в забравената страна на биещи часовници с дълги махала, които неуморно отмерват спрялото време.
Като от огън Вилкист се бои да доизказва ситуацията, да затваря изреченията и диалозите. Предпочита да оставя нещата отворени, някак увиснали. При него идеалното изречение завършва с многоточие. Например в "Бучка мас със захаросани плодове", преди да бъде коригирано, изречението звучеше така: "Дай ми цигара. Винаги след оргазъма си толкова далечна." Коя дума не подхожда на Вилкист? Разбира се, оргазъм. И какво остава? "Дай ми цигара. Винаги след си толкова далечна". Звучи по-прилично и изчезва всяка драстичност. Светът на Вилкист е свят на хищническа кротост. Най-големите емоции се крият в неизказаното и неназованото.
Пиесите на Вилкист са камерни - за двама, трима, най-много четирима души. Дует, трио, квартет, понякога се случва квинтет, но тогава един от персонажите играе ролята на фантом. Това са отделни разкази, по-скоро откъснати от света и историята, от това, което се случва зад прозореца. Авторът, изглежда, вярва, че единствено чрез малките индивидуални истории, невъзможни да окажат влияние върху развитието на света и историята, е възможно да се опише светът. Лично аз не вярвам, че от малките наративи може да бъде сглобено голямо повествование, и това ми пречи при четенето на Вилкист. Ясно е обаче, че авторът няма ни най-малка амбиция да създава големи исторически панорами. Интересуват го само отделни случаи и случки. Хората са показани във всекидневни събития, без смъртна заплаха, само засегнати от отминаващото време и изпепеляването на чувствата. В тези скромни и ограничени мащаби най-вероятно се крие причината за театралния успех на Вилкист. Въведени сме веднага в центъра на нещата, без излишни експозиции и завръзки на действието. От първия момент попадаме в сърцевината на конфликта и обикновено имаме работа с някаква тъмна тайна, с нещо ирационално, което обърква живота на героите. Конфликтите са неразрешими. Чувствата са напрегнати до краен предел, ситуацията е в кулминационната си точка и изисква да бъде веднага разрешена. Обикновено чувствата, и то екстремните, са основна тема в драмите на Вилкист. Влече го това, което е чуждо на ежедневно предъвкваните от оядени еснафи емоционални буламачи. Той казва: "Любовта на тези мъже е различна и те възпитават дете; тази госпожа се грижи за недъгав мъж, а техните чувства и сексуални отношения са изключително тайнствени и силно комплицирани; тези жени са лесбийки и се намират в състояние между прелъстяване и доминиране, на всичко отгоре една от тях се движи в инвалидна количка, по каква причина тя стана инвалид?..." Като поставя поредното многоточие, а тези ситуации могат да бъдат умножавани, Вилкист най-вероятно ще ги продължи в следващите си пиеси...
И така бавно се доближаваме към същината на неговите малки трагедии. В пиесите си Вилкист подготвя лабораторни препарати и настоява зрителят внимателно да се вгледа в тях. Авторът препарира чувствата и ги оголва, подобно на извадените вени и артерии, оплитащи сърцето по време на дисекция. Подрежда в отделните стъкленици различни екземпляри. Във всяка от тях отглежда различен вид емоционална плесен. Вилкист залага ферментация, наблюдава интензивността на предизвиканите от него процеси и изобщо докъде води всичко това.
Този тип драматургия е обичана от актьорите, защото литературата, конструирана по този начин, поставя интересни и главоломни за изпълнение задачи. Тя предоставя възможност на актьорите да ангажират всичките си умения в психологическия анализ на персонажите.
Диалозите на Вилкист не създават никакви интерпретативни проблеми, текстът тече плавно, сякаш уловен от всекидневието. Препаратите оживяват. Те още не знаят, че след секунда ще се наредят до себеподобните си - обездвижени като страници от енциклопедия на патологията в човешките отношения. Всеки от героите от самото начало е като прободен с игла и прикрепен към основата. Невъзможно е да прекрачи границите на действието, предопределено от автора.
Ситуациите в пиесите на Вилкист са твърдо очертани. Това затваря възможността на театъра за свободна навигация. Предпазва текста от излишната режисьорска фантазия, защитава интереса на автора, но по опасен начин оставя драмата в сферата на литературното, а не на театралното. Опасявам се, че ще е трудно в тази материя да се влее най-важната театрална струя, тази, която тече далеч от думите и всичко, което те казват, а дори недоизказват. При това положение Вилкист рискува доста, защото понякога театърът се оказва по-мъдър от литературата, особено от драматургическата, и ако със своята сила не може да пробие гъстотата от буквите, то той не работи за текста - който става по-интересен като четиво, отколкото като сценична реализация. При Вилкист формата е строго определена. Донякъде старомодният характер на произведенията му ги затваря за най-живото в театъра, за неговото революционно-деструктивно въздействие, което в повечето случаи е нежелано от авторите. Обикновено те губят от това.
Мисля, че писането на поредната пиеса, измислянето на нови ситуации и герои не представлява проблем за Вилкист. Тази лекота придава чар на театралните му "миниатюри", като ги превръща в помитани от течащия наоколо живот трохички - фиксирани за секунда и увеличени до размери, възможни за наблюдение. От друга страна в тях няма място за големи теми, които се изплъзват и се търкалят по-нататък в бесния ритъм, отнемайки със себе си част от зрителското внимание. Би трябвало Вилкист да привлича вниманието на зрителя изцяло.
Опитва се да го извърши в "Нощта на Хелвер" (според мен най-добрата от досегашните му пиеси), като вгражда значими проблеми в орбитата на малките събития - зараждането на тоталитарния строй, на фашизма. В нещастната къща на Карла нахлува насилието на историята - допълнителна беда, като че ли досегашните не са й достатъчни. Карла няма шанс да се пребори с фашизма, не се и опитва да се конфронтира с огромното зло. Тя се примирява веднага с неговата сила и надмощие. Възможно е поради тази причина развилнялата се зад прозореца й вихрушка на историята да изглежда банална и клиширана. Голямата история е вплетена в потока на малките събития. Тя губи своя ужасяващ патос, а това на свой ред принизява величието на действията и преживяванията на героите. Убива вълнението.
Пиесите на Вилкист са писани и конструирани, за да ни просълзяват. Обаче нещо не им позволява да освободят емоцията на зрителя. Нещо спира неговото състрадание, идентификация и съпреживяване. Какво е то? Не зная, може би непоклатимата конструкция, може би прекомерната логика на събитията, които само имитират хаос, изпълнен с напрежение. Гледаме препаратите с интерес, но те не ни вълнуват. Остават като нещо веществено и обективизирано. Възможно е авторът да държи именно на тази вещественост, може би изобщо не се стреми да вълнува зрителя?
Каква е темата на Вилкистовите пиеси? Животът в неговата най-банална, лишена от определеност, ежедневна форма, поднесен универсално, скроен по мярката на Everyman. Съвременният Evеryman е оплетен в чудатостите на света и човешките взаимоотношения. Той живее в свят, завладян от постмодернизма, в който обикновените отношения са сякаш от опропастената идилия на забравената Аркадия. Дали животът е лош? Не, но доброто в него е малко. Вилкист не строи песимистична визия на света, показва го без снизхождение, като оставя възможност за нещо от рода на хепиенд, макар и изкупен със смъртта и страданието. Това е свят със специфични свойства, но лишен от поддържащия го доскоро скелет на ценностите. Разклатен свят, който се опитва да запази или да възстанови тези ценности, но не и на всяка цена. Със съхранената йерархия на ценностите се живее по-добре, макар и по-трудно. Анаеробните (заглавие на пиеса на Вилкист) не са такива по избор, а по принуда. Но "изглежда, може да се живее без въздух". Виждам как Вилкист си играе с оловни войници. Една от фигурките в неговата армия странно напомня на Войцек. В друга разпознаваме Каспар Хаузер. А пък зад гърба на тайнствения писател стои голям куклен дом. В него той също понякога поглежда и разполага в скромните му стаи стъклената менажерия от свръхчувствителни персонажи. Често разговаря с тях и се вслушва в техните объркани съдби. Когато вдига глава нагоре, вижда преминаващи тъмни облаци или черно небе, осветено от множество звезди. Надявам се, че сега все по-често ще поглежда към небето, макар и тази гледка понякога да събужда ужас. Тогава неговите пиеси ще занимават все по-силно не само актьорите, а и най-скептичните зрители.

Сп. Диалог бр. 11, 2000

Пьотър Грушчински
Превела Барбара Олшевска


Драматургията на Ингмар Вилкист









































































1 Нощта на Хелвер вече е преведена от проф. Владислав Икономов. Тя е предложена за поставяне в Народния театър Иван Вазов (Театър на последния етаж) от младия режисьор Андрей Кулев.