Тайните на мозъка
- Мозъкът на Алберт Айнщайн от години се съхранява като документ за неговата гениалност. Господин Пьопел, вие имате ли желание да изследвате мозъка на Дурс Грюнбайн, за да разберете тайната на писателската му дарба?
Пьопел: Би било напълно безсмислено. Трябва да се анализира килограм и половина мозъчна маса, при това на парченца от една хилядна от милиметъра. Една нервна клетка от мозъка на Грюнбайн възбужда или потиска 10 000 други клетки. Дори с най-мощните компютри е трудно да се проследи такава висока степен на взаимозависимост. А след настъпването на смъртта това изобщо не е и възможно, защото липсват много от сигналните вещества, невротрансмитерите. Може и да се открие нещо характерно, хипокампа на Грюнбайн например, но само по структурата на мозъка не може да се съди за никоя негова функция.
- Някога замислял ли сте се за дар словото, което притежавате, господин Грюнбайн?
Грюнбайн: Но моля ви, при умствените процеси става дума по-скоро за игра на криеница. Никой не знае как възниква дадена оригинална мисъл или нов стих. Вероятно това, което се вижда при хората на изкуството след смъртта им, са специфични увреждания в резултат на злоупотреба с алкохол, наркотици, всякакъв вид дрога. Хората на изкуството имат доста разядени мозъци.
Пьопел: Това обаче далеч не е причина за особена творческа надареност.
Грюнбайн: Понятието "творчество" ми лази по нервите. Зад него се крие една идеология за по-добро пласиране на изкуството на пазара. За мен писателското творчество означава паузи, в които вътрешно се отдръпваш от света - възможно най-голямо количество житейско време, свръхконцентрирано и изолирано от всичко, случващо се вън. Тази повишена чувствителност на мозъчната кора, тази безусловна съсредоточеност навътре е необходима за неуловимия момент на съзиданието. Разбира се, писателят не черпи от нищото, а от най-разнообразен материал. Ако има късмет, успява да свърже неща, които семантически отстоят на голямо разстояние едно от друго. Писането със сигурност не е екипна работа. Затова на повечето теории за процеса на творчеството все нещо не им достига.
- Пледоарията ви в защита на усамотението не пасва на Сократовия модел - Атинската школа залага преди всичко на диалога.
Пьопел: На всяка лекция, чрез говоренето, аз научавам нещо ново. Но трайността и дълбочината на това ново познание са несравними с оставането насаме със себе си, когато пишеш нещо, откъснат от света. Толкова интензивно може да се работи всъщност два до три часа на ден. Ако няма някакъв външен дразнител, в този момент човек има максимален достъп до всичко, което е в мозъка - чувства, спомени, възприятия. Зад тях стои цял океан от имплицитно знание. Можем да го наречем съзнание, ако ни трябва дума от мозъчната психология.
Грюнбайн: Това състояние е сравнимо с транса. Намираш се на по-високо когнитивно ниво, когато се заражда желание да играеш със символи и знаци. Съзнанието превключва на позиция "Внимание". Може да се нарече и интуиция, но всъщност е мултиплена, ненасочена рационалност, в която силно участие имат емоциите. Делът на желанието, на удоволствието е много по-голям, отколкото при дизайнерите и други т. нар. творци, които смятат, че произведенията на изкуството могат да се проектират също толкова целенасочено, както това се прави с опаковките на пасти за зъби или каросериите на колите.
- Какво става в мозъка, когато нещо "прищракне", когато "се получи връзката"?
Пьопел: Проблясъкът на духа е в голяма степен несъзнателен процес. Мозъкът разпознава нещо като подходящо. И тогава започва странното. Човек има чувството на абсолютна сигурност, че нещо е така, че е вярно. И после, като учен, проверява верността му отново и отново, ако трябва години наред.
Грюнбайн: Писателят Набоков говори за тръпките, които полазват по гърба му, когато намери верните думи. Тръпка, предизвикана от особена, абсолютно прецизна комбинация от думи. А точно за това става въпрос в поезията. Обратната страна на медала е, когато думите липсват и поетът се търкаля нещастен и отчаян до смърт в креслото. При писането е важно да достигаш до различните складове на паметта, да проникваш колкото е възможно по-често и по-дълбоко в личния архив, а това значи едновременно в семантичната, епизодичната и автобиографичната памет. Същата дума, която може да се намери във всеки речник, се появява в друг контекст и получава истинска експлозивност. Докато това не се случи, текстът си остава мъртъв.
- Господин Пьопел, ваша е фразата "Творчеството се отличава с лична самоувереност, комуникативност и активност". Като обратен модел на творческия човек описвате депресивния човек, на когото сутрин не му се става и който с часове превключва от един телевизионен канал на друг...
Грюнбайн: Едното не бива да изключва другото - сутрин ставаш трудно... и после, по някое време се хващаш здравата за работа, докато настъпи ефектът на тъмната стая. Той винаги е предхождан от социален живот, да кажем от съприкосновението с големия град. По себе си знам, че трябва да има такива фази на заливане с вълни от дразнители, за да можеш после на спокойствие да развиеш всичко. Трябва да има и двете. Концентрация, ограничена само в себе си, накрая не завършва с нищо, остава куха.
Пьопел: А на теб тази крачка в тъмната стая, в самоналоженото задължение за концентрация, създава ли ти напрежение?
Грюнбайн: Това въобще е най-трудната форма на съществуване. Тя трябва да се ритуализира. Много неща могат да се измислят - от ябълките на Шилер* до твърдия алкохол. Уискито е добро гориво. Смятам, че са съвсем естествени подобни средства, за да се издържи на тези фази на висока концентрация.
- От гледна точка на невроните мозъкът на новороденото е отворен за всичко. Мрежите се образуват едва с течение на годините. Този раннодетски стадий, който крие огромен творчески потенциал, може ли по някакъв начин да бъде запазен?
Пьопел: Всъщност ние идваме на света с много синаптични връзки между нервните клетки - много повече, от колкото в края на краищата имаме нужда. До пубертета тези невронни връзки се установяват, като се потвърждават чрез преработването на информация - при гледане, чувстване, при спомняне. В този период до голяма степен се утвърждава матрицата на личността. Което не бива потвърдено, се изключва необратимо. По отношение на способността за творчество това има невероятно голямо значение. Който има по-голяма платформа с запечатани върху нея събития, спомени, емоции, възгледи и възприятия, черпи от съвсем различен резервоар.
- Господин Грюнбайн, вашата чувствителност към езика как е била провокирана през детството ви?
Грюнбайн: Смятам, че бях по-скоро кротко дете. Ако имах братя или сестри, вероятно нямаше да е така. По някое време започнах с това всъщност аутистко донякъде занимание - писането. Пишех истории за членовете на семейстото ни, малки подаръци, текст тип "направи си сам". На 14, 15 започнах с криминални истории, измишльотини. После имаше фаза, когато ставах нощем и пишех - непременно трябваше да са сонети.
Предизвикателство беше да пречупя тази форма. Накрая излязоха 50 стихотворения, страшно подражателска работа.
Пьопел: В това е имало висока самовзискателност.
Грюнбайн: Да, да. Има такива фази. Забелязват се в творческите биографии на различни писатели. Някои развиват невероятно богато творчество на старини, други, като Рембо например, приключват с поезията на 19. Способността за творчество зависи от такива неща, като общото емоционално състояние, от болести - прочутата болнавост на хората на изкуството. Междувременно се появяват и фази на нежелание или на дълбоко съжаление. Събуждаш се и установяваш, че всичко е било, за да те вкара в глуха улица. Собствените ти думи започват да те гледат с чужд поглед.
Пьопел: Или роля играят просто случайности. Аз вярвам, че заради инцидента, който преживях през младостта си и който ми струваше три пръста на ръката, съм ориентиран визуално и се опитвам да разбера нещата топологически. Бях принуден да използвам другата си ръка и така активирах по-силно дясната половина на мозъка си. Ако това не се беше случило, може би изобщо нямаше да стана учен.
- Много треньори по творчество твърдят, че ако двете мозъчни половини се тренират по съответен начин, могат да се изчистят всякакви дефицити.
Пьопел: В главите ни съществуват поне три различни системи от знания. В лявата половина на мозъка се намира ясно определеното, семантичното и научното знание - абстракцията. В дясната половина е картинното, топологичното, свързаното с конкретно място знание. Там се съхранява и личната житейска история. Третата форма на знанието е имплицитната, знанието за действията, интуицията, освен това и двигателното, моторното знание. Всички форми са най-тясно свързани помежду си. Творческото предизвикателство към вас, поетите, се състои в това да свържете топологичното знание на дясната хемисфера със семантичното по такъв начин, че да се получи нещо свястно. А пък съвсем друго е да опишеш онова, което вече си разбрал, в друг контекст. Айнщайн очевидно е разбрал общата теория на вероятностите още през 1905 г., но е трябвало да учи десет години математика, за да може да я формулира.
Грюнбайн: Моят любим пример е Марсел Пруст. Той е бил единственият, който е разказал историята на живота си от края към началото. Изнамерил е метод, с който да изважда от съзнанието спомените като потънали съкровища. Появяват се отново миризмите, цветовете, еротичните моменти. Тялото му отдавна е било старо и изтощено, но като автор, който суверенно разполага с мозъка си, той е могъл да извика отново всички спомени и да ги превърне в писано слово, да ги направи пластични.
Пьопел: Естествено, че спомените на Пруст са били в него, защото са били свързани с емоции и с определено място. Възприятие, чувство, спомен - всичко това е свързано помежду си с мрежа от неврони.
- Мозъкът трябва да взима решения - към какво да насочи вниманието си, какво да си спомни, какви чувства да допусне. Така че всеки творчески процес в крайна сметка не е нищо друго освен биохимична реакция.
Грюнбайн: Дълго можем да говорим доколко биохимичните процеси влияят на духа. На описание се поддават само ограничени, точно дефинирани начини на протичане. Духът остава на тъмно. Нищо от неврологична гледна точка не може да ни обясни как Рилке е писал стиховете си. Дори ако накараме 100 доброволци да пишат стихове и измерваме през това време активността на мозъка им, пак няма да разберем как възниква истинското изкуство.
- И все пак невролозите са се заели да развалят магията и да отнемат от поетите и мислителите властта им над дефинициите.
Пьопел: Те не трябва непрекъснато да дефинират. Това, че нашата философска традиция е довела до развитието на определени понятия, в неврологията и психологията ни подвежда да смятаме, че има, така да се каже, един субстрат за мисленето или творчеството. Но не е така.
Грюнбайн: В крайна сметка и науката дава само описания, като литературата. Става дума за това, да се опише едно и също нещо на два различни езика. От една страна - бездънната елегия, от друга - научната статия по неврология с таблиците и данните й.
- Вие смятате, че опаковате научно съдържание в лирически форми.
Грюнбайн: Изкуството дълго време е участвало в научното знание. От творчеството на Данте може да се види как знанието на неговото време е било издигнато до поезия. Това е малкото предимство на литературата - всичко може да се изрази с определени качества, нищо не остава абстрактно. Днес наблюдавам едно софистицирано отмъщение от страна на естествените науки. Сега природните науки искат да интегрират изкуството в техните модели.
- Господин Грюнбайн, в един от белетристичните си текстове говорите за човек, застанал пред клетката на шимпанзетата в зоопарка: "... Че сам си видял себе си там и си се изумил от това, колко приличаме на братовчедите си; че откакто сме се изтеглили, откакто сме побягнали от Африка, след хиляди години близостта се е запазила, като че ли е минал един училищен ден, който сме пропилели, проиграли сме с катерене по дърветата, побоища и пубертетски сентенции..."
Притискаш чело до прозореца, но пак си оставаш отвън.
- Макар че генетично шимпанзето ви е толкова близко, то не би могло да напише и ред за вас.
Пьопел: Какво значи "близко". Различаваме се помежду си с процент, което ще рече 30 милиона базисни двойки в ДНК, т.е. 30 милиона локални разлики. И все пак трябва да отвикнем да гледаме отвисоко. Всички живи същества са се доказали в процеса на еволюция.
Грюнбайн: Съществуват различни форми на природна интелигентност. Никоя няма допирна точка с другата. Езикът на прилепите за нас остава недостъпен. Между другото, при изкуствата не вярвам в еволюционни модели. Има толкова стилове и периоди на разцвет. Никой не е по-добър или по-лош. Класиката например е далеч зад нас. Значи ли, че оттогава в изкуството сме стигнали по-висока степен на развитие?
Пьопел: Развили са се обаче световното знание, с което разполагаме, и интелектуалните ни способности. Но вярно е, че индивидуално този прираст на знание не може да бъде усвоен. Това, с което разполагаме като индивидуално знание, е може би дори по-малко, отколкото по времето на Платон.
Грюнбайн: Точно това е дилемата. Увеличава се абстрактното фактологично знание, а първоначалният, цялостният възглед се губи някъде по пътя. Дори когато хората седнат в кръчма, разговорите се водят с научни понятия, но тези полузнания вече почти не получават пластична форма. Векове наред знанието се е предавало чрез истории, сравнения, анекдоти. Днес мисленето страда от остра липса на образност.
- Новите информационни технологии доведоха до там, че днес милиарди мозъци влизат в общи мрежи и могат да обменят информация: господин Пьопел, изследователят на мозъци, праща електронна поща на господин Грюнбайн, писателя, и после двамата се свързват с езиковеди.
Грюнбайн: Канибалски принцип. Едните мозъци изяждат другите. Един мозък се сглобява от хиляди други, след като поглъща в себе си всяка достъпна му информация. Свикнали сме да приравняваме мозъците на отделни мислители към специфичните им светогледи. Мозъкът на Зигмунд Фройд например е създал светоглед, с който се обвързват безброй много хора, защото той подхранва мисленето им.
- Веднъж писахте, че винаги, когато един мозък умира, на Земята се пръска една цяла вселена.
Грюнбайн: Да, когато умира едно тяло, се разпада цял космос. Мозъкът на всеки човек представлява собствен свят. Сега има около шест милиарда свята. Вместо комуникация, бих употребил думата сравнение на мозъци. Всеки от тези шест милиарда поддържа фантазиите си за всемогъщество. Значи имаме и шест милиарда владетели на света - не е чудно, че те взаимно се изключват. Правят го по колективен начин. Религиите са мозъчни токоизправители, които "изправят" цели народностни подгрупи - етносите, така, че те да водят борба помежду си. Защо светогледите така добре пасват на мозъците? Това би ме интересувало от неврологична гледна точка. За нас, хората, изглежда нищо не е толкова непоносимо, колкото парадоксите или необяснимото.
Пьопел: Това е основна характеристика на човека. Ние не можем иначе, освен да извеждаме категории от безкрайното богатство информация, а останалото да отстраняваме. Редуцирането на сложността е просто необходимо. Самият мозък ни го демонстрира.
Грюнбайн: Но както аз бих могъл да стигна до всяко кътче на тази стая, така бих могъл да стигам навсякъде и в духовното, в мисленето.
Пьопел: Основната структура, по която функционираме, се базира на информация от сетивата. Но в нас, въз основа на безкрайното многообразие от отделни преживявания, би трябвало да съществуват вътрешни програми, за да може онова, което е вън, да стане релевантно за организма. Имам предвид някакъв хипотетичен генератор, който ми позволява да виждам например Дурс Грюнбайн, да разбирам думите му. Ние сме социално адаптирани, структурата на предубежденията или на хипотезите ни винаги включва другия. Ако бяхме преминали през други невронни процеси на адаптация, като тези при октоподите например, щяхме да имаме съвсем различна представа за света.
- Често се твърди, че има връзка между способността за творчество и лудостта. Творци като Роберт Валзер, Роберт Шуман или Камий Клодел са прекарали последните години от живота си в психиатрия.
Пьопел: Мисля, че това са съвсем злощастни асоциации. Смятам, че при тези случаи причината е стремежът към собствена идентичност. Ние всички без изключение притежаваме този стремеж. В ранното детство съществуват културни, възпитателни и семейни рамкови условия, чрез които се оформяме и приспособяваме. При може би 10% от хората не се стига до адаптация. При тях в стремежа към идентичност настъпва някакъв разрив в симетрията: "Кой съм аз всъщност?" Силните разриви в симетричността могат да доведат до разпад във функциите. Такива хора стават шизофренични или получават други тежки психически заболявания. При някои това може да доведе до това да си отрежат ухото. При други лесната ранимост би могла да отвори врати към творческия процес. Моторът, който се крие зад всичко това, не е желанието да си оригинален творец, а желанието да откриеш себе си.
Грюнбайн: Обаче внимание! Творчеството си има цена. Днес за него се говори, като че ли то е нещо безпроблемно, по образец на греещите от щастие групи за взаимопомощ: do it yourself**. Истинският подтик е скритият недостиг. Човек злоупотребява със силите на тялото си, опитвайки се да компенсира някаква малоценност. Това има твърде малко общо с успешното житейско планиране в общество, основано на печалбата. Става дума за залагане на всичко, като се рискува здравето, социалната сигурност, духовната цялост. Дали си е струвало, се разбира много по-късно, когато човекът отдавна си е отишъл.

сп. Шпигел, бр. 51/2000

Разговора водят Катя Тим
и Гералд Трауфетер

От немски Ирина Илиева

Ернст Пьопел (60) е професор по медицинска психология в Мюнхенския университет.
Дурс Грюнбайн (38) е писател на свободна практика и живее в Берлин.

Разговор с
Ернст Пьопел
и Дурс Грюнбайн





































































































































* Шилер обичал да му мирише на развалени ябълки, докато пишел (бел. прев.).




































































































































































































































































































** (англ.) Направи го сам, справи се сам.