Кокошката на Фелини
Пазарът на политически послания все повече заприличва на пазара в Илиянци - всички продават едни и същи стоки, при това от години. Например: България - стабилизиращ фактор в региона, привличане на чужди инвеститори, стимулиране на малкия и средния бизнес, ограничаване на безработицата, евро-атлантическа интеграция... Впрочем в света, към който искаме да се интегрираме, положението е сходно, но работата е в това, че ние продължаваме да сме в ситуация на преход, а тя не става за обитаване; преходът няма смисъл сам по себе си, смисълът му е да си там, закъдето си тръгнал, а не там, където се намираш. Затова и потребността от нови идеи, особено преди избори, е многократно завишена. Стига да има кой да ги произвежда...
Този път тъй наречените политически елити не само не си направиха труда да пуснат някоя нова интелектуална стока на пазара, но оставиха политическия дебат, разбран по същество - като светогледен сблъсък, да се разпадне.
Доколкото има спорове, те не са затова кой какво казва, а има ли право точно той да го каже.
БСП кротко се скри под идейния чадър, разтворен от СДС, вероятно защото най-после разбра, че това е единственият начин да участва в изборите с тен на бял човек. Нейната стратегия е стратегията на присламчването. Има ли смисъл да се вини една столетница, че е започнала да забравя?
СДС играят на засегнатите уморени: ние няма какво повече да казваме, ние го показахме и сега никой няма право да ни отнеме сладката тежест на реформите; ползата от подобна поза най-малкото е в това, че превръща действията на изпълнителната власт в предизборни лозунги. Тяхната стратегия е стратегия на присъствието. Има ли смисъл да се очаква от властта да премине към разделно хранене?
Царят пък стана пословичен със своето светогледно мълчание, което ползва като привилегия "свише", а хората му, когато най-накрая, след много кандърми, са принудени да кажат нещо, казват казаното. Неговата стратегия е стратегията на отлагането. Има ли смисъл да се припомня, че ефектите на отлагането са в основата на удоволствието и еротиката?
Въобще, погледнато достатъчно отдалеч, откъм "пещерата на Платон", избирателят от 2001-ва все по-малко има между какво да избира. Политическото е в идентификационна криза, което кара неговите агенти, за да се заявят, да напускат територията му, да емигрират в "паралелни сюжети". Първият такъв сюжет, който се оформи още преди "идването на царя", е "войната с медиите". Той бе изработен от пропагандния кръг около партийния официоз и превръщаше в политически враг (поради липсата на по-добър) тиражните вестници, БНР, Лили Маринкова, Слави Трифонов и пр. За край на войната може да се приеме появата на Надежда Михайлова като специален гост в шоуто на Слави Трифонов, където и "двете страни" в предизборна куртоазия си простиха. СДС най-после в лицето на царя разпозна реален опонент (конкурент) вътре в политическото и се отдаде на борбата с него. А тя минава през оразличаването им, което едва ли може да стане без помощта на медийните репертоари, включително и на медийната симулация. Старата подредба - цар далече, а медиите лоши, се трансформира в нова - медиите добри, царят лош.
Вторият "паралелен сюжет" е един от шлагерите на прехода - "отварянето на досиетата". Разбира се, че това трябваше да стане, и то отдавна, и, разбира се, че доносниците и ченгетата нямат място във "видимите" институции на властта най-малкото защото са направили морален избор за цял живот - да играят "на тъмно", да се ползват привилегиите на "невидимия", които нямат нищо общо със стандартите на публичността. Въпросът е обаче, че отварянето на досиетата е "работа за всеки ден", а не за предизборни кампании, че, превърнато в епизод от политическа надпревара, то престава да бъде епизод от индивидуалното право на истина и свобода за всеки. Така агентите на политическото, вместо да предлагат и защитават идеи с днешна дата, могат да водят мълчалива битка с неидентифицирани субекти като ДС и КДС. Повече от вероятно е щом изборите минат, тази битка отново да стане запазена територия единствено за журналисти-прокурори като Явор Дачков или Татяна Ваксберг.
Всъщност, по-важното е друго: защо кризата на политическите идеи никак не се отразява на политиците, включително и от малките партии, за които предварително е ясно, че нямат шансове. По-скоро като че ли става обратното.
Отговорът е близък до този, който Фелини дава, макар и в съвсем друг смисъл: "По същия начин можете да попитате защо кокошката снася яйца. Тя осъществява единствената цел в живота си, на която е способна, освен да бъде изядена. Да снася яйца е решително по за предпочитане."

Георги Лозанов