На този етап...

Контекстът

Системата за подкрепа на филмопроизводството у нас дава възможност на желаещите да кандидатстват с идеята си за сценарий пред съответната комисия на Националния филмов център (НФЦ). Ако тя прецени, да получат известна сума, за да си разработят идеята. След което да се явят на следваща сесия с готовия сценарий и комисията да отсъди ще подкрепи ли (и с каква сума) НФЦ проекта за филм или не.
Една идея на Нери Терзиева и Радослав Спасов печели подкрепа от комисията, те пишат по нея сценарий и с него кандидатстват за субсидия за бъдещия игрален филм.
Малко преди поредното заседание на комисията, на което тя трябва да се произнесе по субсидията за филма, е написано писмото, което публикуваме по-долу.
Комисията отказва субсидии за филма.

Писмото

До г-жа Мая Няголова
директор на Националния филмов център


Копие: г-н Михаил Мелтев, председател на СБФД и председател на Комисията за избор на сценарии за игрални филми, финансирани от Националния филмов център
Тук
23 май 2001 г.

Уважаема комисия,
Разбрахме, че сред представените ви за оценка сценарии е и сценарият "Откраднати очи" на сценаристите Радослав Спасов и Нери Терзиева.
Разбрахме, че идеята за този сценарий е била подкрепена на предишната сесия през 1999 г. с 5000 лв. държавни пари.
Разбрахме най-сетне, че този сценарий остро третира темата за културния геноцид, извършен от българската държава върху нейното турско малцинство през 1984 -1985 г.
Предполагаме, тъй като не можем да си представим противното, че идеята на сценария е да работи за помирението между държавата и българското мнозинство, от една страна, и турското малцинство - от друга, с една дума, за помирението между палачите и жертвите.
Ние не познаваме сценария - и това в случая ни облекчава. Защото дори да го познавахме, не бихме могли да го оценим професионално естетически.
За сметка на това характерът на нашата работа е такъв, че ние постоянно наблюдаваме политическия процес в България и по-специално взаимоотношенията между държавата, мнозинството и малцинствата у нас. Именно в качеството си на професионалисти в тази област смятаме, че появата на игрален филм на тази тема днес ще подейства зле на започналия и вървящ процес на помирение.
Досега в него главните положителни фактори са следните:
- беше избягнато насилието в отношенията както между държавата и турското малцинство, така и между българското мнозинство и това малцинство;
- турското малцинство получи представителство в управлението на страната;
- държавата върна отнетите имена, правото на изповядване на религията и - до голяма степен успешно - отнетите имоти.
От своя страна турското малцинство не възприе иредентистка политическа програма, а е настроено интеграционно.
Но досега все още не са се случили редица важни неща:
- за този културен геноцид не беше осъден никой;
- никой не пое моралната отговорност за това престъпление и не поиска прошка от жертвите;
- и досега преобладаващото настроение сред българското мнозинство е, че актовете на насилие спрямо българските турци в миналото са актове на патриотизъм;
- допълнителен отрицателен фактор е бедственото икономическо положение на населените с това малцинство райони, с което голяма част от него се тласка към емиграция.
Всичко това обуславя изключително бавния и неуверен ход на помирението у нас.
Този извод ясно показва защо на този етап създаването на игрален филм, в който по условие зрителят би трябвало емоционално да се идентифицира с образите, е изключително лошо начинание.
Ние не смятаме, че ситуацията в България е такава, че един филм, колкото и провокативен да е той, може да наруши етническия мир. Но сме убедени, че колкото и да не е провокационен, той ще причини допълнителна болка на множество български граждани. Защото още не сме стигнали дотам, че да сме им излекували раните.
Още повече, че опитите и с игралното кино ("Гори, гори огънче"), и с документалното ("Технология на злото") показаха не незрялост, а неизлекуваност на цялото ни общество. А и опитите другаде на Балканите би трябвало да ни призоват към въздържаност - примерно с филма "Преди дъжда" в Македония, независимо от качествата му и намеренията на създателите му, не подпомогна, а попречи на етническото помирение.


Подписали (по азбучен ред):
Валерий Русанов - президент на Асоциация "Аксес"
Веселин Методиев - д-р по история, народен представител в 37 и 38 НС, вицепремиер и министър на образованието през 1997 - 2000
Гергана Жулева - изпълнителен директор на фондация "Програма достъп до информация"
Деян Кюранов - програмен директор в Центъра за либерални стратегии
Здравка Калайджиева - председател на фондация "Адвокати за човешки права"
Лиляна Александриева - редактор на поредицата "Аспекти на етнокултурната ситуация в България"
Светлана Василева - секретар на Националния съвет по етническите и демографски въпроси при Министерския съвет
Стефан Попов - председател на УС на фондация "Отворено общество", София
Юлиана Методиева - Български хелзинкски комитет

Опит за прочит

Целта на писмото е ясна: "изключително лошото начинание" не трябва да се покрепя с "държавни пари". Нещо повече - такъв филм сега не трябва да се появява, защото "ще подейства зле".
Но в текста на писмото има твърдения, на които може би трябва да обърнем специално внимание.
Например - определението на "българското мнозинство" като "палач", който и досега "преобладаващо" смята, че насилията срещу българските турци са били "акт на патриотизъм".
Или - че "опитите" на киното ни досега да говори за т. нар. "възродителен процес" показаха "неизлекуваност на цялото ни общество". (Интересно как това твърдение се свързва с яростната кампания на една от подписалите - Юлиана Методиева - в защита на цитирания като преждевременен филм на Татяна Ваксберг "Технология на злото".) Специално внимание може би трябва да обърнем и на начина, по който са се подписали подателите на писмото - повечето не като личности, а като представители на известни неправителствени организации и институции. Както и на самоописанието им в административната йерархия на тези институции.(Тук впечатление прави и подписа на една държавна чиновничка, чието присъствие без друго ще се прочете от някоя по-страхлива душа почти като мнение на Министерския съвет.)

Въпросите

Първия въпрос е, разбира се, за правото на "постоянно наблюдаващите политическия процес" да се намесват брутално в културния процес. И не за правото на изразяване, защитено от Конституцията, става дума тук, а за конюнктурно усиленото (от стоящите зад гърба им организации) "властово" право, което иска да влияе на решенията на държавен орган. За правото на който и да е да се намесва в област, "която не може да оцени"; още повече пък за правото, без да го познава, да се намесва в художествено намерение, вменявайки му априори "идеологически грехове".
Втория въпрос (кръг въпроси) е около тълкуването на междуетническите отношения в България вчера и днес. Дали философията на авторите на писмото не поставя в неравностойно положение (но този път обърнато) "мнозинство и малцинства", приписвайки на мнозинството само вини, а на малцинството - свръхценност? И във връзка с тази натрапчиво внушавана свръхценност на малцинствата по принцип - дали в случая не става дума за присвоен монопол върху всяка морална санкция от страна на хора, които при случай ловко подпъхват под себе си авторитета на институцията, в която са се оказали. Тук бихме могли да се запитаме и кога тези родни "анестезиолози" ще позволят на обществото само да си "лекува раните", без да подменят лечението с местни упойки?

Етапът

Най-опасното в това писмо не е, че то е попречило на един филм да вземе държавна субсиия. Не е в това, че някакви хора се изказват почти като група възмутени граждани от ОФ-тата на развития социализъм.
Страшното е, че се възражда синдромът на "държателите на истината". Тези, които знаят това, което другите не знаят; и от време на време снизхождат да го съобщят - какво, къде, кой, как...
Защо ли пък не вземат (на този етап) да си организират един пленум, от висотата на който да ни сведат цялата истина. Сега и завинаги.
Пленум на неправителствените организации! Колко вълнуващо!

Култура

P.S. Интересно как биха реагирали някои от подписалите, ако се окаже, че съпругът на подписалата от името на Хелзинкския комитет в България е продуцент на филм, занимаващ се също с междуетнически проблем - или както е казано в писмото, "с културния геноцид... върху турското малцинство"? Дали пък дотогава обществото ще е излекувано?..