Критичният избор
От 25 до 31 май в НДК (кино "Люмиер") бе представена уникална панорама: "Изборът на ФИПРЕССИ". Тя бе организирана от Националния дворец на културата, Министерството на културата и сдружение "Критика" при Съюза на българските филмови дейци. Изпълнението на проекта бе осъществено от РФФ Интернешънъл (Стефан Китанов).
ФИПРЕССИ (La Federation Internationale de la Presse Cinematographique), т.е. Международната организация на кинокритиците и филмовите журналисти, съществува от 1930 година, а днес в нея членуват 47 страни и 21 индивидуални членове. Почетен президент на организацията е френският критик и историк Марсел Мартен - доайенът на международната филмова мисъл (имах удоволствието да работя с него на миналогодишния Московски фестивал); президент е Дерек Малкълм, филмов наблюдател и редактор на английския вестник "Гардиън", а главен секретар - немският кинокритик Клаус Едер.
Освен че присъства ежегодно със свои международни журита на 37 световни кинофестивала, ФИПРЕССИ участва пряко в присъждането на наградите "Феликс" на Европейската филмова академия, а чрез гласуване членовете на организацията избират "Филм на годината", обявяван официално на фестивала в Сан Себастиян.


Още като възторжен киноман, далеч преди да се занимавам с кино, следях наградите на ФИПРЕССИ от фестивалите в Кан, Венеция, Берлин... В голяма част от случаите те се отличаваха от тези на "голямото" жури - ако в неговите решения понякога се усещат извънкинематографични влияния, в наградите на ФИПРЕССИ това е практически невъзможно - в "малкото" жури се обсъждат само най-артистичните и авангардни филми. Това може да потвърди всеки колега от сдружение "Филмова критика", имал поне веднъж шанса да попадне в жури на ФИПРЕССИ (друг е въпросът, че тези филм са все по-кът).
След като преди година по инициатива на Божидар Манов (председател на сдружение "Филмова критика") София бе домакин на теоретична конференция на ФИПРЕССИ, посветена на идентичността на българското кино и проведена също в НДК, последната седмица на май също бе инициирана от него - панорамата "Изборът на ФИПРЕССИ". Оказа се, че тя се реализира са първи път в света. Благодарение на организаторите (както и на няколко посолства) имахме възможност да видим накуп 12 филма от списък на ФИПРЕССИ с 16 заглавия, 8 от които дойдоха в София само за една прожекция (а после и във Варна). Отдавна филмовата ни общност не е била толкова активна публика на кино "Люмиер", находчиво наречено от Божидар Манов "нашето работно място".
Повечето от авторите, представени в панорамата, са сред повелителите на днешния филмов език. Досега тук ги възприемахме почти "на сляпо" - като преекспонирани азиатски пристрастия на някой друг. И тъй като част от режисьорите са фаворити на най-големите фестивали (Кан, Венеция, Берлин), където обикновено ходят едни и същи хора, в критическото любопитство се прокрадваше и обичайният скептицизъм.
Според нашенската разпространителска логика излиза, че колкото по-триумфално шества по света дадено заглавие, създадено извън Холивуд, да не говорим за Азия, толкова по-неблагонадеждно е то за нашенския боксофис - кой, освен специалисти и киномани, ще ти гледа дълги филми, втренчени в екзистенциалните трептения на социалните низини и лишени от звезди ... От друга страна, очевидно копията са прекалено скъпи, след като дори Стефан Китанов не е показал досега нищо отвъд Европа и Америка в "София Филм Фест". Както и да е - пробивът е направен. Големият удар на "Изборът на ФИПРЕССИ" е показването накуп на 5 азиатски филма (хонконгският "В настроение за любов" на Ван Карвай, иранският "Вятърът ще ни понесе" на Абас Киаростами, китайските "Моите деца" на Джан Имоу и "Дяволи на прага" на Дзян Вън, японският "Еврика" на Шинджи Аояма), плюс "Лунен татко" на таджика Бахтияр Худойназаров.
От шестимата режисьори най-прославени са двама - митичният иранец Абас Киаростами (1940), от когото тук и кадър не бе прожектиран, и мощният китаец Джан Имоу (1951), взривил представите ни за кино с "Червено сорго" по време на Световната кинопанорама '88 и после изчезнал от български екран.
Съдейки по престижните световни награди, иранското кино е безалтернативен фаворит от няколко години насам. Покрай всичките патетични суперлативи то ни заприлича на някакъв узурпатор-фантом - от Киаростами, през Махмалбаф до дъщеря му Семира. С последната - чудна девойка на около 20 - се запознах миналата година в Москва (тя бе член на "голямото" жури), но така и не успях да видя нито дебюта й "Ябълката", нито легендарния й втори опит в игралното кино "Черна дъска".
"Вятърът ще ни понесе" е първият ми филм на Абас Киаростами (досега само съм чела за магията на изтънчения му стил в "Под маслиновите дървета" и "Вкусът на черешата" например). Е, омагьосана съм. Проста, протяжна и прелестна история, където цивилизация и примитив, поезия и природа, медии и нрави, живот и смърт се наслагват в мистиката на ироничния контрапункт. В прашно иранско селце пристига екип с тайна за обитателите му мисия - да заснеме древен погребален женски ритуал. Главният герой, наричан от местните "инженера" (Бехзад Дурани) отчаяно фучи нагоре-надолу подир капризите на съвременните комуникации, пие чай на мегдана, подритва костенурка, спасява човешки живот и на финала се отказва от журналистическото воайорство. Той е почти неизменно на екран, малкият му Вергилий из селския живот все търчи в общ план - я за изпити, я за полето, а из екрана се търкалят ябълки, веят се златни жита, копае се трап, диплят се планински масиви... Свят ми се завива от красота - на отношенията, на визията, на думите... Сякаш съм попаднала в забравено царство на благородството - сред злощастието на нищетата и на религиозния канон няма и помен от агресия, омраза, завист... "Предпочитам настоящето пред прекрасните обещания", рецитира Инженера апотеоз на живота пред момиче, докато му дои мляко, чието лице така и никой не вижда, а вятърът - на поезията и на филигранното могъщество на Киаростами, стремглаво ме понася към други измерения на смисъла. С нетърпение чакам панорамата на иранското кино в София.
След огнената страстност на "Червено сорго" - от разказа до палитрата, Джан Имоу донякъде ме разочарова с "Шанхайска триада" в Кан '95 . Независимо че на екрана бе отново чародейката Гон Ли, независимо от изкусителната атмосфера на томителна печал, филмът ми се стори преднамерено фестивален - помпозен, претенциозен, енигматичен. И ето сега "Моите деца" - почти документална история, разтърсваща с безхитростен хуманен патос и елегантно остроумие. Окаяно китайско село, където дори националният флаг е избелял и тебеширът все на стига. Мизерията изстисква като центрофуга усмивките, а децата мислят повече за пари, отколкото за уроци. Невръстната им учителка, заместила авторитетния титуляр, пише и брише йероглифи по черната дъска, безразлична към детското палуване, но ще й се плати само в случай, че е задържала всички. Вагабонтинът на класа избягва в града да търси работа и предизвиква неочакван обрат - учителка и деца се втурват да търсят пари, за да замине тя и да го върне. Амбициозните скиталчества на селянчето в урбанистичния свят са трогателно-комични, а на финала телевизията е представена не само като идеологически манипулатор, но и като посредник в доброто. "Беден човек - жив дявол", повелява наша поговорка, и филмът недвусмислено я потвърждава от другия край на света с неонеореалистичния си стил, който подхвърля зрителските емоции като топка - от жал към смях до катарзис.
"Дяволи на прага" е черно-бял, интимен и експресионистично зловещ. На фона на японската окупация в затънтено китайско село непознат, представил се като "Аз", строполява на прага на изпотен от секс мъж два чувала. И се започва дълго, параноично противопоставяне на японската агресия и китайската дипломатичност; на сблъсъка между хорските ангели и демони; на пленничеството и свободата... В ужасяващата клаустрофобичност на ситуацията, независимо дали се гонят кокошки на слънце или се вият тела в маза, филмът напомня ту "Рашомон" на Куросава, ту "Великата илюзия" на Жан Реноар..., но Дзян Вън (1963) разплисква сравненията. И успява да забавлява дори в най-нажежените епизоди - комичното дърпа трагичното за пеша, драматургичните обрати вилнеят из екрана със страшна сила, а ръчната камера моделира характери и атмосфера, сякаш си играе с пластилин.
"Еврика" на Шинджи Аояма (1964) е също черно-бял филм, където цветът избухва на финала, а всеки кадър е излят като фреска или клип - зависи от гледната точка. Хипнотичен психологически трилър, който броди из престъпления, терзания и наказания като из тресавище - внимателно, мъчително, дълго. Както всъщност се живее след потрес - пътник в автобус избива пасажерите пред очите на оцелелите шофьор, братче и сестриче. Той изчезва, те заживяват сами и неми в огромната си къща (за първи път виждам универсален японски бит на екрана). После шофьорът се връща, намира ги, настанява се при тях, братовчед им се присъединява, сериен убиец сипе трупове на момичета, шофьорът е обвинен и невинен... На финала той купува автобус за тримата, а убиецът е разкрит. Аояма разказва сурово и методично - героите страдат някак невидимо, както дишат. А екранът ще се пръсне от напрежение.
"Лунен татко" на Бахтияр Худойназаров (1965) е копродукция (Германия-Австрия-Швейцария-Русия-Франция-Япония-Таджикистан), но изцяло е потопен в екзотиката на азиатския светоглед. Действието се развива край езерото Каракум, на границата между Таджикистан, Киргизия и Узбекистан, сред камънаци и върхари. В тази пустош, докъдето се стига с най-раздрънкания самолет на света, омайна девойка Мамлакат (възхитителната Чулпан Хаматова) се грижи за лудичкия си брат, жертва на войната (Мориц Блайбтрой), помага на баща си в отглеждането на зайци, мечтае за театъра и цитира Шекспир... И става жертва на наивните си блянове - в тъмна нощ, в новата си бяла рокля, в плен на желанието, тя зачева. Ембрионът в утробата й всъщност е нашият гид из шарената олелия на екрана. Братът се изживява като самолет, пилотът на истинския аероплан придърпва от земята животни на борда, бащата узнава за позора на Мамлакат и се втурват вкупом с патриархален хъс подир енигматичния злосторник. Стрелба по шосета, в театри и кръчми, селско низвергване на семейството, момичешка среща на любовта в лицето на благороден мошеник, но не щеш ли, насред корабната сватба от небето се стрелва бик и поваля на място бащата и съпруга... "Лунен татко" е сюрреалистична приказка за жестокостта на нравите и лъчистостта на чувствата - живописна и жизнерадостна. В ирационалните изблици могат да се открият цитати от Кустурица; в препедалираните ситуации - експортност а ла "Преди дъжда" на Милчо Манчевски, но "Лунен татко" си е истински фойерверк на екранния хедонизъм. Не мога да пропусна и факта, че за виталната му стихия има и български принос - един от четиримата оператори е Рали Ралчев.
Добре, че беше "Изборът на ФИПРЕССИ", за да видя и аз най-сетне и "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер. Майсторски направен филм, но е толкова измислен, че на неговия фон "Идиотите" ми става просто свиден, а "Порейки вълните" си остава недостижим връх. Преливането от мелодрама в мюзикъл е нечовешки изкусно, визията на Роби Мюлер - френетична, както обикновено, но "Танцьорка в мрака" ме остави равнодушна. Бьорк е невероятна - на ръба на клиниката, тя е най-истинското нещо в този филм. И музиката й, разбира се. На фона на драстичния автентизъм на сюжети, герои и атмосфера в азиатските филми, екстремалността на европейската разправа с Америка и с имигрантските демони изглежда по-скоро бутафорна (почти като Катрин Деньов в кадър), отколкото гениална, въпреки че наистина е (на финала дори пророних сълза).
В "Изборът на ФИПРЕССИ" Холивуд изглежда жалък. "Човек на луната" на Милош Форман (1932) е направо посредствен филм, "Магнолия" на Пол Томас Андерсен (1970) - среден и безкраен (струва си да бъде изгледан единствено заради дъжда от жаби на финала). Дори "Да бъдеш Джон Малкович" на Спайк Джоунзи (1969), въпреки драматургичната си находка и любимия Джон Малкович, сега ми се вижда като инфантилно перчене...
"Изборът на ФИПРЕССИ" е изключително полезна панорама. От една страна ни въведе в кинематографични светове (предимно млади), където търсачествата на филмовата изразност са в хармония както с националната идентичност, така и с универсалното послание; както с делничните беди, така и с екстремалните усещания... В този смисъл панорамата за пореден път доказа железните критерии на международната критика. От друга страна показа, че и желязото може да омекне. Това е обяснимо - всяка седмица се убеждаваме каква тежка треска за идеи тресе Холивуд. Да се организира подобна панорама е колкото просто (готов списък), толкова и сложно (осигуряване на копията). Но би трябвало нейното ситуиране в културната карта на София да се съобрази с особеностите на фестивалния пейзаж. Дори заради едната профилактика.

Геновева Димитрова