В поколенската бездна

Не е за вярване - три месеца след премиерата си в Москва руски филм пристигна в София, макар и за кратко. Но е факт - "Нежна възраст" бе тук. Не само той, а и създателите му - режисьорът Сергей Соловьов и синът му Дмитрий. И преди, и по време на перестройката, дори и след това морализаторски-поетичното кино на Соловьов е познато у нас (не е идвал само неговият прочит на Чеховите "Три сестри").
Тематичната доминанта в това кино е съзряването - физическо и духовно. Встрастен в руската литература, Соловьов насища екрана с визуална и словесна поетичност като патетична алтернатива на комуналния дебилизъм и профаническата дрямка на Брежневото време: (първата му трилогия "Сто дни след детството", "Спасител", "Наследница по пряка линия"). После задушевно иронизира динамизма на Горбачовото време (втората му трилогия "Асса", "Черната роза е емблема на тъгата, червената роза е емблема на любовта", "Под звездното небе"). В тези филми Соловьов е още по-радикален - той извършва своята си профилактика на тоталитаризма и неговите метастази като микс от субкултура, парвенющина и духовност. Той всъщност е първият руски режисьор, въвел присмехулството на постмодернизма (с носталгичен привкус) като идеологически маркер.
Привличаше ме киното на Соловьов - и заради нежната поетика на "Сто дни след детството", и заради темпераментната калейдоскопичност на "Черната роза...", и заради меланхоличните търсачки на Татяна Друбич, и заради прегракнало-чувствените парчета на Борис Гребеншчиков...
"Нежна възраст" е филм без Друбич, както беше и "Под звездното небе". Но пък със сина Дмитрий, както беше и "Под звездното небе". В онзи филм момчето отлита с любимата си на балон и праща окаяната Русия по дяволите. В живота обаче останало в Москва, написало спомени, после двамата с татко му спретнали сценарий, а накрая изиграло и главната роля - и в хашлашкото си неожесточение към повсеместната гадост наоколо също праща Русия по дяволите. Екранното присъствие на Соловьов-младши е най-прекрасното нещо в "Нежна възраст" - некрасив, но интелигентен, флегматичен, но находчив, резигниран, но чувствителен, неговият Иван Громов е типичен герой на лудото руско днес и социален полюс на Данила Богров от "Брат" и "Брат 2" на Алексей Балабанов.
Соловьов не изневерява на тематичните и литературните си пристрастия - "Нежна възраст" е филм за съзряването, разделен на глави: "Идиот", "Бащи и деца", "Война и мир", а и между отделните епизоди се мяркат ремарки. Самият режисьор в София заяви, че е правил поредния си филм-обобщение: "Подобно на жестокостта в "Чуждата бяла и пъстрият" след финеса на първата трилогия, сега дойде ред на днешната зверска действителност след задявките във втората".
"Нежна възраст" е колкото рекапитулация на децата на демокрацията - от червените връзки, през сексуалното пробуждане до травмите от Чечня, толкова и разправа с криворазбраната руска демокрация. Това е може би най-безнадеждният филм на Соловьов. Най-носталгичният. Най-еклектичният. И най-неадекватният. Той най-спокойно го определя като "филм за любовта". Но щеше да е наистина филм за любовта, ако беше режисиран от Дмитрий или негов връстник, защото бащата влиза в ролята на патетичен воайор, неразбиращ чуждата история, макар и съпричастен. По своему честен, разбира се. Но демоде. Стихове, литературни препратки, цитати, просветки, словесни и визуални повторения се трупат на екрана, натрапчиво-досадни като родителски съвети. Нито автентичните момчета, нито изопнатата визия на Павел Лебешев, нито протяжната песен на Гребеншчиков, нито изящната музика на грузинец от Париж, нито самоиронията на Соловьов не могат да спасят "Нежна възраст" от поколенската бездна. И енергията на младостта пропада в естетиката на миналото.

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Нежна възраст, Русия, 2001, режисьор - Сергей Соловьов, сценаристи: Дмитрий Соловьов и Сергей Соловьов, продуцент - Никита Михалков, оператор - Павел Лебешев, в ролите: Дмитрий Соловьов, Елена Кумаева, Кирил Лавров, Людмила Савелиева, Валентин Гафт и др.