Ето, Симеон пристигна!
Изтича вече втори месец, откакто медии, политици и анализатори у нас са полудели по събитие номер едно в България. А поводи - "бол", и още как. Само няколко седмици след обявяването му на 6 април, НДС II вече се радваше на гигантска електорална подкрепа. Така че нямаше как и социолозите да не полудеят, те просто не смогваха да измерят лавинообразно растящата симпатия на избирателите. (Техните социални характеристики на всичкото отгоре очертаваха все по-пъстър профил на "царските фенове": от най-млади до най-стари; от висшисти до хора с основно и по-ниско от основното образование; богати и бедни; от столицата и големите градове, но също и от селата; българи, цигани, та дори турци.) Периодът на първоначално натрупване на симпатии роди на свой ред и съответна вълна от критични настроения - от страна на аналитиците обаче. "Политолозите обявиха война на царя!" - гръмнаха веднага вестниците. Но самите политици също побързаха да се включат в антицарския хор - първо сините, после зелените, сега вече и червените (завиден консенсус, впрочем). В какво ли не го набедиха: не бил професионален политик; не вземал отношение по актуалните дебати; нямал програма; имал бил връзки с руската мафия; бил против НАТО. С една дума - дестабилизиращ фактор.
И така, защо казвам всичко това? Защото, смея да твърдя, все още нямаме удовлетворително обяснение на феномена Симеон II. Както и все още не е очертан що-годе цялостен образ на личността на Симеон.
Тук, разбира се, няма да предявя претенцията, че мога да го направя. Искам само да маркирам едно основно съображение. Мисля си, че сме свидетели на принципна подмяна на гледната точка, от която бихме могли да строим адекватни обяснителни модели. Ако тръгнем от "Симеон е лош", няма как да не стигнем до "избирателите са наивни". Но вече беше забелязано, че същите тези избиратели през 1994 г. избраха червените, а през 1997 г. - сините. (Същевременно не може да се отрече, че има нещо като всеобщо онаивяване, което не се случва на българина за първи път - нека си припомним само Вазовото "пиянство на един народ".) Може би трябва да изберем друг изходен пункт и просто да се запитаме: с какво, как, защо тъкмо Симеон печели такава невиждана подкрепа? С други думи - нека опитаме да направим един, ще го нарека, позитивен анализ на случващото се. (Още повече затова, защото всеки упрек, отправен към Симеон, има свой огледален образ и като бумеранг се завръща към упрекващия в качеството си на негово преимущество.)
Според мен, това е голямото предизвикателство за анализатора днес. Доколкото тази позиция би позволила известен контрол върху теснопартийните симпатии, от които всеки коментатор, в една или друга степен, няма как да не се влияе. А с това би допринесла за обективността на анализа.
И така, как се възприема Симеон от "царския електорат"? Предлагам три хипотези.

Символно господство I (Исус Христос)

В теорията си за дара Пиер Бурдийо забелязва нещо много важно: размяната на дарове се различава от размяната, в основата на която стои формулата "дай, за да получиш". Макар че структурата на реципрочност се запазва, тя всъщност се неутрализира от опосредяващата функция на времевия интервал между дара и ответния дар, което позволява на този, който дава, да изживява своя дар като дар без ответ, както и на този, който отвръща, да изживява своя ответен дар като безвъзмезден и неопределен от първоначалния дар. Но тук следва да се запитаме: ако формулата "дай, за да получиш" е типично модерна обяснителна схема, то кое е онова, което гарантира реципрочността (макар и неявна) в размяната на дарове, характерна за домодерните общества? (И защо, впрочем, да не предположим, че става дума за принцип, който може би се е съхранил в определени социални зони до днес?) Имам предвид онези даряващи актове, които - поради това, че са отвъд възможностите за връщане на дара - поставят онзи, който получава, в позицията на длъжник, а следователно на подчинен. Ако бъде приет, т.е. признат, този дар води до трансформация на признанието в признателност. Тъкмо така, умирайки на кръста, Иисус от Назарет възкръсва и с това става Господ; така се установява неговото символно господство. Защото никой човек, никой смъртен, поради това, че е човек, т.е. смъртен, не може да извърши реципрочно даряващо действие спрямо Исус Христос.
Невъзможността да върнеш дареното отнема свободата ти, подчинява те, задължава те, като същевременно тази неравнопоставеност се преживява като любов и признателност към даряващия.
Нека сега отново се върнем у нас. Тезата ми е, че в тоталния хаос и паника на най-различни равнища, които предизвика появата му в България, Симеон е безспорният (символен) господар на ситуацията.
Защо? Симеон извършва няколко ключови действия. Действия, които обаче не са обикновени, защото се възприемат като жертви. Което ще рече, като даряващи действия, на които не може да има ответни дарове. Първото той извършва още като дете, когато (в качеството си на цар на България) през 1946 г. е "прокуден" от родината си и е принуден да живее като емигрант 50 години до 1996 г., когато за първи път се завръща тук. Второ, след 5-годишно "царуване в емиграция" Симеон II решава да влезе в българския политически живот.
Можем да предположим, че това решение е предшествано от още една, при това "двойна", жертва - евентуалното му решение да се кандидатира за президент на Република България, последвано обаче от отказа на КС да разреши казуса в полза на една такава, макар и хипотетична, кандидатура. Това, разбира се, остава хипотеза, тъй като той не е заявявал категоричното си намерение за такава стъпка.
И тук възниква основният проблем: като какъв Симеон ще участва в българската политика? Така той пристъпва към най-голямата си жертва - да се откаже от монархията. (Може би само временно, както смятат някои, но доколкото това са само предположения, е безсмислено да ги коментираме.) Парадоксът обаче е тъкмо в това, че отказвайки се доброволно да бъде цар на България, със самото това Симеон става Цар на българите. Симеон не е като другите. Но не защото е цар, а защото, така да се каже, извоюва признанието да бъде такъв, защото цената на жертвата му е самото царуване. Затова признанието автоматично става признателност. А символното му господство - неоспоримо. Между другото, има и още една - също донякъде хипотетична - жертва. Един столичен седмичник наскоро се ангажира с твърдението, че Симеон се опасява да не бъде отровен. Бурдийо би казал, че обсебеният от illusio-то на една игра е готов да умре за нейните залози. По този начин обаче самата смърт носи символна печалба, придобива се принадена символна стойност от смъртта.

Символно господство II (Дядо Коледа)

Един от ключовите упреци към Симеон е, че мълчи. Мълчи обаче по особен начин. Мълчи, обещавайки: "Като му дойде времето, ще ви кажа"; "Нека изчакаме 18 юни"; "Вервайте ми". Политическата атмосфера се нажежава още повече от конкретните политически действия на НДС II, които неотклонно следват една и съща линия - всичко се прави в последния възможен момент, като в същото време стриктно се спазва (юридически) определеният срок: така беше при подаването на документите за регистрация на движението, така беше, когато тази регистрация беше обжалвана, същото наблюдавахме при обявяването на депутатските листи и т.н. Накратко, от 6 април насам политици, журналисти, анализатори са постоянно в не особено завидната ситуация "трепетно" да очакват поредния ход на Симеон.
Какво се случва с електората? Странно, но обратно на гореописаната ситуация, електоратът на Симеон въобще не нервничи. Там цари спокойна увереност. Защото електоратът знае. А знае, защото вярва. И вярва, защото гледа на Симеон като на Дядо Коледа. Енигмата в думите и поведението на Симеон е задължителна част от символната ефикасност на магията.
Нека поясня. Представете си как биха се почувствали децата, ако предварително разберат какъв подарък ще получат за Коледа (не че не се вълнуват от това, не че не издирват предполагаемите подаръци, не че не дават заявки). Но изненадата е елемент от празника. И колкото повече наближава Бъдни вечер, толкова напрежението - едно светло, радостно, спокойно напрежение - расте все по-неудържимо. Happy end-ът е известен, но това съвсем не отслабва драмата на очакването му. Защото е ясно: "подаръци ще има за всички от сърце".
Затова не е необходимо Симеон да изрича онова, заради което се е обрекъл.
Ако отново се върнем към проблема за дара, ще видими, че тук важи т. нар. табу над обяснението. За цената на дара не само не е нужно да се говори; за нея трябва да се мълчи; обратното би разрушило магията. И не е чудно, че огромната маса хора, симпатизиращи му, не само че не се чувстват обидени от оскъдната информация, която идва от НДС II; по всичко личи, че не се интересуват особено от политическите подробности. Какво ще се случи след 17 юни, ако - или по-точно, когато - движението спечели изборите, това са просто детайли. Защото изборната вечер ще бъде Бъдни вечер.
Някои веднага ще заключат, че това е политически инфантилизъм. Може би. Но същественият въпрос е: как се произвеждат тези настроения?

Символно господство III (Чужденецът се завърна у дома)

Някои го обвиняват, че бил чужденец (разбирай, че не познава ситуацията в страната). Други харесват чуждостта му, тъй като е символ на онова, към което се стремим (разбирай европейския начин на живот). Но чуждостта на Симеон е важен коз в символните борби за електоралните симпатии и в един по-различен смисъл. Той е чужденец не само защото идва от Мадрид. Той заедно с това е високообразован и не на последно място, ако юридически не е цар, то поне е потомствен аристократ. Но, парадоксално, чужденецът демонстрира едно твърде одомашнено поведение.
Симеон е земен, непосредствен, естествен. И това съвсем не обезсилва неговата позиция (предполагаща ясни дистанции). Напротив, авторитетът му расте от самото символно отрицание на дистанцията. (Впрочем това е един от ключовете за високия рейтинг и на Софиянски.)
Обвиняват го, че не е професионален политик. Но стана дума, че подобно на останалите упреци, и този се превръща в предимство за Симеон. Най-малкото защото се възприема като доказателство за това, че той не се е завърнал в България, за да гони лични облаги (да получава заплата или пък да се обогатява). С други думи, включването му в политическия живот не е средство, а цел, кауза, мисия. Затова той не е и най-вероятно няма да става политик. Обратното би означавало трудът му за България да се превърне в отчужден труд.
Досегашните професионални политици очакваха и настояваха да бъдат оставени да си вършат работата. Електоратът - наопаки - очаква и настоява някой да се погрижи за него. Оттук и специфичните патерналистични нотки в поведението на Симеон. (И тук отново не мога да не изтъкна набиващата се на очи аналогия с поведението на столичния кмет.)
Но не само това. Споменах, че най-голямата жертва на Симеон е отказът му от монархията. Този акт обаче не трябва да бъде мислен сам по себе си. Защото той е свидетелство, че самата монархия не е цел, а средство. Затова Симеон се възприема от "царските фенове" като определен, призван и обречен. При това със самото си раждане. Неговата мисия не е резултат на избор (или на отказ). Неговата мисия има, тъй да се каже, телесен характер.
Какво имам предвид? Удивителното е, нека подчертая това, че очакванията спрямо Симеон не са по отношение на това, което трябва да бъде свършено.
Очакванията са по отношение на личността на извършителя. Защото само това би гарантирало незаинтересованост на действията му (в смисъла на Бурдийо), т.е. безкористната им отдаденост. Такива са очакванията на детето към бащата: то не знае какво трябва да се върши, но знае, че ще бъде свършено - това е телесен ангажимент. И оттук абдикацията на Симеон от монархията се възприема като (телесна) невъзможност да абдикира от България.

Нина Николова

Нина Николова е главен асистент в катедра Етнология и социология при ПУ "Паисий Хилендарски". Завършила е специалност Социология в СУ "Св. Климент Охридски" (1991 г.). Чете курс по "Увод в социологията". Докторска теза: "Политанатомия на модерния човек. Към социология на живото тяло" (2000 г.). Сътрудник в Институт за критически социални изследвания. Член на редакционната колегия на сп. "Критика и хуманизъм". Осн. публикации: "Политанатомия на модерния човек. Живото тяло като предизвикателство пред социологията", Критика и хуманизъм, София, 2001.
Адрес за кореспонденция: София 1000, пл. Славейков 11, ет. 4., Институт за критически социални изследвания, тел. 980 73 10.